ЗАФИР РАДЖАБ за „Албион“: Градината на спомените и надеждата

20/06/2026 ЛОРА ВАНГЕЛОВА 4 Views 11 min read

Драматургът на Младежки театър „Николай Бинев“ Лора Вангелова разговаря с режисьора Зафир Раджаб за спектакъла „Албион“ от Майк Бартлет, едно от най-интересните заглавия в афиша на театъра през изтеклия сезон.

„Албион“ от Майк Бартлет, сценична адаптация и режисура Зафир Раджаб, сценография Елис Вели, Младежки театър „Николай Бинев“, 2026, фотограф Иван Дончев

Случайна ли беше първата ти среща с „Албион“ или резултат от дълго търсене на подобен текст?

Аз съм голям почитател на Майк Бартлет и съм прочел по-голямата част от творчеството му, понеже много харесвам пиесите му, но „Албион“ беше една от малкото пиеси, които не бях чел. Когато за първи път прочетох синопсиса на пиесата, по никакъв начин не ме грабна или впечатли. Сбитият преразказ за жена, изпаднала в скръб, закупила градина, никога не е бил тема за мен. От друга страна, си казах, че това е силно социален автор, който се занимава в дълбочина с проблемите и никога не ходи по повърхността. Освен това е точно толкова краен, колкото на мен ми се иска да бъде един автор. В този смисъл срещата ми с този текст е случайна, но не е случайна срещата ми с автора. Когато започнах да чета пиесата, тя ме погълна и си взех урок да не съдя пиесите по кратките им синопсиси, които издателите слагат, а да отделям задълбочено внимание, особено за толкова големи автори, какъвто е и самият Бартлет. Когато прочетох текста, открих, че всъщност в него са побрани много от темите, които ме вълнуват, и осъзнах, че това е Майк Бартлет в най-висока степен.

Какво в този текст припозна като вълнуващо за себе си като човек и творец?

Занимава ме основно темата за скръбта и изобщо тази необратимост на времето, която се появява и в другите неща, които правя. Необратимостта на времето и знанието, че то тече и не спира да тече, и в крайна сметка идва екзистенциалният проблем. Идва въпросът – дали всичко, което правим тук, всъщност има някакъв смисъл? И в тази пиеса това е много осезаемо. Мога да нарека представлението една своеобразна семейна сага, защото идва едно поколение, то минава, изчезва и идват едни нови хора. Следователно какво значение има, че един човек е страдал за загубата на друг човек, че един човек е бил влюбен, че един човек е обичал, че един човек е имал мечти. През този текст си давам сметка всъщност колко е важно времето, колко е важно какво правим тук и сега.

Как се подхожда към текст, който в същината си е силно белязан от една определена политическа ситуация и социална проблематика?

Истината е, че макар и текстът да изглежда така, добрата драматургия винаги съдържа в себе си една универсална проблематика. Проблематика, която стъпва върху едни фундаментални теми, които са заложени още в античността и са заложени в класическите текстове. Когато откриеш тази проблематика през един съвременен поглед, какъвто е и този на Майк Бартлет, тези проблеми, теми и търсения няма как да останат само в контекста на географията. В този смисъл „Албион“, прочетена на пръв поглед, изглежда като пиеса, която е далечна и се занимава с едни далечни от нас хора, но всъщност темите вътре са абсолютно общочовешки. Всеки един от нас изпитва скръб, всеки от нас се влюбва, всеки от нас губи близък човек – това са универсални преживявания, през които всеки преминава, всички хора по света. Много лесно можеш да оставиш назад политическия нюанс, който засяга конкретната държава, и той да служи само като определен контекст, в който съществуват героите. Това, което им се случва обаче, не е белязано от тези условности, защото човек, който плаче в Англия, надали плаче по-различно от човек, роден тук. Сълзите, любовта и всички тези общочовешки нормални неща нямат нито пол, нито етнос, нито религия.

„Албион“ често се чете като пиеса за постбрекзит Великобритания. Съществува ли в България еквивалент на тази градина, изпълнена със спомени, която не искаме да оставим в миналото?

