Автор: МИРЯНА ДИМИТРОВА

През март тази година се навършиха сто години от рождението и десет години от смъртта на прочутия италиански драматург и носител на Нобелова награда за литература Дарио Фо. По този повод в родината му са планирани мащабни чествания, а Фондация „Дарио Фо и Франка Раме“ още миналата година обяви амбициозната инициатива, озаглавена „100 години – 100 държави“. Драматургът работи със съпругата си, актрисата Франка Раме, в продължение на пет десетилетия до смъртта ѝ през 2013 г., а фондацията, основана през 2019 г. и управлявана от внучката на Дарио и Франка, Матеа Фо, цели продължаване и популяризиране на творческото наследство на двамата артисти.

Берлин е културно средище и театрална столица, която едва ли има нужда от представяне. В сърцето на Европа, където преди три десетилетия буквално се вдигна Желязната завеса, днес творческите търсения вече не са съсредоточени върху срещата на Изтока със Запада, но върху далеч по-мултикултурната и мултимедийна реалност, в която всички ние живеем. Първите спирки в обичайното театрално пътешествие несъмнено (и заслужено) са легендарни сцени като Шаубюне, Берлинер Ансамбъл и Дойчес театър, но ако човек реши да се отклони от традиционните и респектиращи театри и да потърси по-непринудените и интимни пространства, ще попадне на цял калейдоскоп от преживявания.

През сезона 2025/2026 британският театрален колектив „Франтик асембли“ отбелязва своя трийсетгодишен юбилей с трийсетата си продукция „Изгубени атоми“ (Lost Atoms), по специално създадения за постановката текст на драматурга и препжодавател по актьорско майсторство Анна Джордан и режисурата на Скот Греъм, съосновател и основен двигател на трупата. Премиерата на спектакъла се състоя през септември 2025 г. в град Лестър и след национално турне ще достигне до лондонската сцена, където продукцията може да бъде гледана до края на февруари тази година в театър „Лирик Хамърсмит“. Камерното представление за двама актьори изследва как паметта конструира и реконструира една романтична връзка.

В последните дни на месец ноември на 88-годишна възраст ни напусна един от най-значимите съвременни европейски драматурзи – сър Том Стопард. Роден е през 1937 г. в Чехословакия като Томаш Щрауслер, но в навечерието на Втората световна война семейството му от еврейски произход е принудено да напусне родината под угрозата на нацизма. След множество перипетии и пътешествия през Сингапур, където умира баща му, и Индия, където майка му се омъжва за майор Кенет Стопард, малкият Томаш заживява в Нотингам през 1946 г. Във Великобритания той не само ще овладее английския език до съвършенство, но и ще се превърне в едно от най-разпознаваните британски театрални имена по света, а втората му родина дори ще го почете с рицарско звание през 1997 г. и орден за заслуги през 2000 г. Впрочем това са само малко от отличията, получени от Стопард през годините. Автор на над 30 пиеси (включително и за радио и телевизия) и редица сценарии за филми, той е носител на пет награди „Тони“ и три „Оливие“, както и на „Оскар“ за сценария на „Влюбеният Шекспир“.

В края на септември тази година се състоя лондонският гастрол на постановката „Саломе“ на режисьора Максим Диденко, в изпълнение на трупата „Гешер“ от Тел Авив. Само от това изречение, а и от необичайно строгите мерки за сигурност и детектори за метал на влизане в театъра става ясно, че подобно събитие няма как да се деконтекстуализира от случващото се в две от най-конфликтните точки на света в момента – Украйна и Ивицата Газа. А фактът, че спектакълът е по скандалната пиеса на Оскар Уайлд допълнително го обогатява с още повече културни и исторически конотации и го обгръща в сложна мрежа от знаци и символи.

Започваме с един автор, който едва ли има нужда от представяне. Става дума за обявения за най-поставян норвежки драматург след Ибсен – Юн Фосе. Нобеловият лауреат се радва на постоянен интерес както в родината си, така и извън нея. През септември се проведе четвъртото издание на международния Фосе фестивал, организиран от Норвежкия театър (Det Norske Teatret) и издателството Det Norske Samlaget. Той се състои за първи път през 2019 г. като своеобразен празник по случай 60-годишнината на драматурга.

Театър „Минак“ често попада в класации за най-живописни театрални сцени, но всъщност малцина знаят точно къде се намира, каква е неговата история и какво и кога може да се види там. Затова през август, може би традиционно най-почивния месец от всички останали, когато театралните премиери са рядкост и не само зрителите, но дори и критиците са се отдали на почивка, ще се насочим към едно от наистина най-забележителните сценични пространства във Великобритания, което обединява театрално преживяване и красива морска гледка.

От 9 до 12 юли в университета в Порто се проведе поредната международна конференция на Европейската асоциация за изследване на Шекспир (European Shakespeare Research Association – ESRA). Този път темата бе „Шекспир и времето“, а форумът бе организиран в партньорство с Факултета по изкуства и хуманитарни науки на университета в Порто и Центъра за английски език, превод и англо-португалски изследвания (Centre for English, Translation, and Anglo-Portuguese Studies – CETAPS).

Биеналето във Венеция е световноизвестно и признато събитие, включващо образци от всички сфери на творчеството, но докато форумите за архитектура и изкуство се провеждат на всеки две години, то международният театрален фестивал, основан през 1934 г. (само две години след може би все пак малко по-прочутия си филмов „братовчед“), e ежегодно събитие. То се проведе и тази година, под ръководството на американския актьор Уилем Дефо, кинозвезда, но и съосновател на легендарната нюйоркска експериментална театрална трупа „Устър груп“. 53-тото издание на фестивала се проведе от 31 май до 15 юни под надслов „Театърът е тяло, тялото е поезия“ и в програмата му бяха включени спектакли, дискусии и филмови прожекции. Сред тях бяха и няколко световни премиери, върху които пада и акцентът в настоящата статия.