Северно сияние изгря над древния театър Епидавър
За танцовия спектакъл „Антигона“ на норвежкия режисьор и хореограф Алън Лусиен Ойен, представен на 7 и 8 август на Античния театър в Епидавъ
Нека започнем със следното уточнение: в „Антигона“ на Алън Лусиен Ойен няма почти никакво сияние. Заглавието на този текст следователно е подвеждащо – както повечето заглавия, които се опитват да обяснят театъра предварително. На сцената на Античния театър в Епидавър не видяхме светлина (но бъдете сигурни – усетихме я). Точно обратното. Видяхме счупването (на честта), разруха (на милосърдието) и разочарование (от липсата на съвест). Видяхме мрак, в който се родиха идентичности, достатъчно мощни, за да разкажат историята за Антигона на съвременния зрител. Това е и причината да кажа, че северно сияние изгря над Епидавър. Сияещи бяха гостите от севера – норвежкият хореограф и режисьор Алън Лусиен Ойен, танцовата му компания „Зимни гости“ и артистите от Танцтеатър Вупертал на Пина Бауш, включително Назарет Панадеро, Джули Шанахан и Елена Пикон.
„Антигона“ от Софокъл, режисьор/хореограф,Алън Лусиен Ойен, представен на 7 и 8 август 2026 г. на Античния театър в Епидавър
Ако обичате смелия език на театралната сцена, ако харесвате силните жени, ако сте готови да се изправите на ръба на всемира и да се вгледате в днешния свят отстрани, то тази „Антигона“ е за вас. В мига, в който слънцето над Епидавър залезе вие ще се пренесете в друг един свят. Уж реален, но не чак дотам. Сякаш във владенията на смъртта, но не изцяло. Жена облечена в дълга черна рокля прорязва мрака и сяда в средата на сцената, обградена от седем L-образни панела, напомнящи за портите на Тива. След нея влиза слепият пророк Тирезий, който, воден от помощник, разбира, че е „на открито“, „под нощното небе“, че „някакви хора го наблюдават“ и „сякаш ще играят театър“, и че „в далечината личат руини от разрушен град“. Стремително безочлива музика се излива към вас от сцената, а танцьорите започват първия си танц във вечния кръг на живота. Като лотосови цветове върху спокойна река се носят наивно по сцената и с ефирни движения като че ли обрисуват сътворението на света. Съвършено диалогична танцова техника те запазват до самия край на спектакъла. Казвам „диалогична“ не поради друга причина, а защото с всеки нов танц танцьорите започват нов разговор с нас. И успяват да говорят! Предстоящият двубой между Етеокъл и Полиник се разиграва в чаровен танц, напомнящ източните бойни изкуства, напоен едновременно с мъст, добрина и състрадание. А по-късно на сцената танцьорите зареждат огнестрелно оръжие, използвайки човешкото тяло като пистолет.
По всичко личи, че тази „Антигона“ е спектакъл на освободеност – от предразсъдъци, стереотипи, мнения, идеи – освободена е от всичко.
Това обаче ме подтикна да се запитам: кое е онова, което определя каква може да бъде античната трагедия днес?
Cцена от спектакъла
Смисълът винаги остава: Много от зрителите биха казали, че текстът на този спектакъл е безобразна подигравка със Софокъл. Може би ще се прави. Някои по-радикални от тях дори биха били убедени, че Софокъл се е обърнал в гроба, щом е научил за този спектакъл. Но аз ще кажа, че ако Софокъл наистина е научил за прочита на Алън Лусиен Ойен, то призракът му със сигурност пръв се е изправил да аплодира работата на драматурга след финалното затъмнение на премиерата. Трудно е днес да поставиш антична трагедия в оригиналния ѝ текст. Но не е и необходимо. Както не е необходимо да обличаш съвременен актьор в ризница, за да повярваш, че е на война. Успех – и то достоен – е да можеш да отсееш думите, да ги преосмислиш и пренапишеш така, че те да бъдат най-близки до съвременния човек. Нещо, което Андрю Уейл несъмнено прави. И то с какъв замах! Разбира се, запазени са познати части от трагедията като сблъсъка на двамата братя, избора на главната героиня и разкаянието на Креон. Но по-късно например тези сцени се преплитат с любопитни разговори между една от актрисите и роботът „Алекса“, които в следващ момент прерастват в студенокръвни планове за изнасилване на Ангел и достигане до Подземния свят. Преди е имало богове и пророци, сега имаме гласови асистенти. И разликата е по-малка, отколкото изглежда – всички те знаят неща за хората, които те предпочитат да не знаят.