Да, защото тук се появи проблемът, който имаха и британците. Това непрестанно лутане и чудене къде се намираме в цивилизационен план и къде се намира България, винаги е съществувало. Това, че британците го имаха тогава, няма значение, защото ние винаги сме го имали. Винаги сме били на кръстопът, държавата ни се намира на кръстопът. Винаги сме се чудили къде сме и до ден днешен продължаваме да се чудим къде сме. Това да се окупираме и затворим в собствената си кутия – винаги е било вариант за нас. В този смисъл проблемът за Брекзит не е много далеч от нас. Според мен проблемът при нас е много по-голям, отколкото при британците, защото там става дума за една империя, която може да бъде самостоятелна, а ние имаме нужда от гръб, за да можем да оцеляваме. В този смисъл при нас този въпрос е доста по-сериозен и тази пиеса изобщо не е далечна от нас, контекстът, в който съществуват героите, също, защото и ние живеем така.

В пиесата градината е централен образ. Какво символизира тя в твоето съзнание и сценична реализация?

Истината е, че тази градина е символ на много неща, но какво точно означава за мен, мисля да запазя в тайна. За щастие тук текстът на Бартлет отново проявява своите достойнства, защото семиотиката също има голямо отношение към образа на градината. Тя е символ на толкова много неща, които всеки зрител може да открие, за да разбере какво всъщност представлява градината за него самия. Затова не искам да казвам какво представлява за мен, за да не налагам своето мнение. Колкото до затвореността на кутията – харесвам този образ изключително много. Винаги са ме интригували тези образи на затвореност – на затворения човек, на затвореното съзнание, на самотния, на чуждия, на изолирания. През другите представления, които правя, също търся и изследвам този образ. За съжаление ние през целия си живот сме затворени. Затваряме се в различни кутии и стаи, затворени сме на планетата Земя по някакъв начин и сме винаги затворени в главите си. Първите кутии, които полагаме, са в съзнанията си и всъщност кога човек остава свободен? Кога човек не е в кутия? Цял живот се затваряме в рамки, независимо дали са формални, или не. Струва ми се много интересно да наблюдавам това в различните си представления, а пиесите, с които се занимавам, позволяват създаването на такива образи на сцената.

Какво е водещото в изграждането на дългите диалогични сцени, които носят повече идеен, отколкото събитийно-драматичен заряд?

Да убедя както себе си, така и актьорския състав, че силата на думите и цветността на мисълта може да бъде достатъчно интересна за зрителя. Това беше много важно. Тази пиеса е академично написана и следва структурата на класическия драматургичен текст, защото ако разгледаме пиесите на Шекспир например – всяко първо действие изпълнява ролята на един своеобразен трейлър на цялото действие. Запознаваме се с всеки един от персонажите, заедно с техните особености, и ако това може да бъде интересно и работещо в класическата форма, то защо да не бъде така и в съвременната? Очевидно на Запад работи, очевидно работи и тук. Можеш да подходиш към един проблем, към една история плавно, внимателно, елегантно и постепенно, а не веднага да набиваш проблемите, заложени в историята, в лицата на зрителя, слушателя и т.н. В тази пиеса на Бартлет, за разлика от други, проблемите избухват по-късно, един след друг. За мен това беше голямото предизвикателство. В другите спектакли, по които съм работил, проблемите се открояват още в първите реплики и от тях имаме индикация, че пред очите ни ще се разгърне един сериозен проблем. Докато в тази пиеса това беше най-голямото предизвикателство. Докато я четях, си казах – ето това ще бъде проблемът. Дългото начало, в което трябва да имаме търпение към историята, и аз трябва да убедя и себе си, и екипа си, и актьорите, че не е задължително да се подхожда агресивно, а можем да подходим деликатно. Щастлив съм, че българският зрител е способен да бъде изключително внимателен и деликатен и има търпението да разбере за какво става въпрос. А щом той има търпение към класическите текстове и има уважение към тях, то той има уважението да изслуша и един Майк Бартлет, когото може би не познава, но има желанието да разбере.

Пиесата съдържа интензивни конфронтационни сцени, които се задават една след друга в рамките на минути – откриваше ли опасности при изграждането на отделните своеобразни кулминации?

