ДИСКУСИЯ: Световен театър в София’2026. Изводи и въпроси след 20-тото издание

На 10 юни 2026 г., след завършването на юбилейното 20-то издание на фестивалната платформа „Световен театър в София“, в редакцията на СЦЕНАрт се проведе заключителна дискусия с участието на театроведите Николай Йорданов, Асен Терзиев, Камелия Николова, Илко Ганев и Деница Езекиева, на която бяха обсъдени включените в програмата му спектакли и събития, както и техния прием от софийската публика и от театралната общност. Предлагаме ви разговора с малки съкращения.

Николай Йорданов: 20.-то издание на платформата „Световен театър в София“ продължи традицията да показва пред българска публика спектакли-събития от международната сцена, провокирайки и българските творци да се впишат в диалога между театралните култури. Нека да направим уговорката, че селекцията на театрални продукции, които съставят програмата на платформата, винаги е зависим както от избора ни като нейни организатори, така и от наличните финансови ресурси и от готовността на театрите-домакини, които приемат на своите сцени поканените спектакли. Не бива да пропускаме и хоризонта на очакванията на публиката, които ние се опитваме предварително да разчетем и залите да бъдат пълни, за да имат смисъл полаганите немалки усилия от различни партньорски организации в организацията на едно международно турне. Подчертавам това обстоятелство, защото целта на платформата „Световен театър в София“ е да показва високо художествено качество и иновативни сценични форми, които не идват в България заради очакван пазарен ефект, а за да покажат своята работа пред една взискателна театрална публика, надявайки се и на бъдещи творчески колаборации с български театрални организации.

Как изглежда в моите очи програмата на 20. издание на платформата? Още в афиша й виждаме, че тя иска да представи ярки режисьорски фигури в съвременния европейски театър – Теодорос Терзопулос (Гърция), Виктор Бодо (Унгария), Ян Мулашек (Чехия), Галин Стоев (Франция/България) са творци, които са получили високо признание както в своите страни, така и на международно равнище. Към тях можем да прибавим имената на двама руски режисьори, чиито продукции показахме на киноекран; те също са част от европейския театър, защото и Юрий Ботусов (до смъртта си през 2025 г.), и Кирил Серебренников (с когото се срещнахме на живо в София) напуснаха Русия след обявяването на войната срещу Украйна и продължиха своята работа в Европа. И другата очевидна тенденция в селекцията е интересът към съвременни интерпретации на класически или вече спечелили световна известност заглавия: последната и в значителна степен енигматична пиеса на Шекспир „Бурята“; емблемата на абсурдисткия театър „В очакване на Годо“ на Бекет; „Сага за семейство Маркс“ – съвременна адаптация върху романа на каталунския автор, преведен на множество езици Хуан Гойтисоло; „Илюзии“ на Иван Вирипаев, който също живее и работи извън Русия и е един от най-ярките представителите на тенденциите в театъра, който Х.-Т. Леман нарече на границите на миналия и новия век „постдраматичен“. А това, че и двете театрални продукции, показани на киноекран – „Ревизор“ и „Мъртви души“, бяха върху Гогол бе донякъде съвпадение, но в същото време потвърди тази нагласа да бъдат показвани запомнящи се прочити на класически заглавия, които имат за цел да ни говорят преди всичко за нашата съвременност.