Всичко това е умело съчетано с друга една ценна идея на Алън Лусиен – решението актьорите да нямат ясно обособени роли. Те се появяват, изчезват, сменят местата си, разговарят, спомнят си, стават себе си и някой друг. Антигона не е затворена в една актриса. Креон не е затворен в един актьор. Актьорите са персонажи, но биват и ничии души, биват и всички хора на света и същевременно остават толкова идентични едни от други.
С мисъл за движението: Макар много добрата адаптация на текста, същинският език в спектакъла остава езикът на движението. Хореографската работа на Ойен наподобява дълбоко дишане…или не, не – прилича на пропукване на земята от израстващо цвете. В нея има равномерност и липса на равновесие едновременно, има импулсност, има прикляквания, скокове, повдигания и резки движения. Пластиката в телата на актьорите внимателно ни кара да мислим, че самите те приемат формите на дочуващите се ветрове, грачещи гарвани и виещи кучета. Желанието на режисьора да хване за ръката Мита и да я подаде на онзи циник Съвремието се усеща и в избора на най-любопитна музика за спектакъла. Той сякаш затваря в епруветка есенция от звученето на целия ни земен път, в която проблясват ритуални песнопения, ехот от ударни инструменти и трогателни песни като „I Wanted To Leave“. Каква загриженост само!
Впрочем същата тази неукротима загриженост откриваме във втората половина на спектакъла, когато жена застава пред микрофон, докато друг изпълнител извиква имената на известни жени: Мерилин Монро, Малала Юсафзай, Бритни Спиърс и други. Говорителят отговаря на всяко име с присъдите, които тези жени са получили: цензура, подигравки, убийства, насилие. Подобен заряд носи и сцената, в която една от актрисите показва на публиката общоприетия знак с ръце за помощ. Или когато на публиката се раздават листи с думи, гласящи „Помни, че си обичан!“. Именно в тези милосърдни мигове, в сливането на съдби от нашата история с персонажа на Антигона (а дори и с човека) се крие истинският стремеж на Алън Лусиен – да разшири мита до толкова, че той сам да започне да тълкува грешките на човечеството. Или иначе казано да ни каже що е то добрина и чиста благост. Не е ли точно това и стремежът на античната трагедия?
Това не е трагедия такава, каквато Софокъл я е написал. Не е трагедия, която следва идеите на Аристотел. Не следва и нищо от идеите на Ницше. И Слава Богу! Това е трагедията на 21 век! Ако Лудият Шапкар от „Алиса в страната на чудесата“ казва „Убийте надеждата!“, то Алън Лусиен му се усмихва иронично и възкликва „С любов я съживете, за да продължите!“. Навярно режисьорът иска да ни каже „Хора без души се изливат на талази в света. Но защо?“. В цялата тази безкрайна шир от тела и лица Ойен се опитва да открие една шепа човечност. Човеци, толкова ярки, които са способни да озарят пътя ни напред. Именно с това си търсене той съумява да постигне задачата си. Постига и задачата на античната трагедия 2500 години по-късно, мислейки най-напред за нас – хората, тук и сега. Струва ми се, водени точно от такова човеколюбие, са създавали театър и Софокъл, и Есхил, и Еврипид.
Ако все още се чудите, такава ли трябва да бъде трагедията днес – представете си трима старци, такива едни вещи хора. Наречете ги Минало, Настояще и Бъдеще. А сега си представете как тримата седят един срещу друг и тъкат на стана на живота. Преплитат нишки и подреждат съдби, за да опазят непокътнато велелепието на всичко създадено и всичко, което предстои. Това е „Антигона“ на Алън Лусиен Ойен. Тя е като ритуално молене за прошка. Тайнство, на което са поканени всички – живи и умрели, жертви и тирани, които в одеждите на призраци сякаш са насядали около нас в публиката, за да видят отстрани, че отвъд добро и зло човекът е най-напред Човек. И трябва да прости. Само така да намери покоя си.
Нима даването на прошка не е най-голямата трагедия на света?
КАЛУДИ ГЕРМАНОВ
Август, 2026 г., Театърът в Епидавър
АНТИГОНА
Режисьор/хореограф: Alan Lucien Øyen
Участват: Enoch Grubb, Douglas Letheren, Pascal Marty, Antonin Monié, Nazareth Panadero, Héléna Pikon, Julie Shanahan, Fernando Suels Mendoza, Meng-ke Wu
Творчески сътрудници: Andrew Wale, Daniel Proietto
Сценография: Åsmund Fæarvaag
Костюм: Stine Sjøgren
Светлина: Martin Flack
Звук: Gunnar Innvær
Копродукция на Ornella Salloum, Syv mil v/ Tora de Zwart Rørholt / Ingrid Saltvik Faanes
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„