Малък сезон“ 2026 г. – тенденции и акценти
Поредното издание на „Малък сезон“ вече е в историята. Летният фестивал към ТР „Сфумато“ отбеляза безпрецедентен брой на изпълнители и участници през 2026 г. Повече от 330 души представиха своите театрални акции и кинопрожекции, а също така участваха в дискусии и ателиета в продължение на цели 12 дни – от 26 юни до 7 юли. Както обикновено, това се случи при пълно техническо обезпечаване от страна на екипите на ТР „Сфумато“, а всички събития в рамките на фестивала за поредна година останаха с вход свободен, въпреки влошаващата се обстановка в културния сектор и неговото финансиране. Тази година „Малък сезон“ премина под надслова „В търсене на изгубените ценности“, като началото на фестивала бе дадено с пресконференция, в която организаторите наблегнаха именно на необходимостта от добре култивирани морални устои – една дългогодишна мисия, чиито радетели винаги са били лицата зад „Сфумато“. Неизменната философия на фестивалния формат, който не прави предварителен подбор на заявените участници, е да даде шанс на най-потенциалните предложения на младите артисти да бъдат доработени и развити като част от основния театрален сезон. А ето и какви тематични тенденции се откроиха в хода на фестивалната програма.
Форматът на театралната променада заема челно място с цели три акции в рамките на тазгодишния „Малък сезон“. Спектакълът „Парад на остроумието. Играта Shake-speare“ с режисьори Диана Досева и Лъчезара Василева започна в специално обозначено място в градинката пред „Сфумато“, под съпровода на акробатични номера, музикални изпълнения на живо, множество езикови каламбури и импровизационни закачки с публиката от страна на актьорите. В почти карнавалния дух на персонажите от ренесансовата комедия дел’арте изпълнителите поведоха зрителите през фоайето на театъра до голямата сцена. Там, чрез колаж от текстове на Шекспир, Бен Джонсън, Робърт Честър и Иля Гилилов, те наченаха издирването на английския бард или, по-скоро, на неговата самоличност. Всичко това, докато публиката е позиционирана на самата сцена, а артистите са завихрени в гоненица между зрителските редове. От своя страна годишният изпит по режисура на второкурсниците от класа на доц. Стилиян Петров в НАТФИЗ превърна сградата на ТР „Сфумато“ и нейните околности в изследователска площадка, фокусирана върху Чеховата проза. „Преди големия път“ представлява концептуално рамкиран наниз от режисьорски откъси по разказите на руския автор, който дава на младите Ванеса Ангелова, Константин Русенов и София Ицин възможността да експериментират с формата в опит да продължат търсенето на собствен режисьорски почерк. Разнообразието от сценични похвати, сред които пантомима и театър на сенките, както и вариращата жанрова палитра, бяха подкрепени именно от променадния вид на изпита. Започвайки на дърво в парка, преминавайки през голяма сцена и завършвайки на стилизираната като влаково купе площадка на гърба на театралната сграда, акцията съвсем естествено внуши, че „Сфумато“ е нейният изначален дом, в който е била създадена. Третият променаден спектакъл – „Какво ще правим с минотавъра“ с режисьор Слави Гергов – също се възползва от особеностите на екстериорното и интериорното пространство на театъра. Осъвремененият прочит на древногръцкия мит за чудовището от лабиринта на Кносос представлява своеобразна военна операция за залавянето на Минотавъра, която започва от разпъната пред „Сфумато“ палатка. Разгърнат на принципа на имерсивния интерактивен театър, който изисква пряката ангажираност на зрителите, спектакълът прави публиката свой съучастник в търсенето на чудовището, докато я превежда през фоайето на театъра към камерна сцена, където се случва и модернизираната епична развръзка.
Тук е моментът да се откроят и две любопитни тематични съвпадения в програмата на „Малък сезон“. Освен в постановката на Гергов, темата за Минотавъра бе засегната и в спектакъла на Любомир Колаксъзов „Пътят към Астерий“ по текстове на Борхес, Кавафис, Бекет и Дюренмат, който също носеше променаден елемент. Започващ от фоайето към сцена „Underground“, обрамчено с червената нишка на Ариадна, спектакълът посрещна зрителите с радушно и самоиронично приветствие от страна на актрисата Силвия Донева, под музикалния съпровод на кларинет в изпълнение на Христо Г. Донев. Но докато трактовката на Гергов е позиционирана в съвременността благодарение на множеството си референции към настоящето, то Колаксъзов избира естетическо завръщане към корените на театъра – а именно, към ритуала. Огромната маска на бича глава, с която Михаил Бонев е коронован в ролята на чудовището, архаичната музика на живо и церемониално-хореографираните изпълнения между него и Донева – именно тези елементи придават сакрално-обредния характер на постановката, който е диаметрално противоположен на художественото решение при Гергов.