Въпреки че тези констатации бяха и предварителни аргументи при съставянето на програмата, подкрепени с впечатления от гледане на живо или на запис на избраните продукции, вписването им в общия контекст на платформата и най-вече срещата им с българските зрители, разкри нови и различни техни измерения в моите очи. „Бурята“ например, която гледах на живо на националния фестивал на румънския театър в Букурещ, при срещата си с българските зрители загуби малко от мистицизма на атмосферата, която бе търсил Виктор Бодо в своето постановъчно решение, но пък изпъкна неговото мощно театрално въображение –  като в сценографията, така и чрез резките смени на театралния код, който той предлага на публиката. Да не говорим за професионализма на актьорите, владеещи еднакво добре работата със словото, музиката и тялото, преминаващи с лекота от една театрална условност към друга. И това става в театър на унгарското малцинство в Румъния, в един неголям град – Свънту Георге! Същото, според мен, се случи със „Сага за семейство Маркс“ – този спектакъл гледах на фестивала на чешкия театър в Пилзен и тогава ми въздейства много повече като опит да се дебатира върху философското и политическото наследство на Карл Маркс, който така или иначе остава ярка и противоречива фигура за световната история. В София спектакълът срещна топъл прием от публиката, която бурно реагираше на историята за личния живот на Маркс, представена чрез средствата на фарса, оценявайки как една политическа тема може да бъде превърната в любопитен материал за театрален спектакъл. „Илюзии“, който познавах само от видеозапис, потвърди моите очаквания за силен спектакъл, създаден от познат и обичат от българската публика режисьор като Галин Стоев. Ясно е, че с драматурга Иван Вирипаев, те са много силен тандем, който успешно работи от много години. Т.е. успехът на такъв избор би трябвало да е предизвестен, но съществуваше и риск. Компания „Спунк“ е съставена от млади, още неизвестни актьори, които Галин Стоев умело ръководи. В „Илюзии“ той сякаш приглушава своето режисьорско присъствие, поставяйки тяхната сценична креативност в центъра на театралното действие. Особено по-младата публика разпозна този спектакъл като „своя избор“ в програмата на тазгодишното издание на платформата. Поантата на изданието бе поставено с италианската продукция на „В очакване на Годо“, чийто гост-режисьор от Гърция Теодорос Терзопулос в своя 60-годишен театрален опит е постигнал най-престижните международни признания като театрален творец. В неговия сценичен прочит на най-известната Бекетова пиеса видяхме на сцената човешката участ (condition humaine) – едно напразно усилие на човека да разбере смисъла на своето съществуване. В този спектакъл имаше и страдание, и болка, и трепет пред бездната на небитието, но също и нежност, и меланхолия, и прелестна невъзможност на персонажите да разберат случващото се с тях… Това е втори спектакъл върху „В очакване на Годо“, който показваме в рамките на „Световен театър в София“. През 2016 г. гостува продукцията на Дойчес театър с режисьор Иван Пантелеев, а в ролята на Естрагон бе Самуел Финци. Една коренно различна, но също така много силна и запомняща се интерпретация на знаменития Бекетов текст. Всъщност спектаклите на Теодорос Терзопулос и на Иван Пантелеев са двете най-значими за мен театрални откровения върху тази пиеса, които някога съм гледал. Радвам се, че успяхме да ги покажем на българската публика.

И накрая, позволете ми да споделя моето най-силно преживяване като зрител, което имах по време на „Световен театър в София“ 2026. Предполагам, че това се дължи на обстоятелството, че за първи път изцяло изгледах „Ревизор“ на Юрий Ботусов на киноекран – продукция на московския театър „Сатирикон“ с премиера през януари 2022 г., а платформата Stage Russia, базирана в Ню Йорк, я предлага заснета за прожекции в кината. Изборът ни бе направен във връзка с това, че искахме да ознаменуваме годишнината от трагичната кончина на режисьора, който преди година почина, гостувайки в България. Естествено, бяхме гледали откъси и снимки от постановката, бяхме чели за нея, бяхме уверени и в качеството на продукциите, които предлага Stage Russia. Но едва когато изгледах цялата тричасова филмирана продукция, в която зад сюжетната схема на Гоголевия „Ревизор“ се разказваше всъщност политическата история на съвременна Русия, изпълнена с жестокост, Бахтинова карнавалност и бесовете на Достоевски, усетих грандиозността на постановъчния размах, както и гражданската смелост на режисьора да говори безкомпромисно за своето общество в навечерието на предстоящата агресия в Украйна, сякаш предчувствайки, че тя  ще се случи в следващите няколко дни. Бях буквално поразен от интуициите на режисьора за близкото бъдеще, а той за съжаление вече не е сред нас.

В този смисъл „Световен театър в София“ 2026 ще остане за мен като поредица от ярки събития, които имат значение не само в театрален, но и в чисто обществен смисъл.

Асен Терзиев: Според мен спектаклите, които избрахме за тазгодишното, юбилейно издание на платформата „Световен театър в София“ са представителни за някои от добрите и устойчиви тенденции на съвременната европейска театрална сцена. На първо място четирите основни спектакъла от програмата демонстрират разнообразието на онова, което на езика на съвременното театрознание се нарича театър, базиран върху текста. Това са спектакли, които по един или друг начин са изградени върху солидна драматургична или литературна основа, и са инспирирани от темите, заложени в нея. Не навсякъде текстът е доминиращият елемент сред изразните средства, но въпреки това остава фундаментален. На второ място спектаклите демонстрират космополитността на съвременната сцена, където националните граници са отворени, запазвайки своята специфика и идентичност, а големите драматургични текстове принадлежат на всички.   

