„Вакханки“: античността чрез ритъма на Явор Гърдев

01/09/2026 РАДИНА СИМЕОНОВА 2 Views 10 min read

Съществува една особена закономерност при античната трагедия, колкото по-отдалечена е във времето, толкова по-естествено се приспособява към откритото пространство, за което е създадена, макар и да се играе в наши дни. „Вакханки“ на Еврипид, в сценичната интерпретация на Явор Гърдев, на откритата сцена на Театър „Гис“ в Солун е поредното представяне пред съвременна публика. Античният театър никога не е бил затворен между четири стени, той е възникнал като обществен ритуал, събитие под откритото небе, в непосредствена близост до природата, където сценичното действие не е било отделено от света, а е съществувало в непрекъснат диалог с него. В подобно пространство природата, шумът на дърветата, вечерният въздух, постепенното притъмняване не отвличат вниманието от спектакъла, а го допълват. Погледът не остава заключен в рамката на сцената, а постоянно се връща към средата, която я обгръща. Това е особено важно именно при „Вакханки“, защото Дионис принадлежи на планината, на дивото, на онова, което отказва да бъде напълно подчинено на човешкия ред. Неговото присъствие трудно може да бъде мислено извън природната стихия, извън усещането, че светът около сцената също участва в действието. Пространството предполага срещата с античния текст, който се разгръща в интерпретацията на международната копродукция между Народния театър „Иван Вазов“ – София, Фестивала „Атина – Епидавър“, Vegas Cultural Co. – Атина и Държавния театър на Северна Гърция – Солун.

„Вакханки“ от Еврипид, концепция и постановка Явор Гърдев, международна копродукция на Народен театър „Иван Вазов“, София; Фестивал „Атина – Епидавър“; Vegas Cultural Co., Атина и Държавен театър на Северна Гърция, Солун; фотограф Стефан Здравески/ Народен театър ,,Иван Вазов”

Ако Есхил изгражда света около идеята за божествения ред, а Софокъл търси трагичното достойнство на човека пред съдбата, то Еврипид насочва поглед към неговата вътрешна противоречивост. Неговите герои рядко могат да бъдат определени и поставени в рамка, защото цялото им съществуване се крепи върху противоречия. Те непрекъснато се колебаят между страстта и разума, между личното желание и обществения дълг, между онова, което смятат за правилно, и онова което в крайна сметка извършват. Именно тази неустойчивост прави творчеството му толкова близко до съвременния човек. „Вакханки“ е може би най-концентрираният израз на това напрежение. В нея конфликтът не се изчерпва със сблъсъка между Дионис и Пентей. Всъщност двамата са носители на две еднакво необходими, но еднакво опасни сили, от едната страна стои редът, стремежът към контрол, убеждението, че обществото може да съществува единствено чрез ясни правила, а от другата е онова, което постоянно се изплъзва на всяка система екстазът, инстинктът, желанието, ирационалното. Затова и Дионис трудно може да бъде възприет като обикновен персонаж. Макар да се появява в човешки образ, той никога не се превръща просто в човек. Той остава въплъщение на противоречивост, която всеки носи в себе си, способността едновременно да създава и да разрушава, да освобождава и да наказва, да привлича и да плаши. Ако бъде представен единствено като отмъстителен бог, се губи неговата съблазън, ако е представени само чрез човешки качества, се губи усещането за силата, която надхвърля човешките граници.

Големите трагедии се превръщат в класика, защото предлагат решения, това е радикалното в творчеството на Еврипид. Той пръв отказва да даде разрешение на конфликта в разрез с установената до момента традиция. Те остават живи, защото поставят въпроси, които никое общество не успява да разреши. Античният театър неизменно извежда на сцената конфликт, който надхвърля съдбата на отделния герой и се превръща в проблем на общността. Така Пентей не се превръща само в трагичен персонаж, а симптом на едно общество, което отказва да допусне различното и предпочита сигурността на установения ред пред риска да приеме онова, което не разбира. „Вакханки“ се оказва не просто разказ за наказанието на един владетел, а политическа трагедия в най-дълбокия смисъл на думата, трагедия за границите на властта, за страха от другия и за цената, която обществото плаща, когато не успява да разпознае собствената си заблуда.

