Избрано от Международния фестивал в Единбург’2026
Преди броени дни завърши фестивалът в Единбург, в който от 7 до 30 август бяха представени над 140 събития в разнообразна международна програма. Влиятелната културна институция от 1947 г. насам събира в шотландската столица нови и утвърдени творци от всички краища на света в сферите на класическата музика, операта, танца и, разбира се, на театралното изкуство. Директор на фестивала вече пета година е цигуларката Никола Бенедети, която през пролетта оповести и мотото на тазгодишния фестивал – „Всички да станат!“. Разбира се, тук играта на думи, макар и свързана с призива в съдебната зала, носи друго значение – изкуството съществува не за да съди, а да поощрява съпротивата срещу омразата, да насърчава себеизразяването и приемането на другия. В тази връзка, тематичен акцент бе и 250-тата годишнина от обявяването на независимостта на САЩ и програмата на форума отрази влиянието на американската култура върху изкуството като обединение на различни национални идентичности, както и все по-комплексните въпроси за естеството и релевантността на американските идеи за свобода и равенство в днешни дни. Представяме на вашето внимание някои от най-коментираните заглавия от фестивалната програма.
„Ангели в Америка“ от Тони Кушнър, режисьор Иво ван Хове, Международен фестивал в Единбург 2026, снимка Fabian Calis
Изцяло в синхрон с тематичната рамка бе британската премиера на постановката на Иво Ван Хове по пиесата на Тони Кушнър „Ангели в Америка: гей фантазия по национални теми“. Известният драматург, сценарист и политически и социален активист е автор на десетки творби, но 7-часовият епичен разказ в две части за живота на гей общността в Щатите през 80-те години на миналия век е най-прочутото му произведение в Европа, играно на много големи сцени, включително и у нас. Премиерата на „Ангели в Америка“ се състои през 1991 г. в Сан Франциско и вече повече от три десетилетия тя не слиза от световните сцени, а през 2003 г. е екранизирана като мини сериал. Постановката на Международния театър в Амстердам от 2025 г., всъщност е възстановка на продукция от 2008 г., в която Иво ван Хове слива двете части на пиесата (озаглавени „Хилядолетието наближава“ и „Перестройка“) в петчасов спектакъл, в която характерният минимализъм на белгийския режисьор се допълва от музиката на Дейвид Боуи. Самият Кушнър споделя, че това е една от най-сполучливите трактовки на неговия текст, в който човешките слабости търсят трансформиращата сила на любовта и разбирането, а метафизичното е връзката между живота и смъртта.
Пиесата на Зора Хауърд „Hang Time“ почти единодушно спечели адмирациите на критиците и публиката. В спектакъла с продължителност 60 мин., режисиран и продуциран от Хауърд, трима чернокожи мъже от различни поколения обменят мисли и спомени за живота, семейството и дори се заяждат на съвсем ежедневни тривиални теми. Наглед в текста не е заложено действие, но между редовете става ясно каква е съдбата на тримата – те са линчувани и висят обесени на едно дърво. През 2020 г. Хауърд започва да проучва историята на линчувания на расистка основа в САЩ. Текстът, който тя създава, има за цел да напомни, че тази мрачна страница от американската история не трябва да се заличава, защото подобни актове на насилие се случват и до днес. Премиерата на постановката е през 2023 г. в театър „Флий“ в Ню Йорк, а в Единбург тя беше представена за пръв път в Европа. Текстът е само 40 страници и нарочно оставя много идейно пространство за актьорите, което те трябва да изпълнят със смисъл. В интервю за официалния сайт на фестивала Хауърд споделя, че тишината, заложена в пиесата, е от значение не само за ритъма на диалозите и вътрешните преживявания на тримата персонажи, но нещо, срещу което и публиката трябва се изправи. Тишината е осмислянето на личните трагедии, а отвъд нея е смехът, който освобождава. Хауърд интерпретира мотото на фестивала по следния начин: „Нека всички да станат, за да видят тези мъже“.