Вторият пример за съвпадение в рамките на фестивала, макар и напълно формален, се открива в заглавията на невербалната импресия „Безсъници“ с режисьор Христа Петкова и авторската театрална акция „Инсомния“ на режисьора и актьор Рафаел Бижев. Ако основно изразно средство в импресията на Петкова е балонът и обиграването на всичките му свойства за постигане на алегорично онагледяване на човешките взаимоотношения, то спектакълът на Бижев се фокусира една идея по-конкретно върху природата на понятието „инсомния“. Постановката успява да побере в кратък отрязък от време привидно всички теми, през които може да препусне едно възпалено от хронично безсъние съзнание. От подозрително фамилиарните му взаимоотношения със заобикалящите го мебели до трескавите перспективи за утопично бъдеще и коригирано минало – жаждата за сън тласка актьора Александър Притуп към множество културно-исторически препратки, но и го кара да влезе в конфликт със самия себе си без особена причина. Безсилието пред вездесъщото влияние на инсомнията поражда философския дебат, който Притуп провежда сам със себе си, като неминуемо се превръща и в негова жертва. И сякаш именно защото дълбочината на размишленията измества фокуса от желанието да склопи очи, изтощеният актьор постига състоянието на унес съвсем между другото. След нескончаемият поток от разсъждения миражната поява на Валерия Върбанова, която като елегантна персонификация на Морфей най-сетне го приласкава с песен в своите селения, бележи своеобразния изход от една на пръв поглед невъзможна ситуация.
Като още една любопитна тенденция се оформиха опитите на студенти в областта на дивайзинг театъра. В първия случай второкурсниците от клас доц. Антон Угринов в НАТФИЗ, под наставленията на дългогодишния колаборатор на „Сфумато“ – актрисата Елена Димитрова, представиха „Градината на земните удоволствия“. Редицата опити, осъществени на лабораторен принцип, обединяват мотива за неутолимата жажда за притежание с издигането на материалните облаги на пиедестал. Освен със своите вариации по тема, показът е ценно упражнение най-вече по отношение на сценичната разкрепостеност на студентите. Той им позволява да премахнат бариери, да се освободят от всякакви задръжки и самонаблюдение, за да изследват на воля мащаба на сценичните си възможности – такива, за които навярно не са и подозирали. Във втория пример за спектакъл, изграден върху дивайзинг метод, студенти по актьорско майсторство от Нов български университет хвърлиха повече светлина върху действителността в училищата с постановката „Почти възрастни“, режисирана от Десислава Шпатова. В изградената от лични спомени и истории структура на представлението се развенчава ореолът на училището като институция от съществено значение, която подготвя младите за живота. През разиграването на архетипни ситуации, в които студентите разменят ролите си, се засягат темите за агресията, уважението и принципите на приятелството в класната стая. Проблематизират се както емоционалната незрялост на учениците, които все още не могат да владеят чувствата си и да им дават най-правилния израз, така и неспособността на учителите да култивират това умение у тях. Засягайки актуални фактори в съвременния училищен свят, като например нахлуването на изкуствения интелект в обучителния процес, спектакълът добива документално-образователен вид, който пряко онагледява ежедневието и проблемите на средностатистическия ученик.
Дивайзинг линията във фестивалната програма бе подчертана и от едно от двете тазгодишни ателиета – „Punctum“ с водещ Елена Димитрова, което се фокусира върху създаването на авторски материал за сцена. Вдъхновена именно от лабораторния принцип, на който ателиетата в „Сфумато“ се извършват, актрисата разграничи търсения резултат – онова автентично нещо да се случи с артиста на сцената – от простото изпълнение на сценична задача по зададен текст. Тя поясни, че в продължение на пет дни участниците в ателието, сред които професионални актьори и студенти в процес на обучение, са опитвали да намерят своя израз на „Punctum“. Едноименният термин, изкован от Ролан Барт в неговия труд за фотографията „Camera Lucida“, обозначава онова, което внезапно пронизва наблюдателя на една снимка благодарение на спомен, желание или скръб, които до голяма степен се намират в спектъра на несъзнаваното. Тъй както поразяващият ефект на „Punctum“ не може да бъде търсен или умишлено предизвикан, участниците в ателието се занимават именно с онова, което ги пронизва в текущия момент. Всеки един от представените откъси, било то движенчески мотивиран или пък изграден на база на текст, демонстрира на зрителите плеяда от състояния, кондензирани в съвсем блицов отрязък от време. Сгъстените съществувания, които изпълнителите провеждат на сцената, се изграждат и разпадат, въздействайки по различен начин у публиката. От силно перформативни акции, до почти драматургично завършени откъси, разнообразието в тоналната скала на изпълненията извежда на преден план най-вече моментното светоусещане на участниците и изненадващите разлики в емоционалната им честота.
