Американската мечта е трагедия в “Златно момче”
Авторът на “Златно момче”, Клифърд Одетс, също като героя си от пиесата, е дете на емигранти. Роден е в Ню Йорк, САЩ от брак между румънка и руснак. Образът на Джо е поне отчасти автобиографичен. За разлика от героя в най- прочутата си пиеса, младият Клифърд се противопоставя на желанието на баща си да стане печатар като него и става актьор. През 1931 г. той печели кастинг за първата постановка на The Gruop Theater. Tова е некомерсиален, с леви убеждения и активистки ориентиран театър. Oснован e, не от кого да е, а от самият Лий Страсбърг заедно с Харолд Клърман и Черил Крофорд. Може би, защото кариерата му на актьор не върви както му се иска, или защото това, което става в Америка в онези дни не само го вълнува много, но и намира начин да го изрази през писане, се отказва от актьорската професия и става драматург. Успехът му е шеметен.
„Златно момче” от Клифърд Одетс, режисьор Сам Йейтс, Театър „Алмейда“, Лондон, 2026
В рамките на само една година (1935) в театъра са поставени две написани от него пиеси. “Waiting for Lefty” (“В очакване на Лефти”) е едноактна агитпроп пиеса, вдъхновена от стачка на таксиметрови шофьори. А “Аwake end Sing!” (“Събуди се и пей!”) проследява живота на бедно еврейско семейство, което се опитва да оцелее не само финансово, но и емоционално по време на Голямата депресия. “Събуди се и пей!” е пиесата, променила най-много американския театър в този период от време, защото вкарва в сценична употреба автентичен , разговорен уличен език, на който се е говорило по това време в Ню Йорк, език, на който са говорили помежду си евреите, в който има много поетика. По-късно Клифърд Одетс пътува за Куба, след завръщането си пише пиеса за видяното там, разделя се с “The Group Тheater”, когато приема предложение да работи като сценарист в Холивуд и за известен период от време издържа финансово театъра с парите, които получава. След това е разследван от Комисия за разследване на антиамериканска дейност към Камарата на представителите на САЩ заради краткото си членство в американската комунистическа партия и пътуването до Куба. Одетс свидетелства пред комисията, става така напечения “приятелски настроен свидетел”, посочва имената на “комунисти и леви активисти”, сред които свои колеги от театъра. Това спасява кариерата му, но обществената реакция го съсипва психически, до края на живота си живее с чувство за вина. Пише много филмови сценарии, сред тях и сценарият на “Златно момче” по едноименната му пиеса.
Сцена от спектакъла
“Златно момче” е първата пиеса, в която Джош О’Конър участва след единайсет годишна пауза. Споделя в интервю, че се чувства едновременно “въодушевен и ужасен” от срещата си с публиката. Ние, зрителите в “Theatre Almeida” в Лондон, бяхме екзалтирани от играта му.
Америка, годините на Голямата депресия. Джо Бонапарт е дете на италиански емигранти. Той е отглеждан от баща си и по-големия си брат. Свири на цигулка и е много, много добър. С цената на неимоверни лишения баща му успява да му купи цигулка като подарък за двайсет и първия му рожден ден. В навечерието на празника Джо се прибира у дома с рана на скулата и… отказва подаръка. Заявява на баща си, че повече не иска да свири, а вместо това иска да се бие, но не на улицата. Иска да се боксира. Бащата е шокиран, привидно успява да приеме решението на сина си. Първата крачка на скъсването на артиста с призванието му е направена.
Джо отива в офиса на боксовия агент и мениджър Том Мууди (Даниел Мейс, номинация за наградата “Лорънс Оливие” за участието му в “Пичове и мацки” – “Guys and Dolls”), който се кани да го изхвърли, когато получава обаждане по телефона, че боксьорът, който представлява няма да може да се бие след седмица. Късметът и любовницата на агента, Лорна Муун (Хейли Скуайърс с награда “Лорън Оливие” за 2025 за участието ѝ във “All my Sons” – “Всички мои синове”), която вижда решителността на младежа, помагат на Джо.
Сцената е условно разделена на две. В лявата половина е домът на Джо, в него има дървено стълбище, което води нагоре. В дясната е офиса на Мууди. Играе се и в двете половини на сцената, а когато е необходимо, условността не се взима предвид и се играе на цялата сцена.