Неслучайно в Древна Гърция театърът е бил обществено събитие с политическо значение. Трагедиите не са служели единствено за развлечение, а са били пространството, в което полисът се е събирал и е обмислял това което се разиграва пред очите му. Днес посещението в театъра вече не е граждански дълг, но това не означава, че театърът е изгубил обществената си функция. Напротив, във време на нарастващи разделения именно подобни текстове продължават да напомнят, че най-опасните конфликти рядко възникват между напълно различни хора. Те се раждат тогава, когато всяка страна започне да вярва, че притежава единствената възможна истина. Тъкмо затова поставянето на антична трагедия днес изисква не само уважение към текста, но и способност той да бъде преведен на езика на съвременния зрител. Не защото темите са остарели, а защото театралният код се е променил. Ритъмът на античната трагедия, нейните повторения, хорът, дългите монолози и ритуалната условност принадлежат на култура, различна от тази, в която живее днешната забързана публика. Задачата на режисьора не е да ги възпроизведе конкретно, а да намери техния съвременен еквивалент чрез сценичен език, който би позволил на древния текст отново да звучи актуално.

Един от най-важните режисьорски избори в спектакъла е начинът, по който границата между сцена и зрител постепенно се размива. Хорът на вакханките не остава затворен в рамките на сценичното пространство, а се насочва към публиката, нарушавайки традиционната театрална дистанция. Приближаването към зрителя създава усещане, че дионисиевото начало не принадлежи единствено на далечния свят на мита, а присъства и в самото пространство на представлението. Публиката вече не наблюдава напълно безопасно чужд конфликт, а е поставена по-близо до него. Това е ход, който съответства на същността на пиесата, светът на Дионис винаги нарушава граници, които изглеждат устойчиви.

В същото време именно тук се появява и голямото предизвикателство пред спектакъла. Нарушаването на дистанцията само по себе си не е достатъчно, за да създаде усещане за опасност или екстаз. При една трагедия като „Вакханки“ физическата близост трябва да бъде подкрепена от вътрешен ритъм, от постепенно натрупване на напрежение и от усещане, че случващото се на сцената не може да бъде спряно. От друга страна, самата архитектура на Театър „Гис“ създава особен тип зрителска позиция. Амфитеатралното пространство, особено за тези, които се намират по-високо, предполага поглед от дистанция. Зрителят вижда сцената отвисоко, почти като наблюдател на ритуал, който се случва пред него. Именно в това напрежение между близост и дистанция се намира едно от големите предизвикателства пред спектакъла. Физическото приближаване до публиката не винаги води автоматично до емоционално въвличане. При „Вакханки“ това е особено важно, защото дионисиевата стихия не се състои само в нарушаването на граници, а в усещането за сила, която постепенно завладява пространството.

Визуалният свят на спектакъла е изчистен и условен. Сценографията на Никола Тороманов представлява пространство от метални прегради, които напомнят лабиринт, образ, който може да бъде свързан както с невъзможността на човека да намери изход от собствените си ограничения, така и с опита му да подреди хаоса около себе си. Сценографията е материалният облик на текста, пространството, в което героите съществуват, а костюмът е неговото продължение върху самия човек, превръщайки външния образ в знак за вътрешния свят на персонажа. При костюмите на Мария Иления-Дуладири обаче тази връзка остава по-неубедителна. В спектакъл, изграден около промяната на човека под влиянието на Дионис, костюмът не успява винаги да улови и покаже тази трансформация, поради което някои от визуалните решения остават само на нивото на образа, без да достигнат до неговата по-дълбока същност.