Истината е, че така изглежда само на пръв поглед. В този текст, като режисьор, съм гласувал пълно доверие на Майк Бартлет, защото точно в тези моменти е нужно да убедиш актьорите, че е важно и нужно да опазим дори ремарките на автора. Добрата драматургия излиза на повърхността сама и аз нямам нуждата да слагам хиляди панделки или да предприемам велики режисьорски каскади, защото в такъв тип текстове, които са написани по толкова добър начин, подобни режисьорски каскади биха изглеждали като обикновени намислици, а това е много опасно. В този смисъл съм се подчинил напълно. Ако вярвам в диктата на режисурата, то тук вярвам в диктата на драматурга и на текста. Пълно подчинение на ремарките, защото на пръв поглед тази драматургия изглежда хлъзгава, но ако успееш да се облегнеш на нея – няма как да сгрешиш, по никакъв начин.

Тук веднага се появява и проблемът – защо трябва да спазваме ремарките. В класическите текстове смятам, че невинаги е задължително, но при съвременните автори, какъвто е самият Бартлет, виждаш, че ремарката може да се превърне в една граница, която не бива да прескачаш.

Трудността в цялото е да убедиш актьорите, че трябва да опазим света на автора, защото когато това се случи, се създава и симбиозата между отделните компоненти, които започват да функционират като едно цяло.

Какво е предизвикателството да се поставя съвременна британска драматургия в българската институционална театрална среда?

Според мен е чисто прагматично и обвързано до голяма степен с финанси. Тези текстове изискват различен режим на работа. Различен режим на работа на един театър и колектив, изискват изключителна прецизност, изискват изключително отдаване, изискват много висок професионализъм. Според мен е това. Когато се отнесеш към един такъв текст с нужното внимание и не си позволиш да направиш каквито и да е компромиси спрямо него, има само два варианта. Той или ще работи, или няма да работи. Ако не работи – не е краят на света, никой не се занимава с нашите провали, никой не се интересува от нашите неуспехи и никой няма да си разплете чорапите, ако една пиеса не се е получила. Това, което наблюдавам в съвременните текстове, които чета, е, че те наистина са много скъпи. Прави впечатление, че ако се опитваме да спазваме ремарките на Бартлет и света, който той изгражда в пиесите си – това изисква от самия театър една определена финансова мощ, за да си позволи да създаде подобно представление. Този факт ме навява на мисълта, че там пишещите хора изобщо не се занимават с това колко скъп би бил един спектакъл, отдавна не се занимават с това колко скъпа би била сценографията, отдавна не се занимават с това колко текст ще трябва да изговори актьорът. Те просто творят. За да имат успех тези текстове и този вид драматургия – отношението на театъра трябва да бъде безкомпромисно, защото в противен случай този вид драматургия ще ти забие шамар. Ще ти забие много силен шамар, независимо дали си актьор, режисьор, мениджър и т.н.

Възможно ли е миналото да остане назад, когато реалността на днес и страхът от утре обземат съществата ни изцяло?

Въпросът не е дали е възможно, защото това е научен факт. Миналото си е минало и нямаш абсолютно никакъв вариант да спреш времето от неговото естествено протичане. Това е научно невъзможно. Можеш да живееш в миналото в главата си, но това е изключително опасно, защото колкото и да се опитваш да промениш настройката си за света, който те заобикаля, в един момент тази завеса се вдига и тогава идва реалността. А реалността може да бъде толкова тежка, че можеш да стигнеш и до истинското човешко пропадане. Американците казват, че страхът от смъртта често ни кара да се връщаме към миналото и да бягаме. Неизвестното бъдеще ни кара да се връщаме към миналото в съзнанията си. Можем да преживяваме миналото си в определени дози, но не може то да бъде начин на живот. Защото тогава – сблъсъкът с действителността, който непременно ще настъпи, ще бъде абсолютно опустошителен.

Коя е репликата, сцената или моментът, който би искал да остане в съзнанията на зрителите след края на спектакъла?

За съжаление са много, но ще се опитам да избера най-ключовия. Може би една от най-любимите ми реплики е: „Него го няма. Има само прах.“ Това е много сериозно предупреждение. Без да ставам мрачен, разбира се, че накрая наистина всички ще се превърнем в прах. По-добре да изживеем пълноценно живота си и да му се наслаждаваме максимално, без да изпадаме в крайности, преди да се стигне до „Него го няма.“ или нас ни няма.

Май – юни, 2026
Интервю на ЛОРА ВАНГЕЛОВА

Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„