„Бурята“ на унгарския театър в град Сфънту Георге, Румъния, под режисурата на Виктор Бодо се вписва в линията на свободните интерпретации по класическия романс на Шекспир, каквито има немалко днес. Онова, с което този спектакъл се откроява е съвременното звучене, неговите експлозивна енергия и музикалност, които са сред характерните черти на режисьорския почерк на Бодо. Гледал съм неговата унгарска версия на „Ромео и Жулиета“ под заглавието „Автомивка Шекспир на улица Кертес“ (Театър „Ищван Йоркен“, Будапеща), където трагичната история за двамата влюбени бе пренесена насред крайните квартали и криминален ъндърграунд на днешна Унгария. В „Бурята“ действието не е пренесено в наши дни, но героите от вълшебния остров на Просперо приличат на наши съвременници. Мисля, че един от силните таланти на Бодо е умението му да пали актьорите със своите идеи и да ги увлича в своята визия, като паралелно с това им дава огромна свобода да изразят себе си. Актьорите пеят, танцуват и свирят на различни инструменти и огромна част от сценичното действие е изградено на базата на импровизации. Особено виртуозни и пластични в това отношение бяха Янка Короди като Ариел и Бенце Коня-Ютьо като Калибан. Спектакълът напомняше на jam session с множество вариации върху различните игрови ситуации от пиесата на Шекспир. Добре познатите и вечни теми от нея са отново същите – предателство, власт, свобода, любов, опрощение. Нов и актуален е начинът, по който спектакълът ги споделя и свързва с публиката.

Френският спектакъл „Илюзии“ под режисурата на Галин Стоев с великолепните млади актьори от неговата компания „Спунк“ за мен се нарежда сред най-добрите постановки върху Вирипаев, които съм гледал. Пиесите на Иван Вирипаев, който безспорно е сред имената, оставили траен отпечатък върху драматургията от началото на новото хилядолетие, са доста популярни, но не са никак лесни за поставяне. В тях има особена интензивност и маниакалност, психеделична визия и космическо съзнание, които на съвременната сцена винаги носят риска да прозвучат досадно-дидактично като бълнуванията на болен мозък или самозван пророк. Мисля, че многократният  и безспорен успех на Галин Стоев с неговите постановки на Вирипаев у нас и в чужбина („Археология на сънуването“, „Кислород“, „Битие 2“, „Танцът Делхи“, „Непосилно дълги прегръдки“) се дължи на неговия дълбоко личен и честен подстъп към тях, с който той заразява и актьорите. Най-голямата грешка, която съм наблюдавал в немалко постановки по Вирипаев, е че често режисьорите поставят неговите текстове все едно това не са пиеси, ами есета или манифести с послания, които трябва да стигнат до публиката на всяка цена. Ала при Вирипаев декларативното, манифестно говорене е често само изразно средство и в текстовете му, също като при проблемните пиеси на Ибсен, една теза бива казана, само за да бъде преобърната наопаки по-късно. Онова, което Галин Стоев вярно улавя и предава на сцената от Вирипаев е човешкото твърде човешко лутане и объркване в самия себе си и света, което продължава цял живот и към което всеки може да се съотнесе. Чувството за хумор и лекотата, с която текстът на „Илюзии“ звучи от сцената е защото и режисьорът, и актьорите знаят, че този текст не е нещо, което трябва да се изиграе или покаже, а да се сподели, а споделянето има реално въздействие, само когато е искрено.   

„Сага за семейство Маркс“ под режисурата на Ян Микулашек в експерименталния театър „Хуса на провазку“, Бърно показва онова, което мисля, че трябва да бъде съвременния политически театър в най-добрия му вид: директен и полемичен, но и далеч от пропагандни и едностранчиви внушения; деконструиращ в брехтов маниер театралната илюзия, но едновременно с това художествено убедителен и издържан във формата.  Нагледал съм се на спектакли, които под претенция за автентизъм рушат всички естетически норми. На сцената имам нужда да видя нещо различно от телевизията и социалните мрежи. В „Сага за семейство Маркс“ драматургичният текст, конструиран от Мартин Сладечек, взема лайтмотиви от романа на Хуан Гойтисоло и наслагва върху тях актьорски импровизации и реални интервюта. Спектакълът постига комплексна картина за продължаващото влияние на една от най-противоречивите фигури от новата история. 