Актьорската работа в спектакъла също се движи между две различни посоки – между стремежа към близост с днешния зрител и запазването на дистанцията, необходима на античния образ. В ролята на Дионис, Леонид Йовчев изгражда образ, който е по-скоро театрален и ироничен. Това решение отговаря на сложната природа на Дионис, той не е просто човек сред хората, а сила, която се появява в човешки образ, без напълно да принадлежи на човешкия свят.

Сред актьорските изпълнения особено силно въздействие оставя Лукия Михалопулу в ролята на Агава. При нея трагичният конфликт достига до върхова точка. Образът преминава през болезненото разминаване между това, което героинята вижда, и това, което действително се случва. В нейното изпълнение има постепенност и натрупване.

Ритъмът се оказва мястото, в което всички отделни решения на спектакъла се срещат и изпитват своята сила. „Вакханки“ е текст за нарастващо напрежение, за постепенното навлизане на една сила, която в началото изглежда като външно нарушение на реда, но постепенно се оказва нещо, което винаги е било скрито в самия човек, затова и сценичният ритъм на подобна трагедия не може да бъде само средство за придвижване на действието. Той е част от самия смисъл на пиесата. Тук се появява и трудността на съвременната среща с античния театър. Днешният зрител е свикнал с различен тип динамика, с по-бърза смяна на образи, с по-непосредствено развитие на конфликта, с друга чувствителност към времето на сцената. Разбира се, една антична трагедия не трябва да бъде приспособявана към всяка съвременна прищявка. Нейното бавно темпо може да бъде художествено решение, но когато ритъмът не натрупва енергия, той рискува да превърне дистанцията между древния текст и съвременния зрител в преграда.

В спектакъла на Явор Гърдев тази среща се случва на моменти – чрез отделни образи, визуални решения и актьорски изпълнения. Но цялостното въздействие остава по-сдържано, отколкото предполага самата природа на текста. Дионисиевият свят е свят на движение и преобръщане, а най-голямото предизвикателство остава именно създаването на това усещане за неизбежно настъпваща промяна. И въпреки това може би именно в трудността на тази среща се крие причината „Вакханки“ да продължава да бъде поставяна. Античната трагедия не съществува, защото предлага готови отговори на въпросите на своето време, а защото успява да съхрани конфликтите, които всяка следваща епоха разпознава отново. В свят, в който границите между общности, между различни гледни точки и между стремежа към сигурност и необходимостта от промяна продължават да бъдат източник на напрежение, историята на Пентей и Дионис остава болезнено актуална.

Театърът днес вече не заема мястото, което е имал в древноста. Публиката не идва като гражданско задължение, а като личен избор. Но това не означава, че сцената е загубила способността си да бъде пространство за обществен разговор. Напротив, може би именно в моменти на несигурност тя е най-необходима, защото позволява на обществото да погледне към собствените си противоречия, без веднага да ги разрешава или прикрива.

В този смисъл „Вакханки“ на Явор Гърдев е среща с един текст, който продължава да поставя трудни въпроси. Спектакълът създава образи и сценични решения, които търсят собствен път към древния материал – от пространството на античния гръцки театър и визуалната среда до участието на винаги театрално изглеждащите The Tiger Lillies. Но най-голямото изпитание пред тази среща остава онова, което стои в основата на самата трагедия – необходимостта от живо напрежение между човека и силите, които той не може напълно да разбере, овладее и контролира.

Може би затова „Вакханки“ никога не е просто разказ за един бог, който наказва един цар. Тя е история за човека, който се опитва да подреди света, но постоянно се сблъсква с онова, което отказва да бъде подредено. Именно в тази невъзможност да се даде окончателен отговор се крие силата на трагедията и причината тя да продължава да търси нови сцени и нови зрители.

Юли 2026, Солун

РАДИНА СИМЕОНОВА

Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„