Летящите хора на Павел Вежинов в Драматичен театър–Пловдив

Повестта на Павел Вежинов „Бариерата“ отново оживява на сцената, този път в Драматичен театър – Пловдив. През 2026 г. се навършват петдесет години от първото издание на заглавието. Режисьорът Крис Шарков работи по драматизацията съвместно с Александър Секулов – младши.

„Бариерата“ по Павел Вежинов, драматургична версия Крис Шарков и Александър Секулов – младши, режисьор Крис Шарков, Драматичен театър-Пловдив, 2026, фотограф Георги Вачев

Сюжетът анализира безграничността на добротата, разглежда проблемите за самотата, за наивната вяра, за доверието, съсредоточени в отношенията между две тотално различни човешки същества. Вежинов среща самотния музикант Антони и причудливото момиче Доротея като преобръща световете им нагоре с краката. В основната на философията му е не толкова въпросът: можеш ли да повярваш в невъзможното?, а по-скоро: искаш ли да му повярваш? Среща, която красиво и поетично разрушава представата за различията между наивната младост и уверения опит. Построената от автора бариера на пръв поглед разграничава разума от вярата в сюрреалистичните възможности. Метафора, която разшифрова широко отворената пропаст между посредственото мислене и възможностите на фантазията.

Случайността отвежда Антони в света на сюрреалистичните аномалии, а Доротея – в света на музиката. Първичната доброта на самотния мъж се превръща в искрена привързаност към младото момиче. Любовта, която описва Вежинов е не просто помежду им, а много по-мащабна, универсална, между световете и различията им. Двамата успяват да преминат бариерата, така че съвместният им полет да бъде възможен.

Драматизацията на Крис Шарков и Александър Секулов – младши запазва ефирността на разказа, метафоричния език, лекотата, с която историята създава наивността на невъзможното. Същината на работата им е съсредоточена в ретроспективната подредба на сюжета и пречупването му през наблюденията на добавения персонаж на Следователя. Спомените на Антони оживяват и се смесват в момента на разпита. Така изведени все по-естествено преливат една в друга паралелните линии на действието. Създава се усещането за няколко възможни вариации на драматургичния разказ – от една страна това е реална среща между два живота довела до фатален край, съществуваща в спомените на Антони, от друга – въображаем свят, плод на фантазията му. Скоковете във времето са начертани внимателно в последователността си, така че да изглеждат като разказани и едновременно преживени, а преливането в различните реалности е изведено посредством моменти на много точни включвания и разминавания в активността на персонажите на Доротея и Следователя. В този смисъл добавеният персонаж изиграва ключово важна роля в съхраняването, подсилването и извеждането на магическия реализъм в сценичната интерпретация. Постановъчният екип успешно защитава изградения междинен свят на реалното и нереалното, което спомага за постигането на метафизичния и криминален характер на повестта.

В продължение на концепцията от драматизацията режисьорската работа на Крис Шарков се съсредоточава в изграждането на лабиринт, чийто център е Антони. Съвместно със сценографа Никола Тороманов създават сценичния разказ в нереалното пространство на свръхестественото, парадоксално рамкиран в материалното. Помещение с разпилени вещи, голяма маса централно поставена в помещението, до нея електрическо пиано, в ляво диван, зад него гофрирана стена, в дъното баня, в дълбочина на сцената повдигнат от нивото на помещението балкон, а в дясно бюро с офис лампа. Пространството условно е разделено на две от екран, който скрива прозорците към балкона. В началото, екранът служи за прожекция на снимки от следствието и убийството на Доротея. Потъвайки в хода на спомените екранът се прибира и Доротея оживява. Решенията на Никола Тороманов правят възможно провеждането на неправолинейния разказ в представлението. Пространствената композиция е изключително добре подредена игрална дъска. Подобно на играта от едноименния филм „Джуманджи“ (1995) – всеки следващ ход, реално или асоциативно, пренася зрителя в нова атмосфера, ситуация или място. А с напредването на сюжета, преведена през лабиринта, публиката се заразява все повече с наивността на Антони, откровено вярвайки в чистите му намерения и привързаност. За пореден път съвместната работа на Крис Шарков и Никола Тороманов доказва страхотния им тандем.

За целта спомага и музикалното оформление на композитора Петко Славов. В историята е намерен ход за мястото на музиката в отношенията между Антони и Доротея. Създадената атмосфера от музикалната среда и изпълнените на живо мелодии, и най-вече начинът и отношението, с което това се случва, събират емоционалната есенция на представлението. В музиката е кодиран целия хаос от емоции, обърканост, безнадеждна отчаяност и категорична вярност, разглеждани от заглавието.

Ролята на Антони е в ръцете на актьора Иван Юруков. Така решен и поставен в многоизмерната ситуация персонажът му е предизвикателство за актьорското изпълнение, с което Иван Юруков се справя безкомпромисно. През тялото му преминава плавен и непрестанен процес на неконтролируемо опияняване. Сякаш идеята за полета е нещо, което е очаквал през целия си живот, но никога не е предполагал, че ще достигне. В играта му е кодирано много фино чувство за хумор, породено то любопитството, загрижеността и страха на персонажа. Това придава специфична чувствителност, която Иван Юруков запазва в цялото си изпълнение. Страхотно постижение е поетапното и много категорично емоционално нарастване на напрежението от преживяното. Определено изпълнението заслужава внимание и отличие.

В ролята на Доротея е актрисата Климентина Фърцова. Двамата създават много добро и оправдано сценично партньорство в добре разчетените различия на персонажите им. Сцената на съвместната им песен е като преломен момент за сюжета. Тогава сякаш персонажите им за първи и последен път постигат едновременно своето най-върховно и възвишено емоционално усещане. Другата линия, посредством която е прокарана линията на хумора е тази на Доктора и бившата съпруга на Антони. Те са крайните образи, между които Антони се лута – адвокатите на материалното и на духовното. В изпълнението и на двете роли е актрисата Мария Сотирова, която категорично разграничава двата образа. Намерен е различен подход в изграждането им и различен маниер на поведение. В персонажа на Доктора актрисата залага на непоклатима увереност, а в изпълнението на бившата съпруга на Антони – залага на импулсивен размах и нескрит интерес към материалното. В ролята на Следователя е актьорът Борис Кръстев. Изпълнението му успешно прекарва нишката на съмнението и скептицизма към истинността на историята. Слушателят, който помага на публиката в аналитичното провеждане на посоката на разказа. Финалът на представлението неочаквано успява да обедини в един смисъл и чувство различните гледни точки на Антони и Следователя, което придава на представлението допълнителна стойност.

„Бариерата“ на Крис Шарков анализира вярата в човешкия полет, съпоставя посредствеността и първично съществените човешки импулси, без да натрапва темата. Представлението се отличава с много добре изграден подход в сценичния разказ, страхотно актьорско изпълнение и находчиво пространствено решение. Заглавие, което отново провокира и насочва вниманието към летящите хора.

МИХАИЛ ТАЗЕВ

„Бариерата“
по Павел Вежинов
Драматургична версия Крис Шарков и Александър Секулов – младши, режисьор Крис Шарков, сценография Никола Тороманов, композитор Петко Славов, видео визия Ралица Георгиева, визуална идентичност и дизайн студио Punkt, фотограф Георги Вачев.
Участват: Климентина Фърцова, Иван Юруков, Борис Кръстев, Мария Сотирова.

Премиера 31 март 2026 г., Драматичен театър – Пловдив.
Съвместна публикация с Литературен вестник