Театърът като колективно човешко преживяване
„Това със сигурност не е драматичен театър.“[1] И това със сигурност не е театрална рецензия.
Живеем във време, в което непрекъснато общуваме, а все по-трудно се срещаме. Стоим с часове пред екрани, говорим, пишем, коментираме, анализираме. Дори собствените си чувства се опитваме да обясним и рационализираме. Сякаш непрекъснато стоим в главите си. А кога просто си позволяваме да почувстваме?
Този въпрос ме занимава особено силно след премиерата на „Физика на тъгата“ по романа на Георги Господинов на Голямата сцена в Народния театър „Иван Вазов“. След „Орфей“ словенският режисьор Йерней Лоренци отново среща актьорите от трупата със своя специфичен театрален език, в който литературният текст, личните истории, музиката и паметта изграждат общо сценично преживяване. И колкото повече мисля за тези четири часа, толкова повече ми се струва, че обичайната дистанция на театралния критик не би била най-точният начин да разкажа за тях. Лоренци ни въвлича в почти психотерапевтичен процес на споделяне и взаимно изслушване, в който разграничението между сцена и зрителна зала постепенно губи своята категоричност.
#Аз сме
Влизам в салона, където ме посрещат все познати лица — колеги, приятели, хора, с които неведнъж сме споделяли театрални преживявания. Всеки е дошъл със своите очаквания, но за следващите няколко часа ще бъдем част от нещо общо. А на сцената — електронен часовник, който отброява секундите. Тук и сега сме. Всички заедно.
Актьорите излизат на сцената. Теодора Духовникова е с бяла тениска, сив анорак и широки дънки, косата ѝ е небрежно прибрана в опашка. Радена Вълканова е със синя риза и маратонки. Всички са облечени непретенциозно, с нещо удобно и любимо. И започват да говорят за детството си — неподправено, с чар, наивност, умиление и доза хумор. Изплуват най-съкровените им спомени. Различни поколения и детства, но едно и също чувство — за безгрижие, приказност, свобода. И си мисля — не, преди не е било по-хубаво. Преди просто са били млади.
Лоренци изгражда това пътуване през паметта като своеобразно колективно съзнание за детството. Спомените на един отключват тези на друг, а предметите и разказите се превръщат в машина на времето. И сякаш за миг всички отново сме деца. Докато слушам историите за любимите им баби и дядовци на село, си мисля и аз за моята баба, която тутакси се прокрадва в собствения ми мисловен разказ. За историите на рода и миналото, които винаги разказва, и колко много ще ѝ хареса този спектакъл.
На сцената се появяват предмети от детството и младините на актьорите, архивни материали, вещи, които вече са излезли от употреба и събуждат особена социалистическа носталгия. Не непременно по самата епоха, а по младостта и хората, останали в нея. И си давам сметка колко странно и хубаво е, че дори аз, която принадлежа на съвсем друго поколение, изпитвам носталгия по време, в което никога не съм живяла. Време, с което непрестанно се срещам чрез театъра, киното и музиката, докато постепенно не започвам да откривам нещо свое и в него.
Неусетно обаче зад топлите спомени изплуват и първите срещи със загубата. Разказите за смъртта на близки хора се преплитат с тези за безгрижното детство, сякаш радостта и тъгата не могат да съществуват една без друга. Въздухът се пропива с щастие, любов… и малко горчивина за вкус.
Лоренци прекрасно борави с паузата, с тишината. Оставя разказите да дишат и да отекват в съзнанието ни, без да бърза да запълва всеки миг със сценично действие. И изведнъж времето сякаш спира. Часовникът продължава да отброява секундите, но усещането за тяхното изтичане се променя.
И как очите им светеха, ей! Как Веселин Мезеклиев се просълзи, когато пусна от телефона си запис с гласа на своята майка. Един глас, съхранен от технологията, но оживял по съвсем друг начин в театралната зала. Телефонът се превърна в носител на нещо безкрайно лично, което актьорът избра да сподели с всички нас. И как останалите го гледаха със светещи очи и бляскави зеници…
Актьорите тук са не само изпълнители, но и зрители. Слушат историите на своите колеги, преживяват ги, откликват им. В това взаимно слушане се проявява една от най-съществените особености на режисьорския подход на Лоренци — човешкото присъствие не е подчинено единствено на представянето на образ, а се превръща в самостоятелна сценична ценност.
