Трагичното в разбирането на личността
Софокъл и Ингмар Бергман на сцената на Националния театър в Лондон
Не дълго след премиерата на „Електра/Персона“ на сцена „Оливие“ в Националния театър в Лондон, представлението се превърна в събитие на Острова. И въпреки че британската критика не отразява адаптацията на австралийския автор и режисьор Бенедикт Андрюс като високо оценен шедьовър, заглавието е определено като едно от водещите събития в театралния календар на Великобритания през последните седмици.
Представлението сглобява сложен пъзел между античната трагедия „Електра“ на Софокъл и киносценария „Персона“ на Ингмар Бергман. За целта е намерен находчив начин за изграждането на мост между двата сюжетни свята именно през актьорското изпълнение на актрисите Нина Хос и Кейт Бланшет. Всяко представление започва с хвърлянето на монета. Победителката от двете избира коя комбинация от роли да изиграе тази вечер. Съответно изборът е сведен до комбинацията Електра и Елизабет или Клитемнестра и Алма. Водещ елемент на интерпретацията е близостта между тези на пръв поглед различни личности. Трагичният сюжет разглежда отношенията между Клитемнестра и дъщеря ѝ Електра. Убийството на Агамемнон мотивира жаждата за отмъщение, чието извършване е възможно само ако отмъстителят се докосне до деянията на извършителя. Бергмановият сценарии поставя Елизабет и Алма една срещу друга докато границите между двете не се размият напълно. Съзнателният избор на Елизабет да замълчи се случва по време на нейно изпълнение в ролята на Електра. Именно чрез решението на персонажите и тяхното сценично изпълнение Бенедикт Андрюс намира ход за преливане между сюжетите.
Сценографията, дело на Магда Уилли, представлява дървени стъпала, които заемат сцената на ширина и приключват в тотален мрак. Посредством светлинния дизайн, дело на Джон Кларк, пространството създава илюзия за безкрайно стълбище. По време на представлението дървото се осветява с различен интензитет, което му позволява да отразява светлината съответно в по-ярки и по-тъмни нюанси, придавайки специфично настроение на действителността, допълвайки сюжета. Сцената наподобява междинен свят между боговете и хората и между отделните личности. Абстрактно решение, което работи изцяло за целите на продукцията.
Представлението започва с античната история – в ролята на Електра е Нина Хос – озверяващо изпълнение. От чували актрисата разпилява дрехи по сцената. В платовете са съхранени спомените и ароматите, които правят желанието ѝ за мъст още по-трудно за овладяване. Пред очите на Електра Клитемнестра постила тези дрехи, подобно на червен килим, хоризонтално по стъпалата, препратка към класическия мит за Агамемнон и сюжета на Есхил. В адаптацията на Бенедикт Андрюс по килима от спомени е посрещнат Егист, изпълняван от актьора Патрик Робинсън. Създава се усещането, че той буквално потъпква миналото и спомените, демонстрирайки власт, докато Електра го наблюдава. Изпълнението на Кейт Бланшет в ролята на Клитемнестра е не по-малко интригуващо. Тя използва килима като пързалка, по която непринудено се пързаля, оставайки миналото зад гърба си, готова да изтрие паметта си. Още в тази първа част на представлението се загатва пътят на анализ навътре към личността. Електра е олицетворение на колебанието, сложният път между справедливостта и морала, с която я сблъсква съдбата. Наблюдавайки Клитемнестра и Егист тя изпитва собственото си търпение, осъзнава собствената си трагичност. Във време на забързано ежедневие „Трагедията е начин за задействане на аварийната спирачка“[1], казва философът Саймън Кричли. Той олицетворя есенцията на трагедията да среща човека със самия него, да представя неговите проблеми, да му противодейства като нещо, което в миналото хората са олицетворявали като съдба. Усещане, което представлението предава директно на публиката.
И когато се стига до убийството на Егист то е не по-малко находчиво от останалите решения. Електра пие от туба пълна с червена боя и плюе в лицето му. След което повтаря още няколко пъти, целейки се по различни части на тялото му. Егист се свлича на земята, течността бавно се стича и се разлива по дървените стъпала. Тук е моментът да обърна внимание на това, че между двете заглавия има добре изграден механизъм на взаимодействие. Освен посредством персонажа на Електра и изпълнението на двете актриси, в представлението има няколко много фино изведени символа. Те преливат от единия сюжет в другия, оставайки в пространството белези от съдбата на персонажа. Точно такава е кръвта на Егист. Съвсем съзнателно петно от нея остава непочистено за втората част, в което петно Елизабет ще стъпи след като се е порязала на пръснати парчета стъкло.
