Водовъртежът на древногръцката трагичност
„Орестия“ на Самймън Стоун в Bridge Theatre, Лондон
За пореден път австралийският автор и режисьор Саймън Стоун доказа интереса си към театрални текстове, позволяващи адаптация и сценична интерпретация със силно наситени и дълбоко кодирани отношения между персонажите. Отношения, които са строго заложени като проблематика в текста. Някои от заглавията, по които е работил са „Медея“, „Федра“, „Йерма“, „Дивата патица“, а след успешната му работа по „Жената от морето“ на Хенрик Ибсен, през 2025 г., той отново запретва ръкави в театър Бридж. Този път с нов, осъвременен сценичен прочит на единствената цялостно запазена древногръцка трилогия – „Орестия“ от Есхил.
„Орестия“ по Есхил, от Саймън Стоун, режисьор Саймън Стоун, премиера 14 юли 2026 г, Бридж театър, Лондон.
Трагедия, в чиято основа е темата за отмъщението, която задълбочено анализира психологията на убийството. Под различен ъгъл текстът изследва трагичната дилема и уклончивост на индивида в подготовката му за кръвопролитие, тема която не губи своята актуалност и днес. Това е възможно поради съхранената човешка психика, запазения семеен модел, зададен от древногръцкия сюжет, в който завистта и съперничеството между съпрузи, братя и сестри съществува като нещо неизбежно. Ефектите от травмата са все така трудно преодолими, а патриархалния модел продължава да бъде устойчив. Отмъщение, което е разпалено от съкровени желания, неутолими емоции, възвишени чувства и наслади. Пориви, оплетени от древните гърци в семейството на Агамемнон, задвижващ трагичната съдба на персонажите. Но защо сценичният прочит на австралийския драматург и режисьор е толкова вълнуващ и успява да стопи времевите дистанции, превръщайки древногръцкия текст в актуален психотрилър?
Саймън Стоун употребява заложената от Есхил проблематика в „Орестия“ като мотив, през който прокарва своя осъвременен прочит на текста. Превръща античния сюжет в съвременен психологически трилър. Фокусът е изместен от боговете към заможното английско семейство Мидълтън, представители на високата класа. Бащата Кристофър (Агамемнон) е работохолик, а в поведението му е програмирана безпардонността на патриархалния модел. Важно за сюжета е уточнението, че компанията му произвежда оръжия, което в рамките на съвременния контекст позволява да тълкуваме личността му от още един строго определен ъгъл. Съпругата му Монти (Клитемнестра) пристрастена към наркотиците също толкова тайно, колкото към любовника си Джером (Егист), е онзи домашен хаос, който лишава дома от уют и сигурност, превръщайки го в арена на личностни влечения. Въпреки сложно натоварените с мотиви персонажи на бащата и майката, запазено сюжетът се проследява през линията на Оги (Орест). Персонажът съсредоточава цялостния разпад и поетапното сриване на личността, психическата катастрофа, с която Саймън Стоун решава, че ще замени финала от оригиналния древногръцки сюжет и вместо да прекъсне доминото на отмъщението той го изкарва от семейната среда, потенциално заразявайки обществото с последствията му. Стоун създава съвременен психологически ужас, уповавайки се на трагическите еталони, кодирани в персонажите на Есхил. Но за разлика от много често срещаните сценични интерпретации на древногръцките сюжети, Стоун старателно пренася трагичността, така че тя да вълнува, шокира и провокира съвременния човек, да се докосва до съвременната общественост, изразявайки днешните крайни проявления на иначе заложените в древността трагични измерения на човека. Режисьорската му работата му се отличава със задълбочено изследване на причинно следствените връзки и необятните проявления на личността. Разглежда и анализира човешката трагичност като основен феномен в сценичния си прочит, изхождайки от сюжета на трилогията.