Постепенно детството отстъпва място на юношеството — на първата целувка, на първия интимен момент, на откриването на собственото тяло и на другия човек. С порастването обаче идват и страховете, и осъзнаването, че човешкото съществуване е едновременно красиво и жестоко.
И тогава се появява Минотавърът — своеобразното туптящо сърце на спектакъла. Димитър Николов в неговия образ е толкова болезнено жив и откровен, че в очите му прозира страданието на едно дете, което търси майка си. „Мамо!“ Стон, вопъл, най-древният човешки копнеж — да получи онази безусловна любов, от която е било лишено.
И изведнъж Минотавърът престава да бъде чудовището от древногръцкия мит. Зад страшното, зад гърчовете на тялото стои едно изоставено същество, което копнее да бъде обичано. И колкото по-сурова става сцената, толкова по-ясно изпъква нейната човечност.
Познавайки режисьорската естетика на Лоренци, очаквах „кръвта“ и жестокостта в даден момент да превземат сцената. Но този път те останаха само кратък епизод в четирите часа, които не усетих как изминаха. Дори гърчовете на Минотавъра ми се сториха поетични. Лоренци сякаш притежава особения дар да открива нежността там, където най-малко я очакваме. Да ни изправи пред противоречивата човешка природа, приканвайки ни да я погледнем отблизо. И някак да ни накара да я обикнем.
Ах, как да я обикнеш. Актьорите ни го показаха сами – когато се прегърнеш, когато споделиш страховете си — тук, пред зрителите, пред колегите си на сцената. Когато покажеш себе си и се осмелиш да бъдеш видян такъв, какъвто си — с всичките си спомени, рани, тревоги и щастливи мигове.
И как в антракта ходехме из техните минимузеи и вещите им станаха общи за момент, защото навярно всеки откри частица от себе си в тях. Зрителят вече не е само свидетел на чуждите истории, а получава възможност да надникне в личния свят на актьорите. Мисля си, че театърът възпитава публиката и по този начин — като ни учи да пазим, да уважаваме и да обикнем чуждото. И тук вече не говоря само за вещите, а за чуждия спомен, чуждата болка, чуждия живот. Защото не е необходимо една история да бъде наша, за да ни принадлежи поне за миг.
Тиктакащият таймер на сцената още е там. Времето минава. Всяка секунда безспорно е ценна и докато напиша това, вече няколко са се превърнали в история. Вече самата премиера е история. Прегръдките, погледите, сълзите, усмивките — също. Сълзите най-вече.
2099-а сме.
Таймерът се е повредил и времето тече на пресекулки. Повечето от нас, които сме в тази зала, отдавна няма да ги има. Затварям очи. Сълзите ми потичат за пореден път в рамките на тези четири часа. Чувам тихо, едва доловимо подсмърчане. После друго. После става по-силно и по-неудържимо. Постепенно тихите хлипове изпълват залата.
Светлината бавно се обира, а тишината попива сълзите в очите ни и сякаш ангелите отгоре, от тавана, тихо ни прошепват: „Аз сме. Аз сме“.
И в този момент настъпи една лекота, едно освобождение. Едно чувство, че наистина не си сам. И че всички тук сме били деца и сме живели безгрижно. Че колкото и да сме различни, толкова сме и еднакви. Че колкото и да се отдалечаваме и разделяме, толкова и имаме нужда да се свързваме, да споделяме. И колко хубаво е театърът да бъде катализаторът на тази наша промяна.
След спектакъла някои наистина са се прибрали и са мълчали. Други са отишли да пият вино горе на коктейла. Трети са го обсъждали и са разказали на някого за събитието. Други пишат и се опитват всичко да запазят. Но не могат. Колкото и да пиша, колкото и да възпроизвеждам, няма как едновременно да гледам, да чувствам, но и да анализирам, да материализирам спомена и усещането от случилото се онази вечер.
Може би затова този текст не прилича съвсем на обичайната театрална рецензия. Самият спектакъл ме накара да се запитам не само какво трябва да разказва театралната критика днес, но и какво може да съхрани от едно живо човешко преживяване.
И ако има нещо, което искам да остане от тези четири часа, то е именно това усещане — че театърът все още може да ни свързва. Че за малко сме били заедно.
Аз сме.
МАРИЯ ИБРИШИМОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„
[1] Йерней Лоренци пред БТА https://youtu.be/HC_qlVBQZbo?si=mBccAZRycNDDxLvK