Освен „Punctum“, другото ателие в рамките на „Малък сезон“ бе част от софийския модул на Международната академия на Съюза на театрите в Европа (UTE), в рамките на която международни участници представиха откъси от „Не аз“ от Бекет и монолога на Вселенската душа от „Чайка“ на Чехов като резултат от работата си с Нуно Кардосо, Галин Стоев и проф. Маргарита Младенова. Това дава повод да се откроят и спектаклите от чужбина, които гостуваха в тазгодишното издание на фестивала. Първата международна постановка бе по пиесата на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ в интерпретацията на режисьора Майра Варгас и трупата на „Контексто Театро“, град Монтерей, Мексико, която вече бе отразена подробно в платформата „СЦЕНАрт“. Своето международно присъствие отбеляза и Националният театър на Люксембург със спектакъла „High Fever“, чийто режисьор е Макс Блом. Макар и заглавието да загатва константно завишен интензитет на сценичния живот, епизодите на трескавост в моноспектакъла на актрисата Кристиани Ветер сякаш са еднакво изравнени с моментите на съзерцание в почти медитативен покой. Драматургът Флориан Хирш сглобява фрагменти от текстове на Лидия Лънч, Ерик Бохосян, Пати Смит, Ерик Томпсън, Джери Стал, Дилън Томас и др. за да се получи хибридната форма на постановката. С елементи на стендъп, публична лекция и осезаемо in-yer-face въздействие актрисата превежда публиката през темите за параноята, хроничното безсъние, гнева, лабилността и за всички минорни настроения, които не си правят труда да почукат на вратата, преди да влязат в нечие съзнание. С изплуването си от централния акцент на сценографията – сценичната яма, която може да се възприеме както като заешка дупка, така и като дълбините на несъзнаваното – Ветер моментално осъществява откровен контакт с публиката, разположена от двете страни на своеобразния подиум върху самата сцена. С микрофон в ръка и дяволит блясък в очите, в продължение на един час тя се превъплъщава в лицедей, който, не без чувство за хумор, превръща изброените материали в съвсем авторски изпълнения. Факторът, който оказва основното влияние върху въздействието на спектакъла, е музикалното оформление на живо – дело на мултиинструменталиста Хорхе де Мура. Разположен в края на сценичния подиум и въоръжен с перкусии и електрическа китара, той превръща музиката във второто действащо лице на постановката. Тя подчертава и избистря състоянието, мултиплицира гнева и покоя на актрисата. Невротичните китарни рифове, ведно с равноделните траш тактове на барабаните, често тестват прага на търпимост у зрителите, като по този начин целят да обрисуват задъханото състояние на параноята и нейните посестрими. Лиричните акорди, с които де Мура орнаментира атмосферата в по-спокойните интермедии, обаче не отстъпват по сила на възпроизведения преди това ефект – особено, когато той използва една от палките за барабани в качеството ѝ на цигуларски лък върху струните на китарата, пораждайки ефирен звук, който се разтваря в пространството.
И преди в крайна сметка да се пристъпи към обявените номинации за продукциите, които получават шанса да разгърнат пълния си потенциал наесен, е редно да се отбележат още две формални тенденции, които направиха впечатление по време на „Малък сезон“ тази година. Два типа акции белязаха фестивала с преобладаващото си присъствие: от една страна това са студентски изпити и дипломни постановки от висшите театрални учебни заведения в страната, а от друга – вече завършени спектакли от независимия сектор. Разбира се, през годините фестивалът е бил домакин на акции и от двата типа, но сякаш за първи път заедно те надвишават половината от броя на предложенията. Първият дял оформя поне 30% от фестивалния афиш: дипломните режисьорски спектакли „Волпоне“, „Mirror Haze“ и „Госпожица Юлия“, респективно на Николай Тодоров (НАТФИЗ), Мира Тод (Американски университет в България) и Вероника Шомаклийска (НБУ); постановката „Целувайки умирам“ на проф. Възкресия Вихърова и доц. Ася Иванова със студенти от НБУ; изпитът по сценична реч „Надпяване“ (по Константин Павлов) на класа на доц. Угринов; както и вече споменатите „Почти възрастни“, „Градината на земните удоволствия“ и „Преди големия път“. Всички те оформят едно мощно звено, което ползва отворения формат на „Малък сезон“, за да си осигури по-голяма публичност. И макар подобен наплив да е разбираем – от една страна, заради текущата липса на аудитории в НАТФИЗ, където студентите да репетират и да извършват покази, а от друга – за да се даде възможност на дипломните представления да излязат от сцените на университетите – той не може да се сравни с проблема за „миграцията“ на професионалните постановки от независимия сектор. Защото този проблем е най-вече продукт на контекста, в който сценичните изкуства са принудени да виреят напоследък, и същевременно отразява моментното състояние на родния театрален пейзаж. Вече споменатият „Парад на остроумието“; „Анна – непоправимата“ от Стефано Масини, реж. Надя Панчева; „Персона“ от Ингмар Бергман, реж. Патриция Господинова; „Труп“ от Калина Раева, реж. Маринела Драгомирова; и дори „X – Крачолов/Дуев-Тайг“, чието изиграване, за жалост, не се състоя – всички тези програмирани в „Малък сезон“ спектакли попадат под един общ знаменател. Те са вече завършени постановки, които в половината от случаите имат сценичен живот, простиращ се през няколко сезона. Това, което същински ги обединява обаче, е статутът на техните домакини – до едно пространства от независимия сектор, който е принуден да води борба за съществуването си без устойчива подкрепа от държавата. Масираното присъствие на независимите продукции в рамките на фестивала не представлява просто опит даден спектакъл да бъде показан още веднъж и евентуално да получи нов шанс за продължителна изява на ново място – то превръща „Малък сезон“ в своеобразна трибуна, от която да кристализират нефункционалните свойства на финансиращите културата институции в такова кризисно време.