Италианският спектакъл „В очакване на Годо“ е първата среща на живо за мен, а и вярвам за голяма част от столичната публика, с творчеството на големия гръцки режисьор и педагог, основател на Театралната олимпиада – Теодорос Терзопулос. Световната му известност се дължи преди всичко на неговите наелектризиращи и модерни постановки върху антични трагедии. Във „В очакване на Годо“, по едноименната класическа пиеса на абсурда на Бекет виждаме майсторството на Терзопулос в работата със сценичното пространство и актьора, и проникновението, с което той чете и поставя големите драматургични текстове. Тази постановка ме впечатли много със своята монументалност, категоричност и големина на жеста, със своята много особена и наситена с вътрешно напрежение неподвижност и статика. Обикновено персонажите от „В очакване на Годо“ биват стилизирани като тъжни смешници ала Чарли Чаплин, а абсурдната ситуация, в която се намират, докато чакат непристигащия никога Годо, обикновено бива наситена с действия и смешки. Постановката на Терзопулос прилага друга тактика. Режисьорът сякаш кара зрителите да се изправят директно пред абсурда като пред черна дупка и ги оставя да се взират дълго в празнотата, която се разкрива пред очите им. Тягостното очакване нещо да се случи, нещо да се появи се превръща в основната модалност на това необикновено представление, в което през повечето време актьорите лежат почти неподвижно на сцената, окървавени и изнемощели, като след битка.

Камелия Николова: Много важно качество на юбилейното 20-то издание на „Световен театър в София“е, че убедително защитава и този път стремежа на фестивалната платформа да показва пред българската публика различни видове театър, които са характерни за съвременната европейска и световна сцена. Така фестивалът не само следи пулса на театралния живот днес в глобален мащаб, но и предоставя добра възможност на театралната общност в страната да „свери часовника си“ с него. „Бурята“ на унгарския режисьор Виктор Бодо и Държавния театър на унгарското малцинство „Арон Тамаши“, в Свънту Георге, Румъния е ярък пример за съвременна сценична реализация на голяма класическа пиеса, каквато е известният и непрекъснато поставян късен романс на Шекспир. „В очакване на Годо“ на Бекет, в прочита на гръцкия режисьор Теодорос Терзопулос и италианския театър „Емилия Романя“ пък е впечатляващ  представител на интерпретациите на модерната драматургична класика и специално на емблематичния текст на театъра на абсурда. Спектакълът „Сага за семейство Маркс“, създаден от чешкия режисьор Ян Микулашек и експерименталния чешки театър „Хуса на провазку“ в Бърно демонстрира една от най-интересните посоки на съвременния политически театър, а „Илюзии“ на Галин Стоев и неговата независима компания „Спунк“, базирана в Тулуза, Франция, по известната пиеса на Иван Вирипаев, е въздействащ пример за  истинска връзка и диалог с публиката на днешното постдраматично представление. Показаната на  запис постановка на Гоголевия „Ревизор“ на руския режисьор Юрий Ботусов и Театър „Сатирикон“ пък ни върна към силния театър на режисьорската свръхинтерпретация в условията на политически контрол, когато чрез дързък и изобретателен прочит на класически пиеси се изговарят актуални политически обобщения и послания.

Освен концептуалният фокус на юбилейната селекция върху съвременния театър, базиран на драматичен текст, другата й отчетлива характеристика е предпочитанието към  значими режисьорски имена.

„Бурята“ на Виктор Бодо е една от най-изобретателните съвременни интерпретации на знаменитата късна пиеса на Шекспир (написана 1610/1611 г.), която съм гледала през последните години. Да не забравяме че този текст е сред най-често поставяните днес произведения на емблематичния английски драматург. Достатъчно е да споменем само няколко прочули се нови продукции като спектакъла на Робърт Уилсън в Народния театър в София през 2021 г., на Джейми Лойд и Театър „Друри Лейн“ в Лондон през 2025 г., на Театър „Глобус“ и режисьора Шон Холмс през 2022 г.; на Кралската Шекспирова компания и режисьора Грегъри Доран  през 2017 г. и мн. др. Виктор Бодо се наложи през последните две десетилетия на европейската театрална сцена с проникновените си и едновременно с това изобретателни и игрови спектакли по класически и съвременни  текстове. Той е познат и на българската публика и специално на постоянните зрители на „Световен театър в София“ и на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ със забележителното си представление „Дневникът на един луд“ от Гогол, което беше представено в програмите им през 2017 г.  Гледах „Бурята“ на Националния фестивал на румънския театър в Букурещ през есента на 2025 г., както и при гостуването на спектакъла в България. Онова, което убедително нарежда представлението сред споменатата по-горе поредица от ярки нови постановки по Шекспировата драма е запазеният и в него дързък и разпознаваем режисьорски почерк на Виктор Бодо. Спектакълът увлича с лекотата и изобретателността, с които чете текста. В самото начало актьорът, който след това ще играе Просперо, разтваря една книга и сцената оживява, изпълва се с фантазиите, препратките и внушенията, които прочетеното в нея поражда. Шумната центрофуга на пералня отправя към страшната буря в морето от пиесата на Шекспир, а актьорът се превръща в Просперо (в чудесното изпълнение на Тибор Пфалфи). Представлението е увлекателен колаж от ярки актьорски импровизации по теми от текста, оригинални хрумвания и препратки към ежедневието на съвременния човек и философски обобщения. Акцентът на режисьорския прочит е върху Просперо като човекът, който е създател/ автор на заобикалящия го свят и в същото време е съществото, което преживява този въобразен свят. Особено актуалният въпрос,  поставен от спектакъла, е за начините, по които личността се справя с травмите си, за пътищата, по които се стреми да се освободи от болките и обсесиите си.

