Женско желание и машини за движение

Танцовият театър на Флорентина Холцингер препраща към виенския акционизъм в нови дискурсивни движения и форми. Днес тя пише нова глава в историята на Берлинския Фолксбюне.

Когато пърформансът „TANZ (eine sylphidische Träumerei in Stunts)“ (2019) беше поканен на 57-то издание на Берлинската театрална среща (57. Berlin Theatertreffen) през 2020 г., това беше професионалният пробив за Флорентина Холцингер, днес вече добре известна в театралните среди и със съществена роля в развитието на съвременния танц и пърформанс. Трябва да се отбележи, че Холцингер доскоро не беше възприемана сериозно от водещите фигури в съвременното визуално изкуство, въпреки че работата й  безспорно се ситуира в него.

„TANZ (eine sylphidische Träumerei in Stunts)“ (2019), хореограф Флорентина Холцингер

Виенската хореографка спечели вниманието на селекционерите на танцови и пърформанс фестивали, включително и на сериозни международни събития, сред които определения като радикален/ екстремен/ безкомпромисен се възприемат ентусиазирано и са разбирани като обещание за предизвикателство и дързост. От време на време в тези среди дори се заговоряше за порно шик и за разрив между кича и изкуството в работите на Флорентина Холцингер, особено в ранните й творби, които тя създава заедно с холандския си партньор Винсент Рибеек, когото среща докато учи съвременен танц в Амстердам. От една година Холцингер вече работи в световноизвестния Volksbühne в Берлин и там нейната естетика би могла да се развие в контекста на местната традиция и да стане разбираема в нови естетически контексти. В крайна сметка, творци като политическият артист Йохан Кресник, американската хореографка Мег Стюарт и Кристоф Шлингензиф, който многократно пресъздава работи на Йозеф Бойс и подобни хепънинги, работиха през последните години на тази сцена, където спектаклите им винаги надхвърляха сферата на чистото танцово изпълнение и се превръщаха в кипяща политическа арена.

Важна отправна точка за танцьорката и хореографката, която е родена във Виена през 1986 г., е една артистична група в родния й град, създадена около двадесет години преди нейното раждане. Виенските акционисти Гюнтер Брус, Рудолф Шварцкоглер, Херман Нич и Ото Мюл радикализираха идеите, които бяха въприели от движението Fluxus, в нова социокултурна среда, политически оформена от бунта на студентското движение срещу характерния австрийски следвоенен консерватизъм. Важно е да се отбележи, че във Виена тези артисти се бунтуваха срещу закостенялата модерност. Изоставянето на изкуството, отказът от изкуството беше един от лозунгите на акционистите, с който те отхвърлиха традиционни жанрове като живописта, музиката и литературата в полза на грандиозни представления и манифести.

Най-впечатляващото в този жанр на границата с политиката беше използването на собственото тяло като материал и среда. Самобоядисването, разголването, самонараняването и телесните екцесии бяха извършвани предимно по един ритуален начин. Контекстът на католицизма с неговите образи на жертвоприношения и ритуали на покаяние, тук трябва да се вземе предвид, но също така и новия жест на тези действия. Те имаха политическо значение на разрушаването на култивирания образ на човечеството двадесет години след националсоциализма. В „Гражданинът Брус гледа тялото си“ от 1968 г. заглавието директно изразява заявеното измерение. През същата година акционистите се събират за последен път при създаването на „Изкуство и революция“ във Виенския университет, където физическите действия, които имаха за цел да нарушат табутата, бяха пряко свързани с федералния химн и държавното знаме. Това беше краят на акционистите, не на последно място и защото някои от тях бяха изправени пред съда. Но впоследствие дръзкото изкуството на виенските акционисти, остана сред великото модерно наследство на 60-те години, което днес многократно се припомня в изложби, снимки, филми, документи.