Навременна в това отношение бе и една от публичните дискусии в рамките на фестивала – „Възможности и проблеми във финансирането на сценичните изкуства“, в която взеха участие изпълнителният директор на Национален фонд „Култура“ Нели Неделчева, главният експерт на Дирекция Култура към Столична община Нели Горанова и директорите на РЦСИ „Топлоцентрала“ и ТР „Сфумато“ – респективно Веселин Димов и проф. Маргарита Младенова. В нея бяха проблематизирани най-вече разминаванията между нуждите на артистите, които кандидатстват на проектен принцип, и критериите и сроковете на публикуваните сесии от финансиращите организации. Друга дискусия – „Спектакълът – творба или продукт“ с водещ проф. Иван Добчев, допълнително засегна измеренията на начина, по който се третира едно сценично произведение.
Непосредствено след приключването на 12-дневния фестивал станаха ясни и тазгодишните номинации на предложенията, към които „Сфумато“ извършва своеобразен жест, като ги кани за доработване в рамките на основния си сезон. Първите две от тях са вече засегнатите „Punctum“ – резултатите от ателието с Елена Димитрова, които изглежда ще имат възможността за сценично развитие; и „Инсомния“ – авторският спектакъл на Рафаел Бижев с Александър Притуп и Валерия Върбанова. Бижев получава възможността да разгърне потенциала и на второто си предложение в рамките на фестивала – „Поема за хлебарките“, което представлява компилация от текстове на Кафка, Достоевски и Мюлер. Постмодерният дух на спектакъла приклещва актьорите Игор Коробко и Николай Бакърджиев в поредица от цитати, езикови игри, философски хумор и културни препратки, които двамата навигират безпроблемно, благодарение на добрия си партньорски нюх. Номинация получава и театралната акция на актрисата Вяра Миланова „Актьор в търсене на режисьор“, която представлява представяне на нейната идея за сценична реализация на спектакъл по епистоларната кореспонденция между Мина и Яворов. С ентусиазъм и почти готова визия за нещата презентацията на актрисата изглежда не само е спечелила одобрението на организаторите, но вероятно е вдъхновила някой от режисьорите да се заеме с проекта. Последната номинация отива при „Господин Колперт“ от Давид Гизелман, с режисьор Стефани Христова. Смесвайки похватите на психологическия трилър и комедията на абсурда, спектакълът играе с понятията за хумор и хаос, като постепенно размества техните места чрез изпълненията на Теона Димова, Ивана Керанова, Спартак Тодоров, Михаил Недялков и Мартин Костадинов.
Това са петте заявки, които следва да добият пълнокръвен вид, като от есента се превърнат в част от афиша на ТР „Сфумато“. Колективни поощрения от страна на организаторите на „Малък сезон“ получиха актьорският състав на „Почти възрастни“, този на „Целувайки умирам“, както и целият екип на „Какво ще правим с Минотавъра“. Индивидуално поощряване заслужиха Антон Младенов за движенческата си акция „Where is Mommy?“ и Виолина Доцева, за музикално-театралния си пърформанс „Сила“.
Със своето тазгодишно издание „Малък сезон“ още веднъж показа, че от началото си през 1998 г. насам се е превърнал не само в своеобразен пристан, приютяващ всички желаещи да получат изява, но и в пространство, което позволява на най-добрите идеи на прохождащи и млади режисьори да станат реалност. Обменът на идеи, полето за разговор и създаването на професионално-приятелска среда сред участниците несъмнено са сред най-големите заслуги на формата, който само затвърждава факта, че ТР „Сфумато“ не изменя на своя духовен аристократизъм.
БЛАГОВЕСТ АСЕНОВ
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„