Подобна игрова стратегия използва и Ян Микулашек в „Сага за семейство Маркс“. Подготовката и преместването на един паметник на Маркс отприщва на сцената поток от прочетени биографични данни за германския философ, за приятелството му с Енгелс и за събития и взаимоотношения в семейството му, във времето, когато достига до социалистическите си идеи и пише „Манифест на комунистическата партия“ (1848). Във втората част на спектакъла този биографичен калейдоскоп, в който умно и забавно се търсят началата и посоките на марксистката философия, неочаквано е прекъснат и допълнен от заснети интервюта със съвременни хора от различни социални и интелектуални групи в Чехия, които споделят отрицанието или подкрепата си към Маркс и идеите му, безразличието си към него или просто не знаят кой е той. Чудесен пример за актуален политически театър днес – ерудиран, забавен, комуникативен и, едновременно с това, завяващ ясна политическа позиция.

„Илюзии“, най-новият спектакъл на Галин Стоев по пиесата на Иван Вирипаев, не само добре разширява ветрилото от различни форми на съвременния театър, показани на фестивала, но е и един от най-проникновените и въздействащи спектакли на този режисьор по текстове на руския автор, с когото го свързва дългогодишно творческо сътрудничество. Представлението, създадено с независимата компания на Галин Стоев „Спунк“, базирана в Тулуза, Франция, впечатлява с майсторството и лекотата, с които актьорите се движат в текста на Вирипаев и споделят с присъстващите в залата тъгата си че колкото и да се стремим към сигурност и устойчиви отговори, накрая те винаги се оказват илюзорни.

„В очакване на Годо“ на гръцкия режисьор Теодорос Терзопулос и известния италиански театър „Емилия Романя“ беше закономерен финал на тази силна програма на юбилейното издание на „Световен театър в София“. Терзопулос, наложил се на гръцката и на европейската сцена с експресивните си философски постановки по антични текстове, предлага много смело от театрална гледна точка и предизвикателно по отношение на способността на публиката за концентрирано проследяване, представление. Спектакълът изисква специален пространен анализ, но сега бих искала да откроя само едно, но изключително определящо негово постижение. Знаменития текст на Бекет е показал през годините че в него е трудно да се съкрати дори една дума, всеки ред, всяка запетая са неотделима част от смисъла, от значението на цялото. Терзопулос обаче прави ударен експресивен вариант на пиесата, за който намира мощно въздействащо пространствено решение (режисьорът е и сценограф на спектакъла). Използвайки стратегията на  емблематичния експресионизъм той поставя на театралния подиум образ – емблема на знаменития Бекетов текст за смисъла на човешкото съществуване. В центъра на тъмната сцена се извисява черна конструкция с един хоризонтален и един вертикален разрез, които се разширяват и стесняват, неизменно оформяйки фигурата на голям кръст – символ на вярата, на предопределения край, на непрекъснатото питане за смисъла и смирение пред загадката на битието.

Илко Ганев. В продължение на две десетилетия „Световен театър в София“ пренастройва сетива ни и разширява хоризонта на българската сцена. Тези 20 години не са просто фестивален юбилей или поредният празничен афиш. Те са равносметка за една кауза, която промени сериозно естетическия код и трайно настани София върху глобалната карта на голямото изкуство. Това е платформа, която отдавна надхвърли мащаба на конвенционалния международен форум, за да се утвърди като динамична и авторитетна форма на съвременна културна платформа в България.

Усещането ми за „Световен театър в София“ е, че платформата функционира като отворен културен коридор. В епоха на кризи, болезнена фрагментация и издигане на нови стени, този наистина устойчив проект изгражда пространства на съпротива срещу страха и изолацията. Изкуството тук не е стока за консумация, а мощен инструмент за социално сближаване.

