РЕЦЕНЗИИ

Наскоро представеният в София, в рамките на 18-ото издание на фестивала „Антистатик“, соло пърформанс Work Body, преведен като „Работническо тяло“, на австрийския хореограф, изпълнител, активист и теоретик Михаел Турински, поставя някои от най-невралгичните въпроси за положението на съвременната работническа класа в неолиберализма, за статута на труда и за начина, по който тялото на трудещия се съществува в т.нар. общество на спектакъла. В теорията за обществото на спектакъла, развита от Ги Дебор, това е един свят, в който непосредственият живот постепенно бива изместен от образи, медийни символи, стоки и публични роли; свят, в който реалността все по-малко се преживява пряко и все повече се наблюдава и консумира в различни режими на репродукция, а дори и на имитация.

В началото на месец май тази година на сцената на Кралската опера във Версай бе представена една необичайна премиера – постановка на пиесата „Астрологът, или лъжливите поличби“ (L’Astrologue ou les Faux Présages). Действието се развива през XVII в. във Франция, а сюжетът може да Ви се стори някак странно познат… Под въздействието на шарлатанин астролог, наивният баща Жеронт е готов да омъжи дъщеря си Люсил за възрастен и изпаднал в дългове майстор перукер. Любимият на Люсил, Клеонт, ще трябва да разобличи схемите на астролога, за да могат накрая младите да се „вземат“.

Предварително моля за извинение читателите за непълните бележки, които си позволявам да публикувам, защото успях да присъствах само за ден и половина от предвидените три, между 23 и 26 април, когато се проведе конференцията на Европейската театрална конвенция. За краткото време мисля, че все пак успях да уловя същността на част от инициативите на най-важната европейска платформа, обединяваща около 60 публично финансирани театри от целия континент. Затова мисля, че макар и непълни, бележките биха дали ценна перспектива за това как днес се мислят институционалните процеси в управлението на публичните театри в Европа, как в настоящия момент театрите защитават автономията си и как ръководствата им реагират на политическите и финансовите сътресения, които все по-осезаемо променят жизнената ни среда.

Представете си, че сте толкова фини, толкова леки, че можете единствено да се реете и наблюдавате. А сега си представете как ветровете Мелтем ви прегръщат, издигат ви от скалистия безкрай на остров Евбея и като ленено влакно ви понасят над Бяло Море, за да ви отведат сред тишината и необикновеността на остров Андрос. И там сякаш като в сън с ухание на маслини да съзерцаете една любовна история, може би по-невъзможна от тази на Ромео и Жулиета, почти толкова магична, колкото тази на Титания и Оберон и със сигурност по-поразителна от обичта между Цар Едип и Йокаста.

Последният текст, по който режисьорът Диана Добрева и драматургът Александър Секулов избират да работят е повестта на Йоана Каристиани „Малката Англия“ (в превод на Емануел Мутафов). Съвременната гръцка авторка е удостоена с националната награда за най-добър роман след написването на книгата през 1998 г., а премиерата в Народния театър е първата ѝ сценична реализация.

На 12 април, навръх православния Великден и Международния ден на авиацията и космонавтиката, в Лондон се връчиха ежегодните театрални награди, носещи името на титана на сцената Лорънс Оливие. По традиция церемонията се проведе в „Роял Албърт Хол“, но тази година атмосферата беше още по-тържествена, защото отличията, връчвани от Обществото на лондонските театри, отбелязаха своя юбилей. Точно преди петдесет години, през декември 1976 г. в тогавашното „Кафе роял“ в лондонския Уест Енд, Алан Хауърд и Пеги Ашкрофт са сред наградените (в категориите за най-добри актьор и актриса), а Джонатан Милър получава приз за режисура.

Най-новата премиера на Народния театър „Иван Вазов“ „Малката Англия“ по едноименния роман на съвременната гръцка писателка Йоанна Каристиани (превод Емануел Мутафов) представя режисьорска концепция, чийто мащаб и замисъл е с размах. Спектакълът на Диана Добрева, Александър Секулов и Марина Райчинова е впечатляващ опит да се развие един средиземноморски сюжет в митологическа сплав от любов, смърт и копнеж.

На 29.11.2025 г. на 88-годишна възраст ни напусна Том Стопард – бащата на постмодерната драма. „Олд Вик“ е един от театрите в Лондон, най-тясно свързани с творческите етапи на Стопард. Тъкмо на тази сцена през 1967 г. под шапката на Националния театър се състои лондонската премиера на „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“. Петдесет години по-късно, през 2017 г., юбилеят на пиесата отново е отбелязан тук с почетната постановка от Дейвид Лево̀. През 2024 г. театърът е домакин и на „Истинското нещо“ – Стопардовата възхвала на любовта и изкуството от 1982 г., поставена от Макс Уебстър. А на 24.01.2026 г., близо два месеца след смъртта на автора, на същата сцена се състоя и премиерата на „Аркадия“ – възпоменателният спектакъл, който възражда неговия своеобразен magnum opus.

На 27 март се състоя ежегодната церемония за присъждане на наградите „ИКАР“, които отличават постижения в различни театрални области. Събитието е пряко отражение на случващото се в театралните общност, като насловът потвърди това. Няма по-подходящо заглавие от ,,Да обичаш на инат”, защото то не само е в памет на големия режисьор Николай Волев, а и, от друга страна, описва както вътрешното, емоционално състояние на театралите, така и грубата реалност. Наградите обхващат множество категории: режисура, актьорски роли (водеща и поддържаща), дебют, сценография и костюмография, авторска музика, куклен спектакъл и др. Част от номинациите се определят от съответната гилдия, а други – чрез гласуване на публиката. Именно в тазгодишното издание се открои любопитно разминаване при избора на най-добър куклен спектакъл, тъй като представлението избрано от публиката се оказа различно от това, което гилдията отличи в тази категория.