Епидавър – античният шедьовър на Дионис
Постановката „Вакханки“ на Явор Гърдев, представена в рамките на тазгодишния фестивал „Атина – Епидавър“, несъмнено е голямо събитие не само в българския, но и в международния театрален календар. Овациите, които постановката събра, са знак, че тя ще продължава да предизвика интерес и когато се играе на по-познатите за зрителите сцени като тази на Народния театър в София. Неоспорим факт е обаче, че величествен театър като този в Епидавър създава онази магия, която връща театралното преживяване към ритуалните му корени, а самото място, пропито с енергията на заобикалящата го природа, прави спектакъла по-пълнокръвен. За „Вакханки“ се изписаха много редове и то напълно заслужено. (Предстои да публикуваме отзив за спектакъла и в СЦЕНАрт – бел. ред.) Затова тук ще насочим погледа си към самия театър, онази сцена, която с право наричат „свещена“ и ще разкажем малко повече за Епидавър и за някои от знаковите постановки, които са впечатлявали многохилядната публика през вековете.
Античният театър в Епидавър
Античният театър в Епидавър е построен като част от светилището на Асклепий в източен Пелопонес, сакрално лековито място, което е включвало цял комплекс сгради, включително храмове и бани. Конструкцията на театъра има ясно изразен елинистичен характер и е изграждана на два етапа – започва през IV в. пр.н.е., а след това през II в. пр. н.е. е разширена и са добавени още седящи места, с които се достига максималният капацитет от 14 000 зрители. Театърът е културно средище до края на IV в., когато първо нашествието на готските племена, а след това забраната на езическите практики, наложена от император Теодосий II, води до изоставянето на светилището на Асклепий. Земетресения също нанасят поражения на театъра и допринасят за потъването му в забвение, което трае чак до края на XIX в., когато археологическите разкопки го преоткриват отново за света. Въпреки че е намерен в изключително добро състояние, необходимите действия по реставрацията на отделни части от конструкцията започва с твърде бързо темпо, което води до размествания и неточно позициониране на някои елементи. Процесът е сложен и продължава десетилетия, като реставрационни дейности са извършвани от началото на миналия век, през 50-те години, когато се полага началото на театралния фестивал „Атина – Епидавър“, до 80-те години, когато античният шедьовър попада под егидата на Комитета за консервация на монументите в Епидавър.
Освен че е забележително добре запазен, театърът се отличава с невероятната си акустика – не е преувеличение твърдението, че човек може да шепне на сцената и ще го чуят и на най-горния ред. Сред предположенията за това как се постига този ефект са специфичният ъгъл, под който са разположени седящите места по естествения склон, както и вятърът, който в района духа от сцената към публиката. Най-актуалната хипотеза е на изследователи от технологичния институт в Джорджия, които откриват, че самите каменни пейки функционират като филтър, който изчиства звуците с ниска честота и засилва тези с висока – в случая, това са гласовете на актьорите.
„Орестия“ от Есхил, режисьор Теодорос Терзопулос, 2024, фотограф Johana Weber
Сравнително скоро след като легендарният театър се появява отново на бял свят, се поражда амбицията на сцената му да оживеят персонажите от античната драма. Първият съвременен спектакъл поставен там е постановката „Електра“ от Софокъл, под режисурата на Димитрис Ронтирис, през 1938 г. Премиерата ѝ е две години по-рано, на сцената на гръцкия Национален театър; това е и първата от многото постановки на Ронтирис по древногръцки трагедии. В Епидавър тогава няма декори и осветление – разчита се на дневната светлина и на вдъхновяващата природна гледка като своеобразна естествена сценография. Ронтирис е сред иноваторите в гръцкия театър. Учи в Австрия, а след това се мести в Берлин, където става асистент на Макс Рейнхард. Подходът на Ронтирис – да търси емоцията чрез ритъма на текста, който той разчита подобно на музикална партитура – го утвърждава като един от най-влиятелните интерпретатори на античната трагедия. През 50-те и 60-те години на миналия век той работи активно в театър „Пирея“, фокусирайки се почти изцяло върху древногръцки трагедии. Много от тях гастролират в чужбина, сред които „Електра“ от Софокъл, „Перси“ от Есхил, и „Ифигения в Авлида“ от Еврипид.
