За 33-тото издание на Международния театрален фестивал в Сибиу
Има фестивали, които можеш да посетиш веднъж и да си тръгнеш с усещането, че вече няма с какво повече да те изненадат. Има обаче и фестивали, които отказват да разкрият мащаба си при първата среща, защото след края им, колкото повече се връщаш към тях, толкова повече разбираш колко малка част си успял да преживееш. Такъв е Международният театрален фестивал в Сибиу (FITS), който за поредна година с близо 850 събития, разпръснати из театри, площади, църкви, индустриални пространства и градски улици е невъзможен за обхождане в рамките на едно издание. Десет дни не стигат, за да видиш всичко, което кураторите са заложили в програмата, а още по-малко да осмислиш случайните разговори за театър, които ежедневно изникват между сенчестите преки на улиците.
„Децата на Медея“, режисьор Мило Рау, НТ Гент, Белгия, фотограф Мишел Девивер
Що се отнася до представленията, които имах възможността да гледам от 19 до 28 юни, бих отличил три свои първи срещи – тази с Люк Пърсивал, с Мило Рау и с компанията „Dead Centre“.
Безспорно „Секс, пари и глад, семейна хроника от Емил Зола“ на Националния театър в Краков, режисирано от белгиеца Люк Пърсивал, ще остане едно от най-запомнящите се представления, до които се докоснах. Вдъхновен от романния цикъл „Ругон-Макарови“ на Зола, спектакълът се състои от три части – „Секс“, „Пари“ и „Глад“. Изписани на полски език, с големи черни изрязани букви, те доминират по време на спектакъла, докато между тях са разположени старо пиано, инвалидна количка, купчини книги и плътна димна завеса, постепенно преобразяваща сцената в абстрактен свят, който кара зрителя да се почувства така, сякаш се е озовал между страниците на историята.
Спектакълът проследява няколко поколения, чиито пътища се преплитат, разкривайки как наследствеността, бедността, зависимостите и жаждата за власт оформят съдбата на човека. И докато героите се движат в различни посоки – едни напред, други назад, трети встрани, сякаш всеки е обречен да следва собствения си житейски коловоз, то спектакълът успява да създаде едно ансамблово усещане за ритуал. Прибавяйки музиката на живо и множеството хорови сцени действието започва да губи своята вътрешна логика и да говори на език, който надскача границите на рационалното.
По време на откритата среща с Люк Пърсивал той каза, че черпи своето вдъхновение от Питър Брук и неведнъж подчерта, че за него театърът е форма на ритуал, който в своето ядро съдържа споделянето на определени истории. Театърът като място, което във все по-забързващия се свят може да послужи като пространство за медитация, за връзка на човека с неговото начало. И наистина актьори, музика и графичната визуална среда в представлението успяха да превърнат сцената в пространство на изповед, която преобразуваше думите в енергия и енергията в думи.
Съвсем различен театрален език бе предложен от ирландската компания „Dead Centre“ със спектакъла „Brecht’s First Play“, вдъхновен от „Баал“ на Бертолт Брехт. Написана през 1918 г., драмата проследява историята на младия поет Баал – талантлив, харизматичен и разрушителен антигерой, който отхвърля обществените норми и се отдава на необуздани страсти, алкохол и любовни авантюри, докато постепенно достига до своето самоунищожение. Вместо да разкаже историята по традиционен начин, екипът на представлението бе решил да я пречупи през призмата на дигиталните технологии. Сред зелени екрани, кубове, маркиращи пространството, и три подвижни камери актьорите влизат в ролята на Брехтовите персонажи, докато на голям екран над сцената ние ги виждаме във визуална среда, генерирана в реално време.
Любопитно е, че вместо да прикриват технологичните несъвършенства, от компанията решават да ги превърнат в източник на самоирония, поднесена с изненадващо и оригинално чувство за хумор. Закъсненията в обработката на изображението, погрешното разпознаване на лица или моментите, в които софтуерът очевидно прави грешки, не само че не разрушават спектакъла, а активно участват в изграждането на неговата драматургия. Оригинален ход от страна на режисьора, защото ако Брехт въвежда отчуждението чрез зонгове, директно обръщение към публиката и разрушаване на „четвъртата стена“, то „Dead Centre“ откриват негов съвременен еквивалент в дигиталния образ. Прожекцията над главите ни непрекъснато напомняше, че наблюдаваме илюзия, а не реалност, като виртуалните аватари на екрана сякаш бяха метафора за модерната идентичност, постоянно зависима от технологията, която я поддържа.
Ако има представление, което дълго след края си отказваше да напусне съзнанието ми, то това безспорно беше „Medea’s Children“ на швейцарския режисьор Мило Рау. Спектакъл, който съчетава античната трагедия с документалния театър, преплитайки „Медея“ на Еврипид с историята на Амалдин Монро, която през 2007 г. убива петте си деца. Тази кървава трагедия бива поверена в ръцете на шест деца и един възрастен актьор, които имаха нелеката задача да пресъздадат поредица от антични и съвременни персонажи. Сред въртяща се къща, ситуирана върху плаж, и камера, която удвоява сценичното действие чрез прожекции в реално време, децата постепенно завладяват драматургичното пространство. Те престават да бъдат изпълнители на предварително зададен разказ и се превръщат в негови съавтори, пречупвайки трагедията през собственото си детско светоусещане.
Най-трудната част от спектакъла настъпва по време на финала, когато насилието престава да бъде само разказ и нарушавайки правилото на древногръцката трагедия, започва да бъде показвано. След като вече сме чули историята за това как Амалдин е убила децата си, прерязвайки гърлата им, ние започваме да виждаме вече разказаното. Три от децата биват убити първо вътре в къщата, а останалите две извън нея, докато цялата сцена бива показана на големия екран. Безспорно това е спектакъл, чиято цел е да разтърси зрителя, и това бе постигнато още с разказа за действията на Амалдин, но вместо да добави нов смислов пласт към случващото се, последвалият показ на насилието единствено дублира вече изграденото внушение, без да допринася за развитието на фабулата.
Както споделих в началото, FITS не е фестивал, който можеш да съпреживееш от първия път. Всяко завръщане е възможност за нови първи срещи – с различни творци, непознати театрални езици и понякога дори със самия себе си. А когато един фестивал продължава да живее в мислите ти дълго след като си напуснал препълнените му салони, значи вече знаеш, че да се върнеш е въпрос на време.
ЛЪЧЕЗАР ЙОРДАНОВ
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„