Опустошителите: „Свръхпредел“ и „Приземена“
Две неотдавнашни постановки доставят на публиката рядкото удоволствие да се вгледа в себе си. В „Свръхпредел“ и „Приземена“ на режисьора Надя Панчева се разказва за света към своя край и за човека към своето начало, което доказва, че създателите им се вълнуват от обществото и човека, а не от леконравието на механичния спектакъл.
Мартина Пенева в „СВръхпредел“ от Били Колинс, режисьор Надя Панчева, Народен театър, 2026, фотограф Петко Мавродиев
„СВРЪХПРЕДЕЛ“ ГОВОРИ ОТВЪН НАВЪТРЕ
Скорошната премиера на Народния театър, която започна да се играе всред шумна реклама на други два спектакъла на театъра, е смесица от безцеремонна музика, много светлинни ефекти и безпощадни прозрения за света. Всъщност „Свръхпредел“ е толкова бунт срещу съвремието, колкото in-yer-face драмата на 90-те. Но ако драматурзи като Сара Кейн и Марк Рейвънхил се вълнуват повече от шока чрез физиология и насилие, то Били Колинс шокира с психологията на личността, доведена до крайност. Или, с други думи, чрез подчертаване на проблематичността на днешния човек, което, между другото, много напомня гротеската в нашумелия филм „Веществото“ на Корали Фаргит.
Съответно очакванията към Надя Панчева тук са много големи, а постижението ѝ е завладяващо. В ръцете си тя има капризна пиеса, която непрестанно се рее из кошмарни представи за света. Моноспектакълът започва с ококорените очи и нервния глас на Мартина Пенева, която на фона на дразнещи (съвсем умишлено) визуализации говори от името на Алис – петнайсетгодишна активистка, силно повлияна от Грета Тунберг. Ако отворите енциклопедията на думата „консуматорство“ пък ще откриете следващия герой: Бен – млад маркетингов специалист, за когото не можем непременно да кажем, че не е сложен образ, но във всеки случай е вярно, че е приел за своя идентичност да е повърхностен: купува, но не умее да чувства. Чарли – безработната психоложка, е може би най-горчивата шега в тази компания: тя познава човека и затова знае как да му продаде собствените си органи (буквално!).
Питате се кое е общото между тримата? Това колко общо имат!
Границата между тях се оказва по-скоро въпрос на гледна точка, отколкото на диагноза. Човек почти не може да улови свободната им воля, която се промъква крадешком сред чувството им за малоценност. Мартина Пенева е объркано дете, самотен млад мъж и травмирана жена. Тя се лута между отломките останали от тях и не може да намери дори капка причина да продължи (напред в живота). Декорът, сякаш светът на Барбара Крюгер оживен в дигитална рамка, още повече отдалечава героите от истинското живеене. Не…всъщност то е тяхното живеене и не е истинско. Лозунгово е, като статус и снимка, която ги описва. Непрестанната, вледеняваща музика на живо от Александър Даниел е ритъм на този безпардонен свят (на нашия свят) и ни държи в постоянно очакване. Накратко: всичко е като Ад под небето, в който властват отчуждението и консуматорството. А Алис, Бен и Чарли са жертви и причини за този край на света.
Че всичко това е ясно и неизбежно – факт – но в играта на Мартина Пенева то не изглежда илюзорно и абсурдно, а преувеличено реалистично. И това е зашеметяващо, сякаш провикващо се за помощ. Че води до страх – настина води. Но защо е нужно? Не разбирах дълго време, но все повече си давам сметка, че пиесата на Били Колинс не е само сатира на съвременния човек, а молитва за откъснатия човек. И не става въпрос за просто отдалечен от общуването човек, а за онзи, който изцяло е забравил за своя дух и душа. За онзи, който е забравил за смелостта, копнежа по свободата и собствената си сила, които осмислят земния му път. Това е спектакъл за предалия се човек!
Мартина Пенева е енергична като сврака, затворена в огледална стая и добре улавя инфантилността на Алис, несигурността на Бен и сънливата вялост на Чарли. Дори успява да им придаде идентичности, макар самите те да са само маркирани профили, а не личности. Имаше моменти, в които лекотата на Пенева в преходите между образите ме караше да не записвам в тефтера си, за да не пропусна следващия неочакван обрат.
Бих могъл дори да кажа, че това е изключително изпълнение: страстно, действено, но в същото време интелигентно, рязко и сатирично. То е ценна част от една постановка, която в умелата режисура на Надя Панчева може да притежава достатъчно сила, за да разсее всички предположения, че това е вулгарна и ненужна пиеса. Да – това е крещящ, шумен и груб спектакъл, но дълбоко в себе си той е много чувствителен.