Представлението без интервал прелива в „Персона“ на Бергман. Действието спира, сцената е атакувана от сценични екипи, които почистват пространството, но не в хаотичен стрес, а театрално, асоциативно намигайки за начина, по който се работи между сетовете, в киното. Това е времето, в което се сменя грима на актрисите, това е и моментът, в който Нина Хос преминава към изпълнението на Елизабет и потъва окончателно в мълчание. Във втората част Кейт Бланшет, в изпълнението на Сестра Алма, е вече активният изпълнител. Преминаването от единия към другия сюжет не е плавно. Накъсването на действието и сюжетните различия се усещат, но това не поражда дразнение, а и е защитено като решение именно в двойственото сливане на персонажите, за което вече стана дума.
Бенедикт Андрюс изгражда втората част на представлението като непрестанна асоциация с киното и конкретно, с едноименния филм на Бергман. На сцената е поставен голям екран, на който се излъчва на живо от камерата, с която актрисите играят. През цялото време наблюдаваме в близък план лицето на Нина Хос. Лишен от думи персонажът ѝ е изключително интересен за наблюдение. Всичките реакции, лицеви изражения и мимики са в много по-голям мащаб, като по този начин най-голямата сцена в Националния театър придобива възможността да влияе на зрителите като интимно пространство на камерна зала. В решението е намерен много точен баланс между играта на двете актриси – Кейт Бланшет играе с размах, енергично, с много по-голям жест, докато играта за пред камерата на Нина Хос е обрана, фокусирана върху лицето ѝ, строго премерена в параметрите на обектива. С покачването на напрежението в пълният мрак, над стълбите се появяват малки, бели облаци дим, които стават все по-големи, докато не се превърнат в мъгла, разстилаща се по дървените стъпала. Мъглата, в която личностите се размиват. Това е моментът, в който посредством камерата на сцената, се постига майсторски изведената във филма на Бергман кадър на сливане между лицата на двете актриси – метафора за обезличаването им. Физическият конфликт между двете е решен посредством напускане на сценичното пространство. Зрителите стават свидетели на преследване зад кулисите, посредством камерата и екрана на сцената – пространствената опозиция между горе и долу е нарушена. Границите на света, който побираше тези спорни отношения са унищожени.
„Персона/Електра“ демонстрира на колко ранен етап започва творческата подготовка за репетиционен процес и как с категорично решени и размах могат да си взаимодействат и да говорят на един език текст от античността и от повлиян от модернизма киносценарий. Концептуално тематичната работа на Бенедикт Андрюс е изключително важен предварителен момент, който не просто задава ход на представлението, а създава философията за задвижването на този фикционален свят. Съвместно с екипа е създадено необходимото пространство и то е съживено, така че да работи в посока на изведената концепция. Работата в детайл, с изключително точно внимание и прецизност по отношение на техническото осъществяване, разполагането на текста в пространството и не на последно място актьорското изпълнението са безкомпромисни. Нина Хос и Кейт Бланшет заслужават вниманието, с което продукцията е класифицирана като събитие в театралния календар.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„Електра/Персона“
от Бенедикт Андрюс, по Софокъл и Ингмар Бергман
режисьор Бенедикт Андрюс, сценограф Магда Уилли, костюми Мерле Хенсей, композитор Хилдър Гуснадотир, светлинен дизайн Джон Кларк, звуков дизайн Брендън Анес, видео дизайн Аш Джей Уоодуърд, сценичен бой Рут Купър-Браун и Рейчъл Боун-Уилиямс, сценична реч Катлийн МъКарън.
Участват: Кейт Бланшет, Нина Хос, Елла Лили Хиланд, Патрик Робинсън.
Премиера 1 септември 2026 г., Сцена „Оливие“, Национален театър, Лондон.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„
[1] Critchley, Simon. Tragedy, the Greeks, and Us, Profile books, 2020.