РЕЦЕНЗИИ

„Вакханки“ на Явор Гърдев е среща с един текст, който продължава да поставя трудни въпроси. Спектакълът създава образи и сценични решения, които търсят собствен път към древния материал – от пространството на античния гръцки театър и визуалната среда до участието на винаги театрално изглеждащите The Tiger Lillies. Но най-голямото изпитание пред тази среща остава онова, което стои в основата на самата трагедия – необходимостта от живо напрежение между човека и силите, които той не може напълно да разбере, овладее и контролира.

Лятото е сезон, в който европейските театрални сцени отстъпват място на динамичните и разнообразни фестивални събития. И докато световноизвестни форуми като Единбургският фестивал и този в Авиньон са по-често обект на внимание, тук представяме една по-традиционна, но същевременно и по-необичайна и непозната инициатива, с корени, достигащи столетия назад във времето. Става дума за колоритно събитие, което се проведе в английския град Йорк в края на юни и началото на юли тази година. Това са Йоркските мистерии, съвременни постановки на средновековния цикъл религиозни драми (мистерии), състоящ се от 48 пиеси с библейско съдържание, създадени от неизвестни автори, обхващащи ключови сцени от евангелския наратив от сътворението до деня на Страшния съд.

Има фестивали, които можеш да посетиш веднъж и да си тръгнеш с усещането, че вече няма с какво повече да те изненадат. Има обаче и фестивали, които отказват да разкрият мащаба си при първата среща, защото след края им, колкото повече се връщаш към тях, толкова повече разбираш колко малка част си успял да преживееш. Такъв е Международният театрален фестивал в Сибиу (FITS), който за поредна година с близо 850 събития, разпръснати из театри, площади, църкви, индустриални пространства и градски улици е невъзможен за обхождане в рамките на едно издание. От множгеството представленията в програмата му тук коментираме спектаклите на Люк Пърсивал, Мило Рау и компанията „Dead Centre“.

Казват, че има популярно японско изкуство, което възвръща целостта на счупените съдове, като покрива пукнатините със златна декорация. По този начин създава нова естетическа реалност. Това се случва с материалните обекти. Но при душевните човешки рани този способ комай не върши работа. Живата душевна рана не се лекува зад прикритието на естетизацията, пък била тя от скъпоценен метал. Тук е нужен психологически „скалпел“ с дълбоко проникновение в душевната пукнатина. И в този скалпел мерило е съвестта. Режеща безпощадно със силата на пречистващата истина, но не и заличаваща белезите на болезнената рана. За човешката съвест естетическо заличаване няма. Това не е размисъл от свободно падане от нищото. Провокацията е от спектакъла „Пукнатини“ на Драматично-куклен театър – Плевен. Автор е Оля Стоянова, режисурата е на Надя Панчева, със запомнящото се изпълнение на Надя Дердерян, Милена Торосян, Диана Ханджиева и Мария Рушанова.

Спектакълът „Съзвездия“ от Ник Пейн на Народен театър „Иван Вазов“ с режисьор Елица Йовчева беше българското участие на Международния театрален фестивал в Сибиу, Румъния. Представлението се игра в две последователни вечери на пълна зала и завърши с петкратно излизане на актьорите след дълги аплодисменти. То докосна чуждия зрител, защото е проникновен разказ за днес, за двама души и тяхната любов, темата на всеки живот.

Едно от най-красивите проявления на изкуството, независимо от неговата форма, е способността му да кара съзнанията ни да рисуват. Да рисуват светове, в които всичко е възможно; светове, в които любовта е най-голямото богатство, свободата – най-висша цел, а човекът – съвършен в цялото си несъвършенство. Такъв полет на сетивата предлага спектакълът „Невидимо дете“ на режисьора Веселка Кунчева – копродукция между Държавен куклен театър – Стара Загора и Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово.

Постановката „Вакханки“ на Явор Гърдев, представена в рамките на тазгодишния фестивал „Атина – Епидавър“, несъмнено е голямо събитие не само в българския, но и в международния театрален календар. Овациите, които постановката събра, са знак, че тя ще продължава да предизвика интерес и когато се играе на по-познатите за зрителите сцени като тази на Народния театър в София. Неоспорим факт е обаче, че величествен театър като този в Епидавър създава онази магия, която връща театралното преживяване към ритуалните му корени, а самото място, пропито с енергията на заобикалящата го природа, прави спектакъла по-пълнокръвен. За „Вакханки“ се изписаха много редове и то напълно заслужено. (Предстои да публикуваме отзив за спектакъла и в СЦЕНАрт – бел. ред.) Затова тук ще насочим погледа си към самия театър, онази сцена, която с право наричат „свещена“ и ще разкажем малко повече за Епидавър и за някои от знаковите постановки, които са впечатлявали многохилядната публика през вековете.

Поредното издание на „Малък сезон“ вече е в историята. Летният фестивал към ТР „Сфумато“ отбеляза безпрецедентен брой на изпълнители и участници през 2026 г. Повече от 330 души представиха своите театрални акции и кинопрожекции, а също така участваха в дискусии и ателиета в продължение на цели 12 дни – от 26 юни до 7 юли. Както обикновено, това се случи при пълно техническо обезпечаване от страна на екипите на ТР „Сфумато“, а всички събития в рамките на фестивала за поредна година останаха с вход свободен, въпреки влошаващата се обстановка в културния сектор и неговото финансиране.

Тазгодишното издание на платформата „Световен театър в София“ завърши със спектакъла „В очакване на Годо“ под режисурата на Теодорос Терзопулос. Гръцкият режисьор се нарежда сред най-значимите театрални творци на нашето време. През 1985 г. той основава Театър „Атис“, който се превръща в основното пространство за дългогодишните му изследвания върху трагическото, тялото, гласа и пределите на актьорското присъствие. Терзопулос е носител на множество международни награди и основател на Театралната олимпиада – едно от най-престижните събития на световната театрална сцена. Разработеният от него метод, преподаван в театрални академии и университети в различни страни, разглежда актьора не просто като изпълнител на роля, а като носител на концентрирана физическа, гласова и духовна енергия. Тъкмо затова срещата между Терзопулос и Бекет изглежда толкова закономерна.