За Международния театрален фестивал Варненско лято’2026. Рекапитулации.
От 1 до 10 юни Варна отново стана домакин на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Както всяка година афишът на неговото 34-то издание обединяваше четири модула – „Основна програма – българска селекция“, „Основна програма – международна селекция“, „Програма „Шоукейс“, „Паралелна програма“ и Програма „Интермецо“, които включваха повече от 30 спектакъла и събития. Акцентът този път беше върху българската селекция, която се стремеше както да покаже най-доброто от изтеклия сезон, така и да представи някои други ярки заглавия, откроили се с голям интерес на публиката към тях, с актьорски постижения или с откриването на нов драматичен текст. В международната програма бяха селекционирани две представления на водещи европейски режисьори. Основният афиш на фестивала убедително се допълваше от традиционния шоукейс на български и чужди спектакли, отворени към международна аудитория, концерт от класически пиеси, фламенко, танго и филмова музика на световноизвестния цигулар Васко Василев и испанския китарист Карлос Йаве и богата паралелна програма от изложби, конференции и спектакли.
„Лазарица“ от Йордан Радичков, режисьор Боян Иванов, Драматичен театър, Русе, фотограф Явор Мичев
Българската селекция
Селекцията от български спектакли обхващаше 14 заглавия. 10 от тях представяха основни софийски сцени и независими компании, базирани в столицата – „Малката Англия“ по Йоана Каристиани, сценична версия и режисура Диана Добрева, Народен театър; „Евридика“ от Жан Ануи, режисьор Иван Урумов, Театър „Българска армия“; „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс, режисьор Стайко Мурджев, Театър „София“; „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев, режисьор Съни Сънински и „Слон в стаята“ от Елена Телбис, режисьор Елена Телбис, Театър 199; „Деветдесет“ от Джоана Мъри-Смит, режисьор Ивайло Христов, Младежки театър; „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, режисьор Николай Урумов, Сатиричен театър; „Велика“ от Тони Макнамара, режисьор Стайко Мурджев, Малък градски театър „Зад канала“, „И ние играем Ромео и Жулиета“ по Шекспир, режисьор Стоян Радев, Столичен куклен театър и „Аз, която те обича“ от Яна Борисова, режисьор Димитър Коцев – Шошо, копродукция на независимите организации „Арт билет“, „Муун арт“ и „Artvent“. Останалите 4 заглавия показваха на фестивалната публика някои от най-добрите представления на извънстоличната сцена – „Влюбеният дирижабъл. Съдбата на поета“ по стихове от и за Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов, композиция и текстове Александър Секулов, режисьор Диана Добрева, Драматичен театър, Пловдив; „Лазарица“ от Йордан Радичков, режисьор Боян Иванов, Драматичен театър, Русе; продукцията на домакините „Алма Малер“ по Сашо Димоски, режисьор Деян Пройковски, Драматичен театър, Варна и „Мухи без глави“, авторски спектакъл на Теди Москов, Драматично-куклен театър, Пазарджик.
Това широко представяне на актуалната продукция на българската театрална сцена дава добра възможност да се огледа като цяло случващото се в театъра у нас днес, както и да се откроят основни тенденции и посоки в неговото развитие. Кои са тези тенденции и посоки?
„Влюбеният дирижабъл. Съдбата на поета“ по стихове от и за Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов, композиция и текстове Александър Секулов, режисьор Диана Добрева, Драматичен театър, Пловдив, фотограф Георги Вачев
Яркият визуален театър, включващ в себе си мощни сценографски решения, изобретателна работа на режисьора с пространството, въздействащи актьорски изпълнения и бързо достигащи до публиката хуманистични послания се открои като една от най-отчетливите и най-предпочитаните от публиката посоки. Във фестивалната програма тя беше представена очаквано от двата спектакъла на Диана Добрева „Малката Англия“ в Народния театър и „Влюбеният дирижабъл“ в Пловдивския театър, както и от „Когато розите танцуват“ – много добрия спектакъл римейк на Сатиричния театър на знаменитото му представление от 1961 г.[1] Двете нови постановки на Диана Добрева убедително демонстрират майсторство й в създаването на съвременен визуален театър като го допълват и с все по-голям интерес към поставянето и проникването в сложни човешки и екзистенциални проблеми. Другият акцент тук е впечатляващо развитие на българската сценография днес по посока на силната и въздействаща визуална изразност (във времето на образите и дигиталната визуална култура), за която отдавна е необходимо да бъде направено отделно подробно разглеждане. В коментираните спектакли особено важна роля за цялостния им образ има мощното и креативно решение на декора и костюмите на Марина Райчинова в „Малката Англия“ и „Когато розите танцуват“, както и на Ванина Цандева във „Влюбеният дирижабъл“. И накрая, но съвсем не на последно място, тези спектакли, още веднъж показаха, колко определящо за съвременния визуален театър е умелото и съобразено с неговата естетика актьорско присъствие. Силният концептуален заряд и на трите представления достигна в пълния си обем до публиката в прецизните и въздействащи изпълнения на Константин Еленков, Александра Свиленова, Кремена Славчева и Ана Пападопулу в „Малката Англия“, на невероятния Боян Арсов в „Когато розите танцуват“ и на Паола Маравиля, отново Константин Еленков и Борис Кръстев във „Влюбеният дирижабъл“.
„Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев, режисьор Съни Сънински, Театър 199; фотограф Борис Урумов
Преоткриването на заглавия от модерната класика – от европейската, световната и българската модерна драматургия, е друга важна посока в афиша на изтеклия сезон, която се открои на фестивала и предизвика интереса на фестивалните гости и публиката.