Друго американско произведение, което може наглед да е коренно противоположно жанрово и естетически на драмите на Кушнър и Хауърд, но също представя своеобразен портрет на американското общество, но като разпаднал се цирк, е „Клоунада“ (Clown Show) на режисьора и актьор Джеф Собел, чиято европейска премиера се състоя именно на единбургска сцена. Собел и неговата трупа от клоуни, заедно с музиканти, които свирят на живо, представят една история, в която акробатите и жонгльорите са напуснали цирка и са останали само клоуните, които трябва да дадат всичко от себе си, за да може шоуто да продължи. Специално създаден за фестивала по темата за 250-тата годишнина от американската независимост, спектакълът е безкомпромисна метафора за „страната на неограничените възможности“, чиято знакова годишнина, както отбелязва критикът на вестник „Гардиън“ Марк Фишър, „Клоунада“ представя с „нихилистично разточителство“.
В бележките към постановката Джеф Собел пише, че „Клоунада“ не е драматична творба, а по-скоро „танц на отчаянието по музиката на фиаското“. Наистина, без структуриран драматургичен разказ, сред разпадащи се декори, инструменти и персонажи се появяват разпознаваеми американски символи и музика (като „Янки Дудъл“, например). В сцена с престрелка в Дивия запад е отстрелян един куклен американски орел, който гладните клоуни разкъсват, а Статуята на свободата се трансформира в зловещ предвестник на апокалипсиса с лице-череп.
И все пак „Всички да станат!“ за едно необичайно дело – спектакълът „Съдебният процес“, продължение на пиесата на Хенрик Ибсен „Враг на народа“, на бразилската режисьорка Кристиан Жатаи. Творчество на Жатаи, смесващо театър с филм и инсталации, е добре познато в Западна Европа, особено във Франция, Португалия и Италия. Отличителна черта в нейната работа е авторската „намеса“ в класически творби като съвременни театрално-филмови адаптации или продължения. Пример за това е „Трилогия на паметта“ (2011-2015), включваща нови прочити на „Госпожица Юлия“ от Стриндберг („Юлия“), „Три сестри“ от Чехов („Ами ако бяха отишли в Москва“) и Шекспировия „Макбет“ („Ходещата гора“). „Нашата Одисея“ пък е проект в две части смесващ Омировия епос с разкази на бежанци, прекосили Средиземно море. През 2022 г. Венецианското биенале я отличава със „Златен лъв“.
„Съдебен процес“ пренася в съвременна Бразилия героя на Ибсен Томас Стокман (в ролята е известният бразилски актьор Вагнер Моура), който във „Враг на народа“ се опитва да разкрие пред обществото проблем със замърсени минерални води в родния си град като така се изправя срещу собствения си брат и интересите на общността. Днес той е изправен пред съда, но на сцената няма адвокати и съдии, а тази отговорност е възложена на съдебни заседатели, избрани от публиката, които да решат дали Стокман наистина е враг на народа, и по този начин да повлияят на финала на спектакъла. Макар винаги да остава съмнението, че зрителите не са съвсем случайно избрани, а може би са актьори, идеята да се наруши границата на „четвъртата стена“ води до едно по-проникновено осмисляне на темата за отговорността на индивида пред обществото, която продължава да е все така актуална и днес.
Не само тази нова постановка по европейска класика прекоси океана, за да събере овации в шотландската столица. Още много други творци – от Палестина до Южна Корея – показаха сила на театъра да обединява различни култури и етноси, но един белгийски спектакъл показа колко важна, но и трудна задача, е да има комуникация „у дома“ – между чуващите и глухите общности. За финал споменаваме и Чеховата пиеса „Чайка“, пресътворена от белгийската трупа „Olympique Dramatique“ и режисьора Стен ван Опстел с участието на глухи и чуващи актьори. Субтитрите, които в една обичайна ситуация биха служили на зрители, които имат проблеми със слуха, в този случай превеждат случващото се на сцената. А там диалогът е почти изцяло в тишина, като се изключат характерни звукови ефекти като тропания с крака и ръце по специалния дъсчен под и други повърхности, чиито вибрации се усещат от изпълнителите. Реализацията отнема много време – чуващите актьори в продължение на година изучават фламандския жестов език, на който се „говори“ на сцената, а Ван Опстел отначало изпитва трудности да убеди нечуващите изпълнители да участват в инициативата. Предизвикателствата красноречиво говорят за това колко значими са подобни проекти, а включването на спектакъла в програмата на фестивала за пореден път доказа Единбургският форум като средище на инклузивността.
МИРЯНА ДИМИТРОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„