Идеята да се провежда ежегоден фестивал в Епидавър датира още преди избухването на Втората световна война, но събитието става реалност чак през 1954 г., със спектакъл отново на първопроходеца Ронтирис – постановката „Иполит“ от Еврипид. На следващата година е официалното откриване на фестивала „Атина – Епидавър“, с „Хекуба“, отново от Еврипид, но този път режисирана от Алексис Минотис. В главната роля е съпругата на Минотис – Катина Паксину. Любопитно е, че наред с успешната им театрална кариера в Гърция, двойката работи и в Холивуд, където Минотис участва във филми като „Небезизвестните“ на Алфред Хичкок (1946), а Паксину печели „Оскар“ за ролята си на Пилар в „За кого бие камбаната“ (1943). Впрочем, Катина Паксину се превъплъщава в ролята на Електра в споменатата по-горе постановка на Ронтирис през 1938 г.
1957 г. е важна година за Епидавър, защото тогава за първи път в рамките на фестивала на неговата сцена се поставя комедия – „Лизистрата“ от Аристофан, режисирана от Алексис Соломос, който утвърждава Аристофановата комедия в съвременния гръцки театър с естетически решения, вдъхновени от изображения на античната керамика и скулптура. Освен дългогодишен директор на Националния театър на Гърция, той е и автор на значимото изследване „Живият Аристофан“, публикувано през 1960 г. и преведено на английски език през 1974 г.
През годините на сцената на Епидавър са се изявявали някои от най-прочутите имена в областта на сценичните изкуства. През 60-те години фестивалът се отваря и за чуждестранни продукции, което изиграва важна роля за популяризацията на театъра. Представят се както театрални, така и оперни и балетни постановки – на античната сцена стъпват величия като Марго Фонтейн, Рудолф Нуреев, Херберт фон Караян… През 1961 г. Мария Калас е в ролята на Медея в едноименната опера от Луиджи Керубини, по трагедията на Еврипид, постановка на Алексис Минотис.
„Орестия“ от Есхил, режисьор Питър Хол, Национален театър, Лондон, 1982, фотограф Nobby Clark
През 1982 г. постановката „Орестия“ на известния британски режисьор Питър Хол става първата трактовка на древногръцка драма на сцената на Епидавър, която не се представя на гръцки език. Петчасовата постановка по трилогията на Есхил на Кралския национален театър в Лондон е в типичния за Хол стил, търсещ автентичността и ритуалния характер на трагедията – изцяло мъжки актьорски състав, маски и стилизирано изпълнение, целенасочено избягващо натурализма. (Интересен детайл е фактът, че най-голямата от трите основни зали на британския Национален театър – зала „Оливие“ – е изградена по модела на Епидавър.)
„Едип“, спектакъл на Робърт Уилсън, 2019, фотограф Lucie Jansch
Сред култовите съвременни режисьори, които са се изявявали в Епидавър, е и Робърт Уилсън. През 2019 г. той представя своя оригинална версия на историята на Едип. Премиерата е година по-рано в друг античен театър – в Помпей. Минимализмът в движението на актьорите и сцените, подредени като живи картини, в съчетание с визуално въздействащите цветове на осветлението и декора на фона на пелопонеската природа представят историята на Едип хронологически, от раждането му до момента, в който той се ослепява. В най-новата история на фестивала изпъква и „Орестия“ на Теодорос Терзопулос (2024 г.), отличаваща се с интертекстуалност и яркото присъствие на съвременни теми, свързани с глобалната геополитика и кризите в обществото.
„Антигона“ от Софокъл, режисьор Лефтерис Вояцис, 2011, фотограф Evi Filahtoy
Точно преди двайсет години имах щастието да гледам „Антигона“ от Софокъл на режисьора Лефтерис Вояцис в театъра в Епидавър. Особеността, че не разбирам гръцки, бе компенсирана от познанието ми за сюжета, но всъщност най-запомнящото се беше наистина ритуалното усещане за общност и невероятната тишина, която толкова хиляди хора успяха да запазят в няколкото мига преди аплаузите – мигове, в които сякаш самият Дионис ни обгърна с божествената си аура.
МИРЯНА ДИМИТРОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„