Изтичащото време в РАЗСТОЯНИЕТО помежду ни…
Красивото изкуство те хваща за гърлото още в първия миг, когато го съзреш. Неговата изящност трепти в теб и започват да извират емоциите – най-чистите, най-искрените, най-болезнените. Вперил поглед в картината, нищо на света не е в състояне да те отдели от нея. Сам си срещу изяществото й, пулсирате заедно в едно и изведнъж капки сълзи се стичат по широката усмивка. Щастието да си свидетел на красиво изкуство е едно от най-ценните чуства, зареждащи човека със смисъл и надежда, че светът не е толкова черен. Именно това почувствах, гледайки спектакъла на Тиаго Родригес „Разстоянието“.
„Разстоянието“ (La Distance), текст и режисура Тиаго Родригес, показан в програмата на Международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“, 2025
Португалският драматург, режисьор и актьор Тиаго Родригес е едно от най-значимите имена в съвременния европейски театър. Роден в Лисабон, той започва кариерата си като актьор, но бързо се утвърждава и като автор, чийто почерк съчетава интимност, поетичност и дълбока човечност. Неговите текстове и спектакли се отличават с умението да изследват крехките пространства на паметта, общуването и идентичността, като същевременно остават достъпни и въздействащи за публиката. През годините Родригес работи с престижни театрални институции, а от 2022 г. е артистичен директор на фестивала в Авиньон – най-голямото театрално събитие в Европа. Именно там неговият спектакъл „Разстоянието“ (La Distance) откри тазгодишното издание.
Особено важно е да се отбележи, че Пловдивският драматичен театър е сред копродуцентите на спектакъла – явление, което подчертава активната му роля в международния културен обмен. Представлението бе включено в тазгодишното издание на Международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ и несъмнено се открои като едно от ключовите театрални събития през тази година.
За първи път се докосвам до творчеството на Тиаго Родригес, което остави в мен дълбока следа. За пореден път се убеждавам, че фестивалите са изключително нужно събития благодарение, на които имаме възможността да се докоснем до работата на велики артисти, а това само по себе си e незабравим подарък.
Сцена от спектакъла
Майсторството на Родригес омагьосва и прониква в дълбините на душата. Влизайки в залата първото, което зрителят забелязва е огромен клон, поставен в средата на сцената, а до него тревожно се лута човек. Един грамофон, една плоча и секунди до началото. Едно от силните компоненти на спектакъла „Разстоянието“ е неговата минималистична сценография, дело на Фернандо Рибейро, изобразяваща два различни свята, центрирани в кръга на сцената. Символично, вече споменатото дърво, обозначава планетата Земя. Елемент съдържащ нашият живот, организъм даващ ни възможност да дишаме. Тук неговата зеленина е отнета, което представя разрухата на света ни. Това ни отправя към екологичните проблеми и хората, които довеждат до нашата бавна и всеобща смърт. Зад дървото се извисява червеникава скала, обрисуваща планетата Марс – място, където животът е немислим, дишането трудно, но и едно от потенциалните спасения на нашето човечество. Двамата актьори, застанали в двете противоположни страни, никога не се виждат един друг, но зрителят наблюдава редуването им благодарение на въртенето на подиума. Така се създава усещане за орбитално движение, за непрестанна елипса от самота и срещи. Всеки път, когато единият персонаж е обърнат към публиката, другият изчезва, а възможността за реч се превръща в привилегия на видимостта. Тази конструкция създава невъобразим ритъм на спектакъла – текстът диша в пулса на сценичното въртене, редувайки динамични диалози и поетични монолози.
Историята на спектакъла ни пренася в 2077 г., когато човечеството вече живее на две планети, Земята и Марс. Това не е разказ за космически измерения и приключения, а дълбоко изследване на човешките взаимоотношения между баща и дъщеря, живеещи на различни планети и комуникиращи си единствено чрез гласови съобщения. Представлението прониква в крехкостта и болката от разстоянието между родител и дете и какво означава то за двете страни. Тук дистанцията е едновременно реална и символична – осемнайсетмесечно пътуване, което се превръща в метафора на поколенията, на различните гледни точки, на самото отчуждение между хората. От едната страна виждаме бащата, който не може да приеме решенията и отсъствието на своето дете. Неговото желание да бъде до него не му позволяват да разбере нуждите на дъщеря си и нейната необходимост да създава свят и живот, който не включва родителската фигура. Различията между поколенията и двете противоположни виждания за нашето съществуване се сблъскват в бездната на неизмеримото космическо пространство.
Светът на бащата е обсипан със спомени. Той живее в разказите, снимките и преживяванията, които е имал със своята дъщеря. Миналото го дърпа като малка риба глътнала кука, носена по течението от бързо навиващата се корда. Преминаваме през етапите на неговата скръб и отчаяните опити да върне детето до себе си. Истината е обаче, че всеки родител рано или късно трябва да осъзнае, че това дете вече не малко. То е стигнало до момент, в който само може да взима решения за себе си. Именно тук избликва светът на дъщерята. Тя е готова да заличи всеки един спомен, да създава нови поколения. Тя се е гмурнала в бъдещето, за което живее и работи. В един момент, обърнати лице в лице, между двата актьори усещаме носталгията. Вперили поглед един в друг под звуците на португалска фадо музика, усещаме тяхното сливане. Разстоянието ги е сближило повече от всякога, но най-големият им враг, времето, чука на вратата.
