За пукнатините и разломите в битието и съзнанието. „Пукнатини“ в Плевенския театър
Казват, че има популярно японско изкуство, което възвръща целостта на счупените съдове, като покрива пукнатините със златна декорация. По този начин създава нова естетическа реалност. Това се случва с материалните обекти. Но при душевните човешки рани този способ комай не върши работа. Живата душевна рана не се лекува зад прикритието на естетизацията, пък била тя от скъпоценен метал. Тук е нужен психологически „скалпел“ с дълбоко проникновение в душевната пукнатина. И в този скалпел мерило е съвестта. Режеща безпощадно със силата на пречистващата истина, но не и заличаваща белезите на болезнената рана. За човешката съвест естетическо заличаване няма.
Това не е размисъл от свободно падане от нищото. Провокацията е от спектакъла „Пукнатини“ на Драматично-куклен театър – Плевен. Автор е Оля Стоянова. Режисурата е на Надя Панчева. Сценография и костюми – Ясмин Минделли. Композитор – Милен Апостолов. Дигитална сценография – Николина Минчева. Жанрът е трагедия. Четири жени и тяхната затворническа съдба. Те са убили, но не са убийци в ценностната си субстенциална същност. Но житейският контекст, ситуациите, в които попадат, им отреждат реакцията на престъплението. Реакция на натрупани насилия върху тях, над личността, над свободната воля, над човешкото достойнство. Озовали се в позиции на жертви, те предприемат в състояние на безизходица едва ли не акта на екзистенциалната си защита – убийство. Този сложно криволичещ път на насилията вглъбява пиесата на Оля Стоянова и сценичния постановъчен принцип на Надя Панчева. Стачка срещу тежките условия на труд в затвора е онази нишка на Ариадна, която изтегля риверсивно хронологията на техните мотиви за крайни действия. В отношението си към предстоящата стачка героините в спектакъла намират повод да разкрият себе си, собствената си вина, да достигнат до зародиша на причините за техните постъпки и действия. Те се изправят пред собствената си съвест и това е истинската трагедия. Истината, която формулират за участието си в собствената си жестока съдба, не е оправдание за убийствата. Те самите не могат да си простят. Белезите ще ги следват докрай. Това е възприятието в по-общ план. Надя Дердерян, Милена Торосян, Диана Хаджиева, Мария Рушанова постигат забележителни индивидуални характеристики на поверените им роли. Релефно отличават във външен и във вътрешен аспект акцентите и нюансите.
Основният двигател на действието, водещата пасионарна личност (както би казал Арнолд Тойнби) е Вяра в безапелационното изпълнение на Надя Дердерян. Тя очертава с плътен актьорски рисунък смисъла и съдържанието на затворническия бунт – правилата на труд, съблюдаване на човешкото достойнство. Призовава за солидарност, вече по същество забравена…Детайлите в образа са отчетливи, но в неделимо динамично завладяващо внушение. Да „откъснем“ епизод –знамената, които жените шият за целия свят, са символ на свобода. Каква ирония на съдбата! Парадоксът е – знамената се изработват от затворници без правата на свободната личност…Някак деликатно, настойчиво и непримиримо е втъкана и темата за модерното робство. Не само в затвора, но и в така наречения свободен свят. Темата за личната свобода, за човешката солидарност се налагат и завладяват с време-пространство за устойчивост и последователност. В органична целеустременост и вяра в справедливостта да устояваш правото си на човешко достойнство. И съвсем естествено е, че ме споходиха асоциации с античната Антигона на Софокъл. Дългът да погребеш ближния и дългът към правата на себеподобните. И тогава, в античността, и сега е дълг и проява на човешко себеуважение. Силно значимо е актьорското постижение на Надя Дердерян. Ярко различими с открояваща се индивидуалност са ролята на медицинската сестра – М. Торосян, Радост – Д. Ханджиева, Мила – М. Рушанова. Радост е своеобразен характеров контрапункт на динамичната и борбена непримиримост на Вяра. Радост е пълнокръвната и непреодолима трагедия. В стремежа да запази детето за себе си, някак абсурдно, вместо защитница, тя става убийца. Тя е загубила екзистенциалната си мотивация. Перспективата й е безвъзвратно погубена и затова няма и посоки, и желание да излезе от механизма на ежедневния трак на шивашките машини. Олицетворяващ безсмислието на време-пространството извън пътя и посоката на тегела. То е своеобразно метафорично бягство от осъзнаване на вината.
Радост – Д. Ханджиева все пак таи искрица надежда – инстинкт за съхранение. Пред собствения си олтар на съвестта изтръгва молитвено: „Аз исках…Исках завинаги да запазя детето за себе си, но искаха да ми го отнемат насила…“ Много е силен този момент в интерпретацията на Диана Ханджиева. Тя няма да си прости, че е останала жива и няма жизнеутвърждаващ хоризонт. Пак ме спохождат антични асоциации за съвременен вариант на Медея…
Милена Торосян в ролята на медицинската сестра. Многократните й наблюдения върху последствията от насилието като че ли я оневиняват в собствената й изповед, или поне логично обясняват подсъзнателния процес от безсилието на отделната личност пред институциите и обществото като цяло. Когато законовите санкции не постигат в максимална степен критерия за справедливост, неочаквано и за самия субект се поражда спонтанна реакция. В подобна причино-следствена връзка се озовава и четвъртата героиня. И тя е убийца, но не по даденост, а поради ситуации и обстоятелства на неизбежна защита. Мила – М. Рушанова градира деликатно и убедително обстоятелствата, които са довели до акта на престъплението. Сценичната среда ни внушава по Оруеловски връзката на затворничките (или липсата на такава) с институциите и обществото. Дикторският глас известява за гражданската подкрепа, за солидарността на шивашки предприятия извън затвора към жените зад решетките. Битката на Вяра има смисъл. Последователната борба за зачитане на трудово и личностно достойнство, трупат капка по капка градежа към постигане на справедливостта човешка. Въпреки наситения драматизъм и трагизъм на разказа, режисьорското решение на Н. Панчева не допуска изкуствена мелодрама. Ранимост, чувствителност, болезненост са изразени с разбиране и състрадание. Богат вътрешен емоционален заряд, но без досадни сълзливи изблици от отделните изповеди на героините. Режисьорката ненатрапливо пресъздава цялостната картина на разнообразни човешки изображения, насища ги с психологическа дълбочина и ги обединява в цялостно полифонично звучене. В унисон с всичко това е музиката на Милен Апостолов (една техническа забележка – несъобразеният звук с капацитета на камерна зала се разминава с нормалното възприятие и художествен ефект).
Драматургията на Оля Стоянова, режисурата на Надя Панчева и актрисите участнички в спектакъла“ Пукнатини“ са в щастливо творческо златно сечение, довело до безспорно художествено постижение. А пукнатините са си направо разломи за човешките съдби.
ВАНЯ ПЕТРОВА
„Пукнатини“
От Оля Стоянова
Режисьор: Надя Панчева
Сценография и костюми: Ясмин Манделли
Композитор: Милен Апостолов
С участието на: Надя Дердерян, Милена Торосян, Диана Ханджиева, Мария Рушанова
Драматично-куклен театр, Плевен, 2026 г.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„