Именно така добрият режисьор доказва, че разбира от театър. С остроумие и сериозност тази модерна пиеса става повод за притеснение и бива въздействаща както за непросветения в модерното изкуство, така и за интелектуалеца. За онзи с предразсъдъци не мога да гарантирам. Зрителите, в това число и моя милост, попадат в капана на творбата, най-напред, струва ми се, защото визията и смисълът на спектакъла са в хармония. Защото никога екранът не е в повече, музиката не е случайна (макар понякога да е прекалена), реквизитът е използван уместно, а актьорската игра е прецизно вплетена във всичко това. Със своя почти съвършен баланс, „Свръхпредел“ страда за зрителите, но иска и те да страдат за себе си. Това е несъмнено, защото в даден момент непримиримият ум може да разказва провокиращи истории. И го прави, защото търпението на света се е изчерпало. Защото идва моментът, в който осъзнаването трябва да се превърне в действие. Нали!? Поне така твърди друг един спектакъл:
Снимка 3.3. „Приземена“ на Джордж Брант, режисьор Надя панчева, Театър 199, 2026, фотограф Фелия Барух
„ПРИЗЕМЕНА“ ГОВОРИ ОТВЪТРЕ НАВЪН
Щом осветлението в Театър 199 загасне, първо чуваме военен марш и после виждаме Пилота в зелен гащеризон да марширува, залепен до една от двете огледални стени на сцената. Но Пилотът всъщност е Пилотка. Тя е самоуверена до степен на мъжка арогантност. Гордее се с военните си успехи, част е от мъжката компания и е готова да се изправи пред света. Тя общува като сам играч на шахматна маса: мести пионките както намери за добре. Да, обаче цялата шахматна табла се обръща, когато тя се запознава с Ерик и забременява с дъщеря им Саманта. Това означава край на летателната ѝ кариера. А когато се завръща на бойното поле, вече не може да се качи отново на изтребителя – принудена е да управлява безпилотен дрон.
Боряна Йовчева в тази роля е смайващо въздействаща. Остроумна и цинична, тя е истински стратег: движи се през спектакъла уверено, разсъждава с два хода напред и действа неотложно. Боряна Йовчева вярва на героинята си. Познава я добре. Много актриси от нейното поколение биха й завидели. Тя играе така, сякаш в живота е споделяла тревогите си с Пилотката всяка събота вечер. Като умел въжеиграч балансира между дълга на майка и дълга на военнослужеща, но никога не намира пълен покой. Двете страни на живота й виждаме и благодарение на добра работа с огледалния декор, светлината и визуализациите на „холограмен“ принцип, заснемани на живо, които тук не са самоцел. И това не е рядкост в работата на Ирина Грозева. Речта на Пилотката е отсечена до степен да е рязка, а с набирането на скорост думите от устата ѝ започват да бликат като порой, сякаш се съревновават с музиката на Александър Даниел. Това едновременно държи всички ни в напрежение, но понякога отнема от сериозността на историята. Прави я като че ли маркирана, а не изживяна.
Но това не може да бъде другояче. Тя вече не е просто човек. Тя е всевиждащо, едва ли не приближено до Бога око, имащо силата да решава кой заслужава живот и кой не. И как тогава би могла отново да бъде смъртна? Отговорът: когато позволи на чувствата ѝ да я управляват! Когато веднъж не натисне бутона и не изстреля снаряда. Когато види жертвата й да прегръща момиченце и в лицето на това дете види своята дъщеря. Това е пренареждане на картите. Доказателство, че майката обича най-силно, дори това да означава, че военният ѝ дълг няма да бъде изпълнен. Личният избор ще бъде върнат. Силата на духа става центростремителна. Ала това е така, защото когато става дума за дела на живот и смърт, за състраданието и човешкото достойнство, най-трудна за даване е прошката. А за да я дадеш на друг, първо трябва да простиш на себе си. Боряна Йовчева го прави и това е нейният голям успех в „Приземена“. Именно това приближава този спектакъл до онзи политически театър, който търси най-напред вътре в душите ни. Прави го, за ни направи съпричастни и така да предизвика промяна.
Все пак „Приземена“ на Джордж Брант е хлъзгава за поставяне пиеса: ако се насочи твърде много към екзистенциалните теми, всяко общочовешко послание ще бъде погребано; ако пък се насочи твърде силно към политиката и войната, ще получите нещо тежко и мрачно, без капка човечност. Надя Панчева и нейните талантливи сътрудници се движат право в средата, давайки ни представление, което е две части лична изповед и една част трагедия, подправено с достатъчно милосърдие и ужас, за да ни разтревожи и все пак да ни освободи от това напрежение.
Казвам да ни освободи и имам предвид да вдъхне на човека кураж. И макар без войници, които да се гмуркат в мрака или генерали, които да се кикотят над смъртта, тази пиеса обезобразява лицето на войната. Подрязва крилете на страха и възпява силата. Този спектакъл отваря очите ни, защото се вълнува от човека и от неговите способности. И спирам до тук, защото се опасявам, че започвам да говоря с излишен патос, какъвто не приляга на този спектакъл. Защо? Защото това е най-близка среща с човечността в театъра.
„Приземена“ и „Свръхпредел“ са поредното доказателство, че Надя Панчева като изкусен диригент знае точно кога да насочи палката си към перкусиите, кога да даде сила на духовите инструменти и кога да разчита на главната пееща тема на струнните майстори. И макар палката й понякога да залита, вероятно от премиерна еуфория, тя винаги успява да запази баланса в работата си. В тези две тягостни, но изпълнени със загриженост постановка зрителят се среща с истинска смелост. В тях Надя Панчева протестира с деликатност и проницателност. Народният театър и Театър 199 могат само да се гордеят със своите нови представления.
КАЛУДИ ГЕРМАНОВ
„Свръхпредел“
от Били Колинс
Превод: Радослав Петкашев
Режисьор: Надя Панчева
Сценография, костюми и видео: Илина Грозева
Хореограф: Емилия Тончева
Композитор и музика на живо: Александър Даниел
Моноспектакъл на Мартина Пенева
Премиера 24 и 25 септември 2026 г., Народен театър „Иван Вазов“
„Приземена“ от Джордж Брант
Превод: Калина Лазарова
Режисьор: Надя Панчева
Сценография: Илина Грозева
Музика: Александър Даниел
Хореография: Яница Атанасова
Моноспектакъл на Боряна Йовчева
Премиера на 15 октомври 2026 г., Театър 199 „Валентин Стойчев“
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„