Голямо постижение на спектакъла е текстът написан от Тиаго Родригес, който едновременно следва дълбоката линията на връзката между хората, но към това плавно и ненатрапчиво вплита проблемите на днешния ден. Това е сценично приближение, в което телескопът на бъдещето се насочва към най-фините детайли – уязвимостта на личните отношения. Вместо да предсказва, спектакълът се вглежда в тревогите на настоящето: забързания ритъм на живота, обсесията със срокове и усещането за застой между колективни стремежи и политико-икономически реалности. „Разстоянието“ не е хроника на утрешния ден, а поезия за нашето сега. То напомня, че сме „предци на бъдещето“ и ще бъдем съдени за изборите си.
С развитието на разговорите между двата персонажа, откриваме, че дъщерята е взела решение да се подложи на лечение, което ще изтрие всичките й спомени, за да може да стане част от създаването на нова утопия на Марс. Нейната памет постепенно започва да изчезва, а миговете, които имат заедно става все по-малко. Изтичащото време помежду им е изобразено чрез въртящия се сценичен кръг. От момента, че които ние разбираме тази информация той се задвижва плавно. Заедно с него навлиза нежно осветление на топли тонове. Постепенно кръгът засилва своето въртене, а цветовете се променят към сюрреалистични виолетови проблясъци, влитащи спомен и сън. Реалността започва да се изплъзва. Актьорите изведнъж се озовават върху циферблат на часовник, изобразявайки двете стрелки сочещи в различни посоки. Бързината на въртежа разпуква земята, като пукнатина в стъкло, през което изтича времето в разстоянието между двамата.
Немислимо е да се говори за този спектакъл без да се споменат актьорите Алисън Дешан в ролята на дъщерята, която играе със сдържана увереност, която постепенно се разпада. Адама Диоп – бащата разгръща цялата тежест на човек, който осъзнава, че бъдещето на детето му е свят без него. Играта на двамата е тиха, опустошителна и събрана. Те показват майсторството на това, което силно може да бъде сценичното присъствие на един актьор без излишни движения, без претенция, без силова енергия. Просто и единствено присъствие, което пулсира в цялата зала, а гласовете им трептят като музикални инструменти, хващащите те за сърцето и знаеш, че не искаш да те пуснат.
Спектакълът „Разстоянието“ е майсторски създаден. Всичко в него е прецизирано до последния детайл. Музика, сценография, актьори, осветление и зрители дишат в един такт. Мълчанието е по-силно от аплодисментите, тишината – по-шумна от музика в слушалки. Това е изключително нежен, чувствен и красив спектакъл, чието начало, среда и край се разгръщат като страници на книга. От едната преминаваш в другата, а когато разлистиш и последната, усещаш тъгата, че това е краят. Но и осъзнаваш, че е било нужно да се стигне до него, а величието на преживяното – толкова вълнуващо – те довежда до сълзи от щастие.
„Разстоянието“ разкрива сцената като място, където бъдещето се архивира, а настоящето се превръща в поезия. Спектакъл, който не настоява, а излъчва светлина. Той продължава да живее в зрителя – като застинал въздух след буря, като знак, останал в паметта, неспособен да избледнее.
АНИТА АНГЕЛОВА
Разстоянието (La Distance)
Текст: Тиаго Родригес
Режисура: Тиаго Родригес
Сценография: Фернандо Рибейро
Костюми: Жозе Антонио Тененте; Осветление: Руй Монтейро; Музика и звук: Педро Коста; Артистично сътрудничество: Софи Брикер
Асистент-режисьор: Андре Пату
Стажант-режисьор: Тома Медиони
Участват: Алисон Дешан и Адама Диоп
Продуцент: Фестивал Авиньон
Копродуценти: Teatro stabile di Napoli Teatro Nazionale (Неапол), Onassis Stegi (Athènes), La Comédie de Clermont-Ferrand Scène nationale, Divadlo International Theatre Festival (Plzeň), Le Volcan Scène nationale du Havre, Teatre Lliure (Barcelone), Centro Dramatico Nacional (Мадрид), Malakoff Scène nationale Théâtre 71, Culturgest (Лисабон), De Singel (Anvers), Équinoxe Scène nationale de Châteauroux, Points communs Nouvelle Scène nationale de Cergy-Pontoise / Val d’Oise, Piccolo Teatro di Milano Teatro d’Europa (Milan), Maillon Théâtre de Strasbourg Scène européenne, NTCH Тайвански национален театър и концертна зала, Les Célestins Théâtre de Lyon, Théâtre du Bois de l’Aune (Екс-ан-Прованс), Théâtre de Grasse Scène conventionnée d’intérêt national Art & Creation, Scènes et Cinés Scène conventionnée d’intérêt national Art en territoire (Istres), Le Bateau Feu Scène nationale de Дюнкерк, Драматичен театър Пловдив, Малтийски фестивал (Познан), Espace 1789 (Сен Уен). С подкрепата на интеграционната програма на École du TNB – Théâtre national de Bretagne (Rennes)
Премиера: 07 юли 2025 г.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„