Световни премиери на театралното биенале във Венеция
Биеналето във Венеция е световноизвестно и признато събитие, включващо образци от всички сфери на творчеството, но докато форумите за архитектура и изкуство се провеждат на всеки две години, то международният театрален фестивал, основан през 1934 г. (само две години след може би все пак малко по-прочутия си филмов „братовчед“), e ежегодно събитие. То се проведе и тази година, под ръководството на американския актьор Уилем Дефо, кинозвезда, но и съосновател на легендарната нюйоркска експериментална театрална трупа „Устър груп“. 53-тото издание на фестивала се проведе от 31 май до 15 юни под надслов „театърът е тяло, тялото е поезия“ и в програмата му бяха включени спектакли, дискусии и филмови прожекции. Сред тях бяха и няколко световни премиери, върху които пада и акцентът в настоящата статия.
Урсина Ларди (награда „Сребърен лъв“) в „Прорицателката“ по „Филоктет“ на Софокъл, режисьор Мило Рау, Шаубюне ам Ленинер Плац, фотограф Nurith Wagner Strauss
Постановката „Тези, които ядат картофи“ на известния театрален авангардист Ромео Кастелучи (драматург Пиерсандра Ди Матео, музика и вокали Скот Гибънс и Оливър Гибънс) е епитом на дефиницията „театър на потапянето“. Публиката бива транспортирана до близък остров, на който се намира бивш лазарет, където някога са пребивавали прокажени, а сега е мрачна сграда с празни коридори. Кастелучи определя заглавието на спектакъла си като „портал“, и предлага няколко наглед несвързани думи, наситени обаче със силна асоциативност, търсеща да провокира зрителите на дълбоко, дори подсъзнателно ниво. Сред тях са „падане, статуя, глад, карикатура, история, три, привързаност, приятел, восък, кафяв“, и т.н. Граничещ с инсталация, пърформансът залага на сетивното преживяване – зрителите/участниците се движат в мрак, заобиколени от заплашителни звуци и гласове, и понякога допиращи се неволно до чували, в които се усещат движещи се тела. Кастелучи експериментира с изконния у човека страх от неизвестното, като прави публиката си свидетели на странни ритуали на стилизирано насилие, в които всички персонажи остават анонимни и засилват усещането за заплаха. Сценографията подчертава апокалиптичното усещане, акцентирайки върху доминиращи пространството обезглавени скулптурни фигури с ангелски крила.
Постановката „Планини“ на гръцката танцова трупа Garage 21 (копродукция с Венецианското биенале) изразява чрез похватите на физическия театър и танца идеята за човешкото тяло като жив архив, в който се конструират и деконструират споменът и емоцията. Тялото е белязано от отпечатъци и травми – материални и нематериални, постоянно се променя, но и се бори да се запази във времето и пространството. Режисьор е Мари Ранту, a изпълнител е Евангелия Ранту – и двете са основатели и ръководители на арт център Garage. Създаден на остров Корфу през 2018 г., той е трансформирал бивш автосервиз в алтернативно творческо пространство, което събира млади танцьори и пърформанс артисти.
„Наричай ме Парис“ е заглавието на новия спектакъл на Яна Ева Тьонес, съвместна продукция на Венецианското биенале, театър „Шаубюне“ Берлин и театър „Емилия Романя“. 35-годишната германска режисьорка и драматург е автор на над десет постановки – била е асистент-режисьор в „Камершпил“ Мюнхен, а от 2015 до 2022 г. е директор, драматург и изпълнител в трупата „The Agency“. Понастоящем е и преподавател в академиите по изящни изкуства в Нюрнберг и Мюнхен. Съчетава изследователската работа със сценичните проекти – разглежда теми с подчертан фокус върху преживяванията на жените като домашно насилие, мисогиния и т.н. Новата ѝ постановка е озаглавена „Наричай ме Парис“ и е показателна за творческите интереси на Тьонес. В нея тя смесва две истории – тази на Парис Хилтън, която снима порно лента с тогавашния си приятел, който от своя страна я разпространява без нейно разрешение, с преживяванията на младо момиче от германски провинциален град с прякор Парис, която попада в същата ситуация. Поставяйки въпроса за връзката между бума на интернет в началото на новото хилядолетие и мисогинията, Тьонес изследва психологическите травми на двете момичета. Героините Парис трябва да се върнат в миналото си, за да потърсят идентичността си преди създаването на тези филми. В официалния сайт на фестивала режисьорката споделя, че за нея „Наричай ме Парис“ е вид анатомичен театър за творческа дисекция, където се прави селфи на лице, което е било откраднато.