Флорентина Холцингер вероятно е била привлечена от концепцията за гротескното тяло. Както знаем, историците на изкуството понякога използват този термин за виенските акционисти, въпреки че самият термин е измислен от Михаил Бахтин. Със сигурност не с ретроспективен интерес, а в пряка връзка със собствената й работа, Флорентина Холцингер си задава основни въпроси като „Как може да бъде показано тялото, на какво напрежение може да издържи, какво обикновено не се показва и защо?“

В “TANZ” търсенето на отговара на тези въпроси е изградено върху конвенциите на класическия балет. 77-годишната тогава Беатрис Кордуа, някогашна звезда на легендарния хамбургски балет, обучава свои ученици в консервативната форма на балета чрез подходящи упражнения. Фактът, че в края на ХIХ век правилата на класическия балет с неговите пачки и разкрачени скокове се подчиняват и на сексуализиран поглед, със сигурност днес вече не е необходимо да се доказва. За Холцингер това е само първата стъпка, която е продължена от последващо събличане и разголване. Беатрис Кордуа, която влезе в историята на танца вероятно като първата разголена балерина, води женския ансамбъл в тази прозрачност на телата, както Холцингер я нарича, десетилетия след провокацията и нарушаването на табутата. Във финалните части на спектакъла тези предишни защитени изображения на женското тяло на сцената – между другото един ранен теоретик от XVIII век говори за балета като за „движеща се картина“ – са изложени на риск или вкарани в провокативна игра по нов, неочакван начин.

Монтирани са висящи от тавана на сценичния подиум мотоциклети, силфиди като моторизирани въздушни духове, които все още ни напомнят, че танцът по същество е игра с гравитацията. Въпреки че стоманените кабели се виждат, това е примамлива картина с ревящи двигатели. Други изпълнителки пък са издърпани нагоре с пробити в гърбовете им куки – една от каскадите, които придават на танца на Холцингер особеностите, споменати в началото и която, като умишлено, макар и контролирано, нараняване на тялото на артиста, определено напомня за самонараняването на виенските акционисти. Тази сцена от танцовия спектакъл на Холцингер си проправи път и в литературата, защото в книгата с разкази на Хелене Хегеман „Schlachtensee“ една от героините разказва на партньора си за нея по време на сексуална игра.

Отговорите на Холцингер, когато й се задават въпроси за влиянието върху работата й на виенските физически авангардисти, обикновено са уклончиви и неясни. От една страна, тя е доволна, че по-възрастната публика може да има достъп до нейните представления през този мост, но от друга страна, категорично отхвърля възможността да й се приписват преки препратки към тях. Може да се каже и така: като артистична добавена стойност, това е въпрос на зрителя. Особено след като е очевидно, че акционистката виенска група, която беше почти изключително доминирана от мъже по онова време, не може пряко да се пренесе към концепциите и визиите на Холцингер 50 години по-късно.  

Мотоциклетите се появяват отново в следващата й голяма работа. В „Божествена комедия“, базирана върху „Пътуването на Данте към Ада“ (Руртриенале и Фолксбюне, 2021), този път мотоциклетистки, каращи по пода, плуваха през сцената, докато танцьорите на Холцингер изпълняваха главозамайващи хореографии по високи стълби. Две коли висяха над каскадьорския балет като красиви чудовища в сценографията на Никола Кнежевич (специална награда за сценография). И тук със сигурност е възможна друга връзка, която води встрани от препратката към виенските акционисти и целия друг радикален контекст.   

Във филма на Джулия Дюкурнау „Титан“, който спечели награда в Кан през 2019 г., има образи на хибридизацията на познатата мъжка машина за движение и женското желание чрез комбинацията от автомобилен фетиш и предизвикателна женственост. Във филма героинята, пострадала при автомобилна катастрофа, става майка на дете, което е хибрид между нея и един кадилак, част от увеселителен парк. Холцингер черпи вдъхновение от този филм и можем да открием някои  паралели между него и нейните бушуващи  сценични тела – тези женски кентаври с красиви машинни тела, микс между машина и танц.

Фактът, че танцьорите на Холцингер, включително и в „Божествена комедия“, очертават колективно известната рисунка на Ада като неспирна оргия около страстта на Беатрис Кордуа към голота и секс в старостта и смъртта, просто показва колко многоизмерен е подходът на Холцингер към историята на изкуството. И вероятно този подход  ще стане обект на много дискусии. Всъщност дискусиите за Холцингер едва сега започват.

