София като световна театрална сцена. 20-тото издание на фестивала „Световен театър в София“
Всяка година София е домакин на няколко добре подбрани европейски и световни театрални заглавия. За около месец зрителите на столицата имат възможността да гледат на живо и прожекции на оригинални прочити на класически пиеси, нови съвременни текстове за театър, интригуващи адаптирани повести и романи, и иновативни театрални форми. Тазгодишното 20-то издание на фестивала „Световен театър в София“ отново намери баланса и не изневери на себе си, представяйки на зрителите интересна програма от представления в различни жанрови форми, методи и стил на работа. Бяха показани пет заглавия съответно от Румъния (държавен театър „Арон Тамаши“ на унгарското малцинство в Румъния), Франция, Чехия, Русия и Италия, и по-конкретно: „Бурята“ от Уилям Шекспир, „Илюзии“ от Иван Вирипаев, „Сега за семейство Маркс“ по Хуан Гойтисоло, „Ревизор“ от Н. В. Гогол и „В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет.
„В очакване на Годо“ от Самюъл Бекщет, режисьор Теодорос Терзопулос, Театър „Емилия Романя“, Италия и Театрална компания „Атис“, Гърция, фотограф JohannaWeber
Това, което прави програмата на фестивала особено впечатляваща е спецификата на театралните представления. Организаторите залагат на различни театрални форми, утвърдени и иновативни имена и въпреки това не се притесняват да експериментират. Режисьорските прочити от програмата се отличават със свобода на въображението и липсата на притеснение в употребата на метафори и асоциации. Пространствените и сценографските решения са мащабни, многофункционални, често семпли, разграничаващи се от битовото, но със самостоятелно очертани задачи и значения в представленията, изведени като решения. Виктор Бодо (режисьор), Галин Стоев (режисьор), Ян Микулашек (режисьор), Далибор Буш (актьор), Юрий Бутусов (режисьор), Константин Райкин (актьор) са само част от творческите имена на фестивалната програма тази година.
Категоричен фаворит от програмата на фестивала тази година е заглавието „В очакване на Годо“ на режисьора Теодорос Терзопулос. ,,Годо’’ е вяра, ,,Годо’’ е надежда, ,,Годо’’ е моментният проблясък – животът, ,,Годо’’ е всички онези въпроси, които глождят човешкото съзнание, на които то не намира отговор. Представлението не просто борави с философията на Бекет, а я демонстрира с наслада. Ключът към света на Владимир и Естрагон е вярата, кръстът, в който те са заели междинната позиция на хоризонталата. Те са търсещите смисъл, задаващите въпроси, уповаващите се на Господа (който така и не идва), те заедно в съхранението на тази надежда. Какво е животът, ако няма кой да ти помогне дори в опита ти да се убиеш? Те са заедно и тогава, когато намират щастието и въпреки това задават по детски въпроса: И сега какво? Теми от текста, които са не просто поставени, разказани от сцената, а осмислено преживени в дълбочината между тези две човешки създания в капсулата на сегашния момент, който често изглежда скучен, но никога няма да се повтори точно такъв, какъвто е бил. А вертикалата – тя е на Поцо и Лъки, предоставена на действието, на разрушителната връзка между господар и роб, която е спасителен кораб за “скуката”, само защото кръстът събира пътищата им в пресечна точка. Решено през ключа на християнските идеали и добродетели представлението разисква смисъла на големите парадоксално невъзможни въпроси така, сякаш ще успее да им даде отговор. Безкомпромисно философски прочит на емблематичното за театъра на абсурда заглавие.
„Бурята“ от Шекспир, режисьор Виктор Бодо, Театър „Арон Тамаши“ – Сфънту Георге, Румъния
Провокативна сценичната интерпретация и лекотата на въображението – с това се отличава „Бурята“ на режисьора Виктор Бодо. Представление, което въвлича в приказните възможности на Шекспировия романс. В сценичния разказ са заложени множество решения, които спомагат сюжетът да се движи на ръба със сюрреалистичното. Просперо е не просто корифей на магията, но и двигател на разказа. Представлението започва със сцена, в която той разтваря дебела книга, което е повод на заден фон персонажите от пиесата да се раздвижат, да оживеят между страниците ѝ. В началото на сцената с бурята стои центрофугираща пералня, която Ариел е стартирал с магичния си перилен препарат, който убеден съм, сами ще се досетите как се казва. Подходът към текста на Шекспир е много игрови, идеен, метафоричен и представен с чувство за хумор и лекота, прилягаща на нереалните създания, обитаващи страниците на пиесата. Сцената в началото е кораб, чийто екипаж потъва под огромни найлонови вълни. Изпълненията на актрисата Янка Короди в ролята на Ариел и актьора Тибор Палфи в ролята на Просперо са в нюанса на тази лековата комичност, за която стана дума, но и точно толкова категорични и стабилни, за да водят действието напред. Впечатляващо е решението за ролята на Калибан – визуално превърнат на половина в риба, с говор, който буквално изяжда думите и деформирано поведение на тялото, отличаващо се актьорско изпълнение. Музиката има своето специално място в представлението. От една страна задава ритъма на пулса в тази буря, а от друга – през нея са решени някои от най-емоционалните моменти в историята. Много находчива и ефектна е сцената, в която Просперо освобождава заложниците си и губи силите си – висящо шише, от което изтича фин прах в кръг около него, докато кръгът не се изпълни напълно и шишето не остане празно. Съвременен спектакъл преливащ от въображение.