„Без заглавие“ е експериментален пърформанс на Уилем Дефо по текстове-фрагменти от американския драматург Ричард Форман. Дефо споделя, че преди време се е срещнал с Форман и тогава се е запознал с материали, събирани от драматурга в продължение на години – думи, фрази, изречения, които са го впечатлили в ежедневието, и които той е записал на над шестстотин малки картончета. Форман открива кутията с картончетата през 2021 г., но не може да си спомни конкретните ситуации, които са го провокирали да си записва. От тези фрагменти Дефо и самият Форман четат, редувайки се, и така са конструират театрален текст, диалог, който обаче е динамичен – тестето периодично се разбърква и процесът започва наново, подреждайки думите и фразите по нов начин. Година след кончината на Форман, Дефо пренася тази импровизация на сцената във Венеция. Партнира му Симонета Солдер, а експериментът няма режисьор, така както и текстът, който се оформя, няма персонажи и мизансцен. Селекция от фрагментите „Без заглавие“, съдържаща съдържанието на 96 картончета, бе публикувана за първи път през април тази година.
Ричард Форман е автор на над 40 текста за театър и оперни либрета. През 60-те години на миналия век, окуражен от Робърт Уилсън и Ричард Шехнер, създава авангардния колектив „Онтологичен-истеричен театър“ в Ню Йорк, който впоследствие функционира и като творчески инкубатор. Освен в него, Форман работи и с много други трупи и театри. Миналата година „Устър груп“ реализира постановка по пиесата му „Симфония на плъховете“, написана през 1988 г., представление, което впрочем също беше включено в селекцията на тазгодишния Венециански театрален фестивал и така получи своята европейска премиера. Връзката Уилем Дефо – „Устър груп“ се усети и при селекцията на двете големи награди за цялостен принос към театралното изкуство, които традиционно се връчват в рамките на фестивала. Елизабет Лекомпт, съосновател на „Устър груп“ и дългогодишен творчески и житейски (макар и вече бивш) партньор на Уилем Дефо, бе удостоена със „Златен лъв“. 81-годишната режисьорка е известна с експерименталния си прочит както на съвременни, така и на класически театрални текстове, също както и с танцовите си спектакли. Тя е автор над 20 постановки за „Устър груп“, преподавател е в редица университети и е носител на много международни отличия. Вече споменатата постановка „Симфония на плъховете“ е нейно дело (заедно с Кейт Валк). Пиесата на Форман разказва за срещите на един американски президент с различни свръхестествени същества, включително и гигантски плъх, който му носи специално съобщение.
Наградата „Сребърен лъв“ бе връчена на швейцарската актриса Урсина Ларди известна с работата си в „Шаубюне ам Ленинер Плац“ с режисьори от ранга на Томас Остермайер и Кейти Мичъл. Особено продуктивно е сътрудничеството ѝ с нейния сънародник Мило Рау, с когото осъществяват четири постановки, а най-новият им проект „Прорицателката“ е вдъхновен от образа на Филоктет от античната трагедия на Софокъл. В него Ларди влиза в ролята на фоторепортер, който посещава конфликтни зони, за да запечатва кадри на човешкото страдание, но впоследствие самата тя бива остракирана. Премиерата на спектакъла се състоя във Виена и на фестивала във Венеция.
И накрая, една световна премиера, свързана, макар и косвено, с нашата страна. Проектът “(Un)double” на американския артист от български произход Антъни Николчев и трупата му за физически театър, базирана в Лос Анджелис „The useless room“, е вдъхновена от повестта на Достоевски „Двойник“. Това е пърформанс, създаден чрез дивайзинг похвати и обединяващ текст, танц и мултимедия в своеобразен Сократически диалог, в който се противопоставят идеите за субективния наратив на личността и нейното телесно дестабилизиране, когато се сблъска със свой двойник.
МИРЯНА ДИМИТРОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„