Спектакълът започва с това как героят на О’Конър седи на стол до маса, пали свещ, гледа я и мълчи. След това рязко излиза и представлението започва. Има няколко сцени, в които Джо Бонапарт е на сцената заедно с детето, което е бил. Първата и последните две са особено впечатляващи. По време на първата малкият Джо Бонапарт, свирейки на цигулка, се приближава до Джо, който вече е станал боксьор. Сцената е без текст и е много емоционална. Когато не може повече да издържа, порасналият Джо се втурва да отвори дървените капаци на прозорците в стаята-офис. Оказва се, че зад капаците няма прозорци, открива се ниша, в която седнали на столове виждаме четирима класически музиканти, струнен квартет: две цигулки, виола и виолончело. Те започват да свирят музика на композиторката Изобел Уолтър Бридж. Музиката на живо не е фон в това представление, не е и отделно действащо лице. Музиката ни потапя в психологическото и емоционално развитие на героя на О’Конър. Ход, който не противопоставя една на друга, а успява да обедини всички черти на сложния му характер.
Сцена от спектакъла, фотограф Марк Бренърarc Brenner
Дълго време, обаче, Джо не може да печели мачовете си убедително. Тогава агентът му праща младата си любовница на среща с него, увещава я да се държи приятелски. И самотният Джо ѝ разкрива причината: страхува се да не нарани ръцете си. У него все още живее желанието да се завърне към свиренето на цигулка. Казва ѝ „когато свиря на цигулка, не се чувствам самотен, дори когато съм самотен”.
В тази само реплика се крие обяснението защо всеки, който се занимава с изкуство, продължава да го прави. Само, че Джо не иска повече да бъде беден, не иска да бъда облечен мърляво. Иска всичко, което иска един американски младеж в годините на Голямата депресия, и го иска тук и сега. Иска да се отскубне от мизерията, иска да се изкачи бързо нагоре по социалната стълба, иска красиви дрехи и обувки, пари и скъпа и бърза кола.
Лорна му разкрива тежкото си детство, проблемите с бащата-алкохоли, бягството от дома. Завалява дъжд. Искрата е запалена. Джо се влюбва в Лорна.
Стъпка по стъпка той се превръща в златното момче на бокса в Америка. От него започва да се интересува мафиотът-мениджър Еди Фузелли (Зубин Варла). След скандал за пари между Джо и Том, Джо подписва договор и с Еди. Двамата агенти се ненавиждат един друг, но Джо е и уплашен. Еди има склонността да разрешава конфликтите си с пистолет.
Том насърчава Лорна да съблазни Джо, парира възраженията ѝ, че това ще попречи на тяхната връзка, обещава ѝ да се разведе с жена си. И Лорна, която го обича, се съгласява. Но е дълбоко наранена. След една нощ, прекарана с Джо, тя му обещава да се раздели с любовника си. Но на другия ден в офиса, когато Джо се конфронтира с Том, Лорна остава при Том. Джо е съкрушен. За мафиота Еди тази раздяла е добре дошла по много причини. На Еди му предстои мач за титлата, когато разбира, че Лорна ще се омъжва за Том, който междувременно се е развел. Освирепял от ревност, Джо така се боксира със съперника си, че го убива, макар и не нарочно.
Артист, който метафорично убива в себе си любовта към изкуството, вече е и фактически убиец.
Следва втората много силна сцена между Джо-детето и сегашния Джо. Боксьорът е отпуснат на колене, когато малкият идва и изцапва лицето му с кръв.
Баща му, който е зрител на този мач, който превръща сина му в абсолютен боксов шампион, отказва да говори с него. Докато екипът му празнува, се появява Лорна, признава му любовта си към него и решават да избягат заедно.
Следва сцена, в което детето Джо, сегашният Джо и Лорна са в дома му, седнали са на столове около масата, както той седеше в началото на спектакъла, Лорна е с булчинска рокля, усмихнатият Джо запалва една свещ, след малко я изгася, следват затъмнение и телефонен звън, които известяват смъртта им в автомобилна катастрофа. Финал.
П.С. Когато след представлението чаках заедно с други зрители Джош О’Конър за кратък разговор и автограф, си мислех как ще му кажа, че това представление е разбило сърцето ми, че съм плакал, че тази социална драма може би е валидна за много артисти, които се опитват да пробият и след години на опити се отказват, и започват да се занимават с нещо друго. Вместо това му казах, съвсем глупаво, че играе страхотно, и че разбира се го знае. А той, присъщо на наистина талантливите хора, се смути и отговори: “Моля Ви, има толкова, толкова добри актьори, аз не съм, само опитвам”.
ЙОРДАН СЛАВЕЙКОВ
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„