Представлението, което се отличава от програмата с безапелационно актьорско изпълнение и безкомпромисен сатиричен ключ е „Ревизор“ на режисьора Юрий Бутусов. Най-добрата сценична адаптация на Гоглевия „Ревизор“, която съм гледал. Целият актьорски състав, но най-вече Константин Райкин е учебник по актьорско майсторство. Смразяващо изпълнение, което влияе през интонацията, искреността, начинът по който персонажът му се смее и наблюдава останалите. Сюжетът е накъсан на епизодични сцени, в които синтезирано са изведени най-фините моменти на междучовешки и вътрешно човешки отношения. Пространственото решение създава илюзията, че действието се развива в съзнанието на персонажите. Провокирана от сюжета сценографията асоциативно допълва разказа, но не в конкретика, а по-скоро чрез стремежа си да засили определено усещане през асоциация или целенасочено изведен образ. Пример за това е огромното тяло на птица, което се появява няколко пъти на сцената, върху което актьорите се катерят. Драматургичната версия на Михаил Дурненков и работата на режисьора Юрий Бутусов по Гоголевия „Ревизор“ очертават нови граници от възможности на съвременния театър в мащаба на мисленето и актьорската провокация.
„Сега за семейство Маркс“ на режисьора Ян Микулашек е представлението, което се отличава със съвременен ключ и успешно извеждане на множество гледни точки около фигурата на философа Карл Маркс. Действието се развива паралелно в няколко свята: основният е тук и сега, около поставянето на паметник на Маркс и предстоящото му откриване; вторият план разглежда личния живот на философа в Лондон; а третият – посредством видео представя съвременното мнение за личността му. На пръв поглед различните сюжети се преплитат в добре нареден пъзел на трогателен разказ, обобщаващ силата на общественото мнение, променливия характер на историята и възможностите на човешката амбиция. Представлението започва с вкарването на паметника на Карл Маркс в обособено за целта място. Стилизиран етюд, който от самото начало задава свободата на актьорското изпълнение. До откриването поставеният паметник остава сам и оживява – действието се пренася XIX век в Лондон, къде зрителите се запознават с пламъка около идеите на Маркс, семейството му и със съмишлениците му. Като контрапункт на пораждащите се марксически теории и идеи на моменти се прожектират блиц интервюта, заснети на улицата със случайни минувачи, споделящи крайни мнения както за личността Карл Маркс, така и за работата му. Едни го величаят, други презират, а трети – нямат представа кой е той. Представлението завършва след откриването на паметника, когато актьорът Далибор Буш, в ролята на Карл Марк, отново остава сам, но за фон е принуден да слуша всички онези разнопосочни мнения за себе си и работата си близо сто и петдесет години след смъртта си. Представлението притежава иновативен подход в представянето на реална и исторически значима обществена фигура. Вълнува с актуалността си, а сегашната действителност на политически разклатената Европа превръща заглавието в още по-интригуваща тема за разговор. Впечатляващо е, че точно в Чехия, държава с твърдо политическо настроение и ясна национална политика, се появява заглавие, което има за цел да припомни добре забравени идеологически залитания. Да постави на дневен ред не категорично мнение по повод личността Карл Маркс, а възможност от гледни точки, оставяйки публиката сама да се запознае, да прецени и направи равносметката си за семейство Маркс.
Най-категорично разграничаващото се представление от програмата на фестивала е „Илюзии“ на режисьора Галин Стоев. Независимата компания „Спунк“ пресъздава няколко истории около въпроса: „Възможно ли е да обичаш някого истински, ако цялата ти представа за него е измислица?“. Представлението е фокусирано върху текста на Иван Вирипаев и същевременно е фрагментарно в изпълнението на актьорите. Те прескачат в различни образи и разказват сюжетът от гледната точка на отделните персонажи. Любовта е онази задвижваща сила, която разпада пъзела на сюжета и заедно със зрителите се опитва да го нареди. Сценичен разказ в неопределено пространство, с неопределено действие, подвластни на идеята за възможните прояви на любовта.
Двадесетото издание на „Световен театър в София“ предложи интригуващи сценични интерпретации и даде повод за размисъл по въпроса: До къде е редно да се поставя ограничителната линия, когато става дума за полет на въображението?
МИХАИЛ ТАЗЕВ
Платформата „Световен театър в София“ е част от Културния календар на Министерство на културата и на Столична община за 2026 г. и се реализира в партньорство с фондация „Виа фест“, Италиански културен институт – София и Чешки център – София.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„