Силно впечатление направи „Евридика“ на режисьора Иван Урумов и Театър „Българска армия“. Макар и поставяна в България, пиесата на Жан Ануи от 1941 г., създадена в естетиката на екзистенциалната драма и ярък пример за неговите адаптации на класически митове и текстове през фокуса на модерния скептицизъм и ирония, съчетани с мистика и тъга за нерадостната човешка участ, е практически непозната за българските зрители. Режисьорът открива силна актуалност в скептичното преразглеждане от Ануи на мита за Орфей и Евридика и за тяхната идеална вечна любов. Ако митологичният Орфей загубва своята Евридика (след като е направил всичко възможно за да я върне от света на мъртвите) от нетърпение да види отново лицето й, то Орфей във версията на френския автор я загубва заради недоверието си в нея и в любовта. Дълбокият внимателен прочит на Иван Урумов на многопластовия текст представя съвременната хибридна гледна точка върху този основен за човека въпрос. Днешните Орфей и Евридика се лутат между скепсиса на Ануи и жаждата си да вярват в любовта като митологичните герои. Режисьорският замисъл и тук намира силно съавторство в сценографското решение на Нина Пашова, която изгражда сценичното пространство едновременно като типична френска гара от 40-те години на ХХ в. и като междинна точка между тук и отвъд, между живота и смъртта – на човека и на любовта (му). Въздействащото, едновременно искрено и (само)иронично изпълнение на Владимир Матеев като Орфей, на Алена Вергова като Евридика и на Георги Къркеланов като Бащата, както и дръзкото шаржово участие на Ясен Атанасов в ролята на импресариото Дюлак с лекота пренасят неостаряващия разговор за (не)възможността на любовта в зрителната зала.
Неочаквани нови интерпретации на известни пиеси от световното и националното модерно наследство предложиха спектаклите „Лазарица“ на Русенския театър и „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на Театър „София“. В стилното и проникновено представление на Боян Иванов често поставяната монодрама на Йордан Радичков за първи път напуска обичайното за досегашните й сценични реализации характерно битово представяне и е прочетена като универсален философски текст за кръговрата на човешкия живот. Важна заслуга за този прочит имат и сценографията на Свила Величкова, анимацията на Борис Вълков, видео мапингът на Тодор Тодоров, музиката на Асен Аврамов и изпълнението на Милен Димитров (Лазар). Стайко Мурджев и екипът на Театър „София“ също предлагат една по-универсална интерпретация на много известната и поставяна пиеса на Тенеси Уилямс. Представлението изследва преди всичко невъзможността на любовта и на човешката близост в свят, изграден от манипулации и жажда за надмощие, а не толкова конкретните причини за тази невъзможност.
„Последната нощ на Сократ“, спектакълът, с който Театър 199 отбеляза своя 60-годишен юбилей в края на 2025 г., в постановката на Съни Сънински, заяви друг начин на завръщане на съвременната сцена към националната модерна класика. Най-кратко би могло да се каже, че в случая тя е използвана като особено подходящ драматургичен материал за „висш актьорски пилотаж“. Мъдрата пиеса на Стефан Цанев от 1986 г. е превърната в блестящ терен за майсторството и радостта от играта на двама изключителни актьори на българския театър от последните четири десетилетия – Ивайло Христов и Атанас Атанасов, които, също в края на 2025 г., отбелязаха своя 70-годишен юбилей.
Търсенето на нови пиеси – български и чужди, и стремежът на театрите, независимите компании и режисьорите да направят първата им постановка у нас е друга трайно присъстваща тенденция в театралния живот в страната през последните години. В основната програма на фестивала тази радваща тенденция беше представена от четири заглавия: две от съвременни австралийски автори – „Деветдесет“ на много известната и у нас Джоана Мъри-Смит в Младежкия театър и „Велика“ на драматурга и сценарист Тони Макнамара, нашумял с филма си „Фаворитката“ (2018) и с комедийния сериал “The Great” (създаден по пиесата, 2020) по HBO; и две от български автори – „Аз, която те обича“ на Яна Борисова, моноспектакъл на Дарин Ангелов, продуциран от три независими организации, и „Слон в стаята“ на Елена Телбис, моноспектакъл на Стефка Янорова в Театър 199. И четирите представления са сред продукциите с най-много номинации и награди ИКАР и АСКЕЕР и очаквано предизвикаха въодушевен приев и сред фестивалната публика.
Игровият импровизационен театър, в който режисьорът е и автор на текста на представлението, също беше отбелязан като присъстваща посока на днешната българска сцена с много изобретателния и креативен спектакъл на Стоян Радев и Столичния куклен театър „И ние играем Ромео и Жулиета“ и с „Мухи без глави“ на Теди Москов и Пазарджишкия театър.
„Илюзии“ от Иван Вирипаев, режисьор Галин Стоев, театрална компания „Спунк“, Тулуза, Франция, фотограф Мари Либиг
Международната селекция
Международната селекция тази година включваше две представления от Франция и Румъния на двама от най-интересните източноевропейски режисьори, утвърдили се и работещи активно днес в широк европейски контекст – българския режисьор Галин Стоев и унгарския режисьор Виктор Бодо.
„Бурята“ на Шекспир, създаден с трупата на Държавния театър на унгарското малцинство в Румъния „Арон Тамаши“, базиран в Свънту Георге, беше спектакълът, с който Виктор Бодо участва в 34-тото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Унгарският режисьор е познат на българската публика и специално на постоянните зрители на фестивала със забележителното си представление „Дневникът на един луд“ от Гогол, което беше представено в програмата му през 2017 г. Гледала съм много от спектаклите на Виктор Бодо, гледах и „Бурята“ на Националния фестивал на румънския театър в Букурещ през 2025 г. и добре познавам неговия ярък и провокативен режисьорски почерк. Онова, с което изненада представлението на „Бурята“ във Варна беше неговата