Всяка година, благодарение на фестивалната програма, българските творци и публики прекрачват локалния контекст и започват да говорят на езика на световния интелектуален авангард. През тези две десетилетия те станаха равностойни събеседници и сценични партньори на визионери от ранга на Питър Брук, Ромео Кастелучи, Томас Остермайер, Силвиу Пуркарете, Алвис Херманис, Ян Фабр и др. Това е културната дипломация в най-чистия ѝ вид – не чрез протоколни заявки, а чрез споделена жива енергия, плът, кръв и смисъл на сцената.

Един от стълбовете на тази устойчивост е способността на фестивала да обединява. Привличането на чуждите културни институти в България като стратегически партньори се оказа фундаментален ход. През годините тяхното присъствие надхвърли рамките на стандартното сътрудничество. Те се превърнаха в истински съавтори и съпрограматори, които често задават и самия фестивален контекст.

Тази дълбока колаборация позволява на София да черпи директно от извора на актуалните европейски и световни културни практики. Фестивалът се превърна в пресечна точка на коренно различни естетики, национални традиции и иновативни подходи, като същевременно гарантира на българската публика достъп до мащабни продукции, които иначе биха останали логистично и финансово недостъпни у нас.

Защо обаче София има крещяща, почти физиологична нужда от тези световни образци?

Програмирането на върхови постижения в областта на театъра, съвременния танц, пърформанса е въпрос на стратегии. За да имаме релевантна и силна местна сцена, ние имаме жизнена нужда от безкомпромисен външен критерий. Само така се отглежда, провокира и развива истинска публика – като я изваждаш от зоната ѝ на комфорт и я срещаш с радикални форми на изразяване.

Довеждането на най-награждаваните и прецизно селектирани световни спектакли дава безценен шанс на новото поколение български актьори, режисьори и хореографи. Те не просто сверяват в движение показаното, а наблюдават големите процеси отблизо, за да се уверят в най-важното: че голямата сцена навсякъде по света се ражда по един и същи начин – от автентичната, свободна позиция на личността.

Тази година гостуването на световноизвестния театрален и филмов визионер Кирил Серебренников в София – като част от паралелната програма на международния фестивал „Световен театър в София“ – не беше просто поредното културно събитие. То беше терапия срещу конформизма, инжекция кураж за българските творци и безкомпромисно напомняне, че изкуството съществува, за да прекрачва граници, а не за да слугува на системи.

Под наслова FRAMING FREEDOM визитата събра в себе си всичко, което прави театъра жив: екранна версия на емблематичния му спектакъл „Мъртви души“ в кино „Одеон“, филмова панорама, реализирана в партньорство с филмотечното кино и една историческа среща насаме с Цветана Манева – част от ръководния екип на Фондация „Виа Фест“, която организира платформата. В тази последна среща беше отправена и най-важната покана към него: да постави спектакъл в България.

Кулминацията на това гостуване безсъмнено беше двучасовият интелектуален диалог на Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“ между Серебренников и българския режисьор Явор Гърдев. Двамата разглобиха концепцията за свободата, нейната цена и ролята на артиста във времена на мракобесие.

Извън чисто естетическите въпроси, Серебренников остави няколко фундаментални урока, които дълго ще отекват в театралната ни общност: Режисьорът разби мита, че артистите са ограничени от националните си езици. „Езикът се използва, за да има комуникация… за да се създават общности“, заяви той. Изкуството няма цвят, произход или славянски калъп – неговата единствена валута е талантът и способността да се свързваш с хората на сцената.

За Серебренников няма смисъл от „комфортен“ театър. Всеки негов проект е умишлено поставяне в максимално некомфортно положение, защото само през риска се ражда чудото на срещата със зрителя.

Най-тежката, но необходима точка в разговора беше категоричното му зачеркване на войната в Украйна като тотален абсурд на XXI век – изгаряне и опустошаване на територии, което напълно губи смисъл в съвременния свят.

Равносметката, която Серебренников сподели пред всички ни за живота си след напускането на Русия, звучи като артистичен манифест: „След като напуснах Русия, съм по-беден, но и по-щастлив. Защото работя това, което искам.“

Той ни призова да не се страхуваме от болката и трагедията на времето, а да я приемем като „форма на нашето богатство“, която ни прави чувствителни хора и мислещи творци.

Но най-важното послание, с което софийската публика си тръгна от Народния театър, беше заветът да не позволяваме на страха да се настани в душата ни. Защото, както казва самият той, „всеки нов ден представлява една празна сцена“. И от нас зависи с какво ще я изпълним.

Темата за свободата рамкира съзнателния и болезнен избор и в спектакъла на режисьора Юрий Бутусов „Ревизор“. Продукцията на Театър „Сатирикон“, излъчена чрез прожекция в Дома на киното, където традиционно се програмират събития от ежегодната селекция на платформата, ни представи мощно излседване на другата страна на монетата – страх.