Новият спектакъл на Холцингер „Офелия търси талант“ („Ophelia’s Got Talent”, чиято премиера беше през септември 2023 г. във Фолксбюне в Берлин) представлява още едно подобрение на нейния подход. Основната идея и средство тук вече е водата, която се свързва с женски фигури в митологията и литературата. Русалката, Мелюзин, Ундина – водни същества, които отиват на сушата за любов. Офелия влиза във водата. Сирени, които съблазняват под повърхността на водата и примамват своите слушатели към тяхната гибел.

Никола Кнежевич е инсталирал воден басейн на сцената, който е толкова голям, че позволява на няколко танцьори да плуват в него. Над него има огромен резервоар за вода, подобен на аквариум, също предназначен за сложни движения при гмуркане. Вдясно, близо до ръба на сцената, има стъклен резервоар, който може да се изкачи отгоре също за упражнения за гмуркане. Сцената напомня повече на голяма лаборатория за водни експерименти.

Както при „Божествена комедия“, където истински хипнотизатор подготвя преминаването в подземния свят на Данте като своеобразен пролог, и тук декорацията на развлекателното шоу предшества основното действие. Като в шоу за таланти отделните кандидати се представят с цирков номер гълтане на ножове, който е последван от придвижване на мини камера в перисталтиката на червата им. Всичко това е коментирано от водещ на предаване, който изглежда като особен микс между Аннина Мачаз и капитан Кука с добре познатата шапка и гол корем. Пътят към женските водни създания, към всички приятели на Офелия и Ундин и техните различни водни съдби, минава през бягството на един резигнирал художник от света, който е показан като гмуркач в стъклен резервоар. Като ключова знакова фигура, гмуркачът може да бъде всички едновременно: удавящата се Офелия и Мелюзин, която трябва да се върне във водата завинаги. Вероятно няма нужда да напомняме, че тези истории за водни жени са предимно мъжки фантазии за страшната жена. В този смисъл Холцингер преобръща и интерпретира изобретателно тези теми.

Ансамбълът от тринадесет жени се събира няколко пъти за „Моряшки танц“, големи хореографирани групи танцьорки в моряшки фланелки и формации като в американски танцови филми, които след това отново прекъсват груповия си танц за грандиозни индивидуални изпълнения. Това включва и автобиографичен материал, като например историята на изпълнителка, която е била изнасилена от нейния татуист и е успяла да избяга, история с препратка към легендата за Леда. Тук, в допълнение към добре познатите герои (обяснени в програмата), в играта влизат и множество други техни интерпертации и измерения, което става доста потискащо.

Акцентът на този спектакъл с русалки и жадни водни създания е кацането на сцената на истински хеликоптер – изобразяващо битката на водата и въздуха, както и женското желание и мъжката подвижност във въздуха. За Холцингер това е „сценарий на катастрофа, спасителна мачо машина“. Изпълнителите, които се качват на хеликоптера, го дърпат във водата и по този начин бавно се придвижват до смъртта си в колективен полов акт. Образ, който със своята зашеметяваща акустика (музика: Paige A. Flash, Urska Preis, Stefan Schneider) е колкото оргиастичен, толкова и апокалиптичен и сякаш разбива на пкъсчета пространството на огромната сцена на Фолксбюне.

„Офелия търси талант“ вероятно ще предизвика различни интерпретации, които ще се сблъскат в различните феминизми днес. Ясно е също, че както при много от предишните творби на Холцингер, концепцията за танц е изключително разширена (каскади, нов цирк) и ролята на тялото в това изкуство трябва да бъде усетена и преосмислена. Не на последно място, това е и първото голямо произведение от много време насам, с което продължава радикалната традиция на Фолксбюне и което – точно както с Ида Мюлер и Вегард Винге преди десет години – ще окаже влияние върху театъра като цяло.

ЕПИЛОГ. В края на юни 2023 г. Флорентина Холцингер показа грандиозно представление на открито на Müggelsee в югоизточен Берлин. В „Cranitude“ седем голи танцьори бяха издигнати от водата, подредени в кръг, от огромна ръка на кран – това беше нещо като продължение на водните хореографии от „Офелия търси талант“.

                                                                                  ТОМАС ИРМЕР

                                                           Превод от немски Деница Езекиева