Сценичната интерпретацията на Саймън Стоун е изключително интересна поради това, че той не само съумява да съхрани характеристиката на персонажите, а ги изкривява като деятели, които не очакват дори от себе си, това което извършват. Така през тях, трагичният сюжет се доближава до възможните прояви на човека в неговите крайности. Разглеждайки личността като безкраен спектър от възможни, действия и реакции, Саймън Стоун намига към човека в залата с послание, че именно ние хората сме способни на тези трагедии, които наблюдаваме в сюжета. Това сближаване позволява съвременният човек да разглежда себе си като необятна съвкупност от непредвидими настроения, действия и последствия, което е и изконна цел на трагедията. Самият той споделя, че употребява трагедията като шаблон, спрямо който е необходимо да надградим и съизмерим действителността си. Тази философия затваря в голяма каменно-стъклена къща, домът на семейство Мидълтън – студенина, която е заложена в нематериалния свят на историята. Къщата е в непрестанен водовъртеж, позволявайки на зрителите да наблюдават едновременно развиващото се действие в отделните ѝ помещения. Това е и ключът, през който Стоун извежда решението за накъсаното време. Разказът е неправолинеен. Хаотично представен като откъслечни моменти, което допринася за спецификата на жанра трилър. Поражда се усещане за непредвидимост и несигурност, която не остава само на сцената, а се пренася и в залата.
Актьорският състав и изпълнението им е безкомпромисно. Отношенията между Кристофър и Монти, в изпълнение на Давид Морисей и Мери-Луиз Паркър, са в закономерно равновесие като между две много точно докоснати остриета. Опасността от това всичко да излезе извън контрол за секунди е заложена в диалога им и сценичното им поведение. За разлика от тях в изпълнението на Джордж Реншал, в ролята на Оги, се наблюдава едно поетапно натрупване, което в края избухва и е повод за стихийния водовъртеж на къщата. И въпреки сериозността на темата и развоя на събитията в разказа абсолютно естествено има моменти на комичност, елементи на комедия, които присъстват като част от нормалното ежедневие на тези съвременни хора. Това е заложено най-вече през изпълнението на Арчи Мадекуе, в ролята на Лоренцо, но може да се наблюдава и в изпълненията на Джон МкМилан, Ракхи Тхакрар. Такова жанрово преплитане не е нещо ново, особено в съвременните интерпретации в представленията на Острова. Защото животът не е проявление в крайности, а баланс между тях – послание, което театралните творци представят много находчиво. Секунди преди ужасяващо убийство в съседната стая се води разпален подигравателен разговор, провокиращ откровен смях. На горния етаж се крои отмъщение, а долу в кухнята се намират нищо не подозиращите жертви, които вечерят спокойно. Къщата побира в себе си този баланс до момента, в който Оги не го нарушава напълно. Финалната сцена, в която жаждата за отмъщение не е овладяна, а е още по-крайно засилена завърта къщата в непрестанна цикличност, метафорично изразяваща порочната повторяемост. В съзнанието на Оги изкачат всички негови жертви, които оживяват в различните помещения на къщата – сцена, която те кара да настръхнеш. Къщата се превръща в олицетворение на повреденото съзнание, неспасяем психологичен проблем, от който са част абсолютно всички в залата. Темата на представлението излиза извън пределите на реалистичното и залива аудиторията. Зрителите вече са част от мисленето на Оги, виждат нереалистичния свят в главата му, потърпевши са от деянията му. Това е и моментът на тотален морален и емоционален разпад. Парадоксално, но работата на Стоун най-силно се доближава до същността на древногръцката трагедия имено в различно решения финал.
Провокативна сценична интерпретация, която не просто се уповава на трагичния сюжет, а смислено го надгражда и доразвива в посока на съвременния човек. Работата на Саймън Стоун по текста е ключова за успеха на представлението. А така подбрания състав и актьорската му работа създават театрално преживяване, което дълго време след представлението изниква в съзнанието като белег от нещо съпреживяно. „Орестия“ в Театър Бридж улавя именно онази невъзможност на съвременния човек да прецени кога навреме да спре преди да е твърде късно.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„Орестия“
от Саймън Стоун, по Есхил.
Режисьор Саймън Стоун, сценограф Лиззи Клачан, костюми Ема Уайт, композитор Катрина Роуз, светлинен дизайн Ник Шлипър, звуков дизайн Петър Райз, сценичен бой Сам Льон-Бехам.
Участват: Мари-Луис Паркър, Давид Морисей, Том Глийн-Карни, Роузи Шийхи, Лойд Хътчинсън, Джон МкМилан, Арчи Мадекуе, Алит Рос, Ракхи Тхакрар. В състав: Кирсти Ятес, Сеан Донеган, Джордж Реншал, Емили Уатърс, Анди Умерах.
Премиера 14 юли 2026 г, Бридж театър, Лондон.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„