Чрез този краен, дълбоко социален и болезнено откровен прочит на Гогол, пренаписан от драматурга Михаил Дурненков, спектакълът предложи на публиката среща с един огледален театър. Театър, който слиза от кулата си, за да крещи директно в лицето на днешното мракобесие.

Бутусов взима класическата комедия за провинциалното подкупничество и я превръща във фантасмагория на колективната вина и историческия ужас. Тук съдникът вече не взима просто така подкупи, днес той разполага с репресивния апарат да осъди човек на затвор заради едно кликване в социалните мрежи, превръщайки страха в основно оръжие на властта.

В една от най-разтърсващите сцени на спектакъла, вместо комичните просители, пред Хлестаков (в брилянтното, изящно и по детски уязвимо превъплъщение на Константин Райкин) се изправят истински „мъртви души“ – четат се списъци с имена на разстреляни от сталинския терор през 1937–1939 г. Този режисьорско-драматургичен похват въздейства като документален театър. Използването на реален исторически документ в конструкцията на класическата измислена история наелектризира пространството и заличава дистанцията между залата и сцената. Когато в тъмнината прозвучат автентичните имена на жертвите, театърът спира да бъде просто естетическо преживяване и се превръща в трибунал на паметта.

Бутусов и Дурненков използват инструментите на документалния театър не за да илюстрират миналото, а за да оголят настоящето. Така спектакълът се фокусира върху генетичният код на днешния страх. В подобен суров, изненадващ сблъсък с истинската трагедия, комедията на Гогол е тотално преминала в реалността.

 „Струва ми се, че и мъртвите ги боли“, произнася градоначалникът почти в самия финал. Тази фраза се превръща в зов на целия спектакъл. Да не позволяваш на страха да се настани в душата ти означава точно това: да съхраниш способността си да изпитваш болка – своята и чуждата. Защото болката е доказателство, че си жив. Че все още си свободен. Че сцената, макар и опасна, остава чиста за следващия сблъсък с истината.

„Световен театър в София“, а и София имаше нужда от тази глътка чист, безкомпромисен и свободен европейски театър.

Деница Езекиева. Едно от пространствата на илюзията, място за изява на почти невидимия, нематериален въздух на общото съществуване – театърът на ХХI век. Вече двайсет последователни години платформата „Световен театър в София“ въвежда именно тази лека, но и устойчива посока на театъра, търсещ отговорите за съществуването от името на човека на днешният ден.

Илюзията, но също и кризата на човека, бяха сред темите, които спектаклите от тазгодишната селекция представиха. Нека още в самото начало да кажем, че платформата „Световен театър в София“ системно въвеждаше и нови текстове за театър, нови адаптации на класиката – „Бурята“ на Уилиям Шекспир, „Ревизор“ на Н.В. Гогол, „В очакване на Годо“ на С. Бекет, заедно с „Илюзии“ на Иван Вирипаев и „Сага за семейство Маркс“ по романа на испанеца Хуан Гойтисоло. Това за пореден път постави текста за театър като смислообразуващ елемент в разчитането на съвремието.

Откриващото представление на тазгодишното издание бе с актуален прочит на „Бурята“ от унгарският режисьор Виктор Бодо. Връщайки се към темата за илюзията и реалността – можем спокойно да кажем, че публиката откри един нов прочит на острова на Просперо, който си играеше и въобразяваше реалности. Самият Просперо бе като авторовата режисьорска фигура, която се заиграва с илюзията на самото съществуване и с въпроса, кое е реалното днес. Изработен нарочно от подръчен реквизит, съзнателно битов – найлони, гуми, въжета, този остров на Просперо искаше да ни каже, че единственото сигурно място в нашият свят на фикции и условности, внушени от все по-невидими господари, единствения сигурен начин да оцелееш е да имаш въображение и власт над себе си. Само в такъв свят можеш да осъзнаеш силата на опрощението, но и на властта, която разделя и владее.

