Жадни за „Кислород“ – Иван Вирипаев на сцената на Топлоцентрала
Драматургичното творчеството на Иван Вирипаев е определяно като основен представител на „новата руска драма“. То се отличава с философска задълбоченост в разглежданите теми, ритмичност на езика, силно повлиян от съвременния жаргон и тотална откровеност. В структурата на пиесите му е надминат постмодерният ход. Доразвит е в специфична искреност и може да бъде ситуиран в рамките на метамодернизъм[1] – искрена циничност, лишена от маската на снобизма, свободно търсеща смисъл и отговори за живота, любовта и т.н. Капан, често подвеждащ към режисьорски решения, които или не успяват да открият и изведат действието в текста, или несъзнателно го задушават.
Разглежданите теми от Вирипаев се характеризират като лични, неудобни, в които хората предпочитат да не се задълбават на всеуслошание. Драматургът представя съвременния човек като дълбоко търсещ смисъл, а персонажите му са сякаш неспособни да намерят отговор на собствените си мисли, разсъждения и чувства. Човекът на Вирипаев е лишен от силата да се справи с действителността си, а това което в крайна сметка му позволява да оцелее е изводът, че най-сладката част от живота е точно тази невъзможност и безпомощност за разбиране и справяне с всичко. Текстовете му са кодирани в ритъм, чрез който мащабното количество информацията от сцената достига и влияе на зрителите, но точно поради големия си обем тази информация може да се превърне в просто изричане на думи. Това, което прави сюжетите на Вирипаев особено жестоки е безкомпромисната автоирония и сарказъм на персонажите му. Засилен интерес към творчеството на драматурга у нас имат режисьорите Явор Гърдев и Галин Стоев, но сега младият режисьор Стефани Христова посяга към пиесата му „Кислород“.
Сюжетът разглежда живота и съдбата на музикантите Саша и Саша през представянето на новия им албум – „Кислород“. Десет парчета асоциативно базирани на Десетте Божи заповеди. Текстът започва откровено бунтарски – хитовото парче, което има за цел да взриви слушателите още в начало на албума. Вирипаев успява през творчеството на двамата музиканти да стигне до техните личности, чувства, емоции, да потъне в техните истории и спомени. С всяко следващо парче все повече опознаваме двамата творци, а и техните взаимоотношения. Парадоксално пиесата ги представя като много различни характери, намерили допирни точки в творчеството и начина си на изразяване. В хода на действието това се променя и се концентрира в сближаване. Философска драматургия, представяща с груба категоричност същината на съвременния човек.
В своята сценична интерпретация Стефани Христова представя жаждата за кислород на тези двама души като жажда за живот. Успяла е сценично да преведе ритъма на драматургията, овладявайки езика и заложената философия в темите на пиесата. Подходът ѝ е съсредоточен в неспиращо действие, базирано на музика, дело на Юлиян Стоичков, и мотивация за откровено и непоклатимо достоверно актьорско изпълнение. Екипът е успял да намери подход както към характерната за Вирипаев липса на въплъщение при изграждането на персонажите, така и към директната комуникация с публиката. Пространството на действието, дело на Радостина Тенева, асоциативно наподобява нощен клуб. Публиката е посрещната от DJ зад пулта, в изпълнение на актьора Петар Андреев, който представя всяко следващо парче от албума като задава контекста за средата и персонажите в действието. В центъра на сцената е поставен, под наклон, към публиката повдигнат подиум, наподобяващ дансинг или арена, а на заден план епизодично се прожектират заглавията на песните. Любопитното на тази арена е начина ѝ на употреба и нейната споделеност. Това сценично решение изразява едновременно вътрешния конфликт на личността, но и конфликта на споделянето не само между тези двама души, а въобще.
В ролята на двамата музиканти са актрисата Радина Боршош и актьорът Йордан Ръсин. Много добро сценично партньорство. Изпълнението им е категорично, без колебание и до край откровено. От началото на представлението Йордан Ръсин задава енергичен ритъм, който и двамата не изпускат до края. Посредством действието и по-конкретно танца, дело на хореографа Цвета Дойчева, създават емоционален разказ, чието начало е хаос. Постепенно стената помежду им се топи също както се топи стената им с публиката. Всяка песен/история има отличителен белег, изразен чрез специфика в сценичния разказ. С напредването на албума поведението и разпиленият хаос се опитомяват. Посланието в думите на Вирипаев и тяхното актьорско изпълнение създават фино изработен механизъм на влияние върху зрителите. Сцената, в която арената се превръща в място на интимен разговор е единственият и най-подходящ момент, в който думите са оставени да превземат действието напълно. Радина Боршош и Йордан Ръсин пресъздават онези Вирипаеви хора, които търсят нещо повече от простото физическо и консуматорско съществуване. Изпълнението им е мотивирано от борбата за кислород, жаждата за кислород. Преследват го, бленуват го, което ги измъчва още повече, защото какъв е този свят, в който първично необходимото се тълкува като нещо специално, а не като нещо нормално и дадено? Създаденият актьорски поток, през искрената ирония и безпардонността на съвременния човек, отключва авторовия смисъл и енергийния заряд на текста. Екипът е успял да намери ход към изграждането на тази трудна за определяне характеристика на персонажа, който е нито психологически, нито достатъчно повествователен. Актьорското изпълнение е брилянтно балансирано в точния момент на равновесие, така че да пресъздаде сюжета без неприсъщите за текста наивност и психологична дълбочина.
Във финалната сцена на представлението сякаш най-ясно проличава многокомпонентното актьорското изпълнение. Под ритъма на хита “You’ve got the love” на Florence + the Machine двамата щастливи продължават напред. Удовлетворени от разказаното и преодоляването му, и от начина, по който е разказано – двойственост в присъствието.
Още с предходната си работа по „Господин Колперт“ на Давид Гизелман Стефани Христова демонстрира интерес и владеене на абсурдния и сатиричния жанр. Сценичната ѝ интерпретация на „Кислород“ е много добре мотивирана заявка за един нов, млад и достоен режисьорски дух. Представлението разчита безупречно философските дълбини в драматургията на Иван Вирипаев и ги пресъздава оригинално на сцената. Удовлетворение от работата на екипа, на чело със страхотното актьорско партньорство между Радина Боршош и Йордан Ръсин.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„КИСЛОРОД“
от Иван Вирипаев
превод Галин Стоев, режисьор Стефани Христова, сценография и костюми Радостина Тенева, музика Юлиян Стоичков, хореография Цвета Дойчева, графичен дизайн Любомир Владов, фотография и обработка Беатрис Бочева.
Участват: Йордан Ръсин, Радина Боршош и Петар Андреев.
Премиера РЦСИ „Топлоцентрала“, зала 2, 16 юли 2026 г.
[1] Мотамодернизъм – философско и културно понятие, популяризирано през 2010 г. от културните теоретици Тимотеус Вермюлен и Робин ван ден Акер.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„