„Вуйчо Ваньо“ на Андрю Скот – на границата с невъзможното
Ежегодно на територията на столицата се провежда театралният фестивал „Световен театър в София“, който отново в рамките на един месец представи на жителите и гостите на града най-доброто от европейската и световната сцена. Тазгодишната селекция е добре уравновесена с критично подбрани заглавия по класическа и модерна драматургия. В нея присъстват както трудно достъпни и малко популярни представления на частни компании, така и известни продукции, превърнали се в шедьоври след премиерното им изиграване. Един от тези шедьоври е интерпретацията на режисьора Сам Йейтс по пиесата на Атон Чехов „Вуйчо Ваньо“. Подобно на миналогодишното издание, в чиято програма бяха включени две сателитни прожекции на Националния театър в Лондон („Животът на Пи“ с режисьор Макс Уебстър и „Чайка“ с режисьор Джейми Лойд), и тази година интересът към прожекцията „Вуйчо Ваньо“ (беше завиден. Продукцията на театър „Duke of Yorks” и West End толкова силно заинтригува публиката, че се наложи двукратно удължаване на излъчването ѝ с допълнителни дати в програмата на фестивала.
Режисьорът Сам Йейтс е работил по текстове на Тенеси Уилямс, Том Стопард, Дейвид Мамет и други. Адаптацията на оригиналната пиеса на Антон Чехов „Вуйчо Ваньо“ е дело на автора Саймън Стивънс, а в изпълнение на всички персонажи е забележителният ирландски актьор Андрю Скот. В творческата биография на екипа и архивите на работата им можем да открием, че и Сам Йейтс и Саймън Стивънс са работили заедно със Скот преди проекта си по Антон Чехов. През 2016 г. Йейтс режисира късометражния филм „Hope Rooms“, в който участва Скот, а Стивънс през 2012 г. пише пиесата „Sea Wall“ специално за актьора. Във „Вуйчо Ваньо” двамата повеждат Андрю Скот в актьорско предизвикателство, което ще покори нови върхове във възможностите на живото изпълнителско изкуство.
Андрю Скот във „Вуйчо Ваньо“ по А. П. Чехов, адаптация на Саймън Стивънс режисьор Сам Йейтс, NT Live – най-доброто от британския театър на киноекран (Театър „Duke of Yorks“), 2023, фотограф Марк Бренер.
Единодушно критиката на острова оценява високо представлението и го характеризира като невиждано до този момент актьорско постижение. В английския новинарски сайт INews авторката Фиона Маунтфорд го определя като театралното събитие на годината. Повечето рецензии са съсредоточени върху играта на Скот и невероятните му способности, с които успява да изгради всички действащи лица от пиесата и да ги изпълни абсолютно самостоятелно на сцената. Адаптацията и режисурата създават възможни условия, в които Андрю Скот да се разгърне удобно в обувките на всички герои и едновременно с това да създаде усещането за хилядите гласове в човешката глава, които съжителстват заедно в едно тяло. Единственият сценичен партньор на актьора е пианото, което на моменти започва да свири само. Клавишите му потъват, създавайки усещане за уютна призрачност – много подхождаща на Чеховата атмосфера. Всеки един от образите Скот изгражда чрез различна интонация на гласа си, чрез гримаси на лицето си, иронично поведение и мотивация заложена в някои от персонажите и не на последно място много фина и подробна работа с жестовете и поведението на тялото. Няколко от многото похвати на Скот за създаването на женските образи са леко докосване на златната верижка, която виси от врата му, погледи през рамо, прибрани скръстени ръце, една от които плахо галеща с пръст брадичката и лицето и многозначни невинно-яростни влажни очи, с които наблюдава събеседника си. Представлението е носител на четири награди, сред които две за най-добро актьорското изпълнение на Андрю Скот на London Critics’ Circle и Evening Standard (Виж ЛВ, бр. 42, 6-12.12.2023, 8), а също и за най-добра адаптация на наградите Olivier и What’s On Stage.
Категоричното и най-голямо постижение на тази интерпретация по Чеховата пиесата е способността на екипа да изрази необятния човешки свят, изразявайки го през един единствен поглед. Невероятно е как актьорът успява да те провокира като зрител да повярваш в любовта между двама души, да те накара да съпреживееш копнежа им, самотата на обитателите на това имение, които я споделят в мълчанието си. И въпреки усещането за празнота на сцената на моменти, защото досега е говорил Александър, но веднага след него в устата на Андрю Скот се зареждат думите на Соня, въпреки това представлението е в стилистиката и характера на Чехов. Андрю Скот успява да изведе онази дълбока психология, личностна несподелена драма на всеки един от героите, а моментите, в които отделните монолози се преплитат помежду си в срещата на хората сцената се превръща в соната на призраци. Всички присъстват, но само този, който има думата може да бъде чут и видян. Това по никакъв начин не възпрепятства изграждането на колективен образ между хора, които водят разговор, а напротив. Вниманието и съсредоточеността, с която е необходимо зрителите да следят и наблюдават действието е много по-ангажираща и позволява ситуациите на допир между персонажите да се усетят много по-интимно. Невероятна е сцената между Елена Андреевна и Михаил Лвович. Трепетите им от думи преминават в жестове, осветлението се фокусира върху ръцете на Андрю Скот, които като непознати преплитат пръсти и потъват в ласките си. В гръб актьорът оголва едното си рамо, изпълнявайки леко притеснената Елена и веднага го прикрива отново с ризата си. След което я съблича цялата отгоре над главата си вече като Михаил. Двата персонажа като призраци обладават тялото на Скот и той започва танца на любовта със светлината. На моменти ръката му като чужда се увива около врата му, кракът му започва да се катери притиснат до стената – двойнствената образност на сцената очертава типичната за Чеховите персонажи самота на тялото и плаха споделеност на съзнанието.
Паралелно на драматичната психология в представлението се движи една комедийна линия, решена като намигане към публиката. Тя е заложена в някои от персонажите, в дамските образи от пиесата също и най-вече в начина, по който Скот ги изпълнява – разтегнатите изречения, въртенето на очите, чупката в кръста, начинът по който се обслужва цигарата в отворената навън с китка ръка. Тези жестове искрено пораждат комичност, която не остава на ниво бутафория нито е самоцелна. По-скоро е ключ към достоверността на Чеховия свят и спомага за създаването на реалистична атмосфера от множество емоции. В интервю за театралната компания „Paines Plough“ Саймън Стивънс споделя че: „истински добрите автори кристализират и демонстрират истини, скрити от самите тях“. В тази сценична интерпретация на „Вуйчо Ваньо“ екипът успява да пресъздаде човешкия свят до последния детайл, точно по Чехов – скрит и непознат.
Това категорично е най-вълнуващият прочит на Чеховата пиеса, който съм гледал. Андрю Скот пресъздава един човешки живот, вълна, която бавно нараства, помита всичко около себе си и си отива тихо с отлива. Невероятно представление, провокиращо преди всичко изумление по отношение на актьорското изпълнение.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„VANYA“
по А. П. Чехов, адаптация на Саймън Стивънс
Режисьор Сам Йейтс, сценограф Росана Вайз, музика Кели Моран.
С участието на Андрю Скот
NT Live – най-доброто от британския театър на киноекран (Театър „Duke of Yorks”)
Излъчването на спектакъла е част от програмата на Световен театър в София’ 2024
Съвместна публикация с Литературен вестник
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’23