Тук бих споменала и другата голяма тема, свързана със съвременния свят, разказана ни през живота на Карл Маркс – беден философ със сметени под килима пороци. Едновременно човек и исторически мит, Маркс на сцената на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в „Сага за семейство Маркс“ изглеждаше като пародиен ди джей на разказите от миналото, на колективното преживяване на историята. Интересното в прочита на Ян Микулашек, чешкия режисьор с интересна театрална кариера, е в липсващата граница между личността и митологемата. Искаме ли наистина да знаем истината за Маркс, ако сме сигурни, че той вече не е противоречивата фигура на философ и идеолог, а лъжец. Така, самият спектакъл, се пита има ли граница между истината и фикцията въобще. „Сага за семейство Маркс“ в пачуърк от истории за семейството на Карл Маркс изгражда обща философска линия – има ли истина, когато идеолозите произвеждат „истини“. В такава ситуация, не самата истина, а силата на внушението става ключова. Този прочит несъмнено мисли и театъра като единственото място, в което внушенията са позволени, заради своята невинна имагинерност. Но във внушенията към масите този „театър“ се превръща в пропаганда, маскирана като истина. Интересна аналогия може да се направи между Просперо и Маркс – двата полюса на бащинството – но и на внушението. Беден, но и свободен на своя остров Просперо владее свободните науки и магията. Център на неговият стремеж е единствено щастието на дъщеря му. За Маркс свободата се мисли в категориите на науката и философията, копнеещият за обща солидарност е несправедлив с близките си хора, нехаещ за децата си. Не е ли неговата лична, човешка история по-важна от голямата, онази в която колективната измама, че по-справедлив свят може да съществува не е само проект, а демагогия?

Във връзка с колективната измама задължително трябва да се спомене прожекцията на последният спектакъл на Юрий Бутусов – „Ревизор“ в театър „Сатирикон“ в Москва. Да, и светът на Хлестаков е построен върху колективната измама, но тук значението е отместено не върху акта на лъжата на ревизора, а върху съучастието в неговия измислен режим.

Актьорите в постановката на Бутусов говорят сякаш от собствено име и най-страшният смисъл, на тяхното участие е именно като личности от руският живот тук и сега. С участието си в Бекетовата постановка на Бутусов по Гогол, те казват: мислете, пред вас играем „комедия“ защото, тя единствено ни позволява да кажем истината за живота в днешна Русия, без да бъдем арестувани или нарочени.

Поради обзорния характер на този текст ще си позволя да погледна програмирането на платформата като идея с общ замисъл. Можем спокойно да мислим и общо за логиката на селекцията.  С подобен фокус, можем да си зададем и въпроса, какво разказва програмата като цяло за актуалното състояние на европейския театър. Именно тук Световен театър в София заявява кураторския избор като в самостоятелен критически жест.  Не отделният спектакъл, а отношенията между спектаклите изграждат смисъл. Тъкмо тази перспектива позволява двадесетото издание на „Световен театър в София“ да бъде мислено като последователно изграден разказ за няколко фундаментални теми на съвременния европейски театър – кризата на властта, нестабилността на идентичността, разпадането на историческите разкази, илюзията но и внушението. От тази гледна точка програмата не представя шест отделни спектакъла, а шест различни вариации върху едни и същи философски въпроси. Задължителна вметка тук трябва да бъде философският, но и почти религиозен прочит на „ В очакване на Годо“ на Теодорос Терзопулос. Аскетичната сцена, сценографската инсталация във формата на кръст, малкият бонзай в центъра, минималистичната музикална среда подсказваха, че Владимир и Естрагон са двете страни на един общ кръст, понесен от душата.

Не фестивален кариерен трамплин, не международен шоукейс, а програма, в чиито център стоят театрални идеи за човека и неговата душа, в разнородни форми. Така бих описала кратко идеята за селекцията на Световен театър в София.

Освен всичко, тя е и показателна за една от най-интересните тенденции в европейския театър през последните години – постепенното преместване на художествената енергия към Централна и Източна Европа. Именно там историческата памет, политическите трансформации и социалните кризи продължават да генерират силни режисьорски концепции, които все по-видимо определят европейския театрален пейзаж. Още един бърз пример е постановката „Илюзии“ по пиесата на Иван Вирипаев с режисьор Галин Стоев, представен от независима френска компания.

И тук бих оставила финален акцент върху юбилейното издание на „Световен театър в София“. В него, както и в предходните му издания важна бе последователността, с която програмата изгражда собствена концепция за европейския театър днес.

В този смисъл „Световен театър в София“  вече не е просто платформа за международен обмен. Той е форма на критическо мислене за театъра – кураторско есе, което чрез внимателно конструирана драматургия на програмата предлага своя интерпретация на състоянието на европейската сцена. Именно тук се проявява най-същественото му значение: не само да показва най-доброто от световния театър, а да създава условия то да бъде осмислено в нашият собствен контекст и да се превърне в част от развитието на българската театрална култура.

                                                                                                                                             СА

Платформата „Световен театър в София“ е част от Културния календар на Министерство на културата и на Столична община за 2026 г. и се реализира в партньорство с фондация „Виа фест“, Италиански културен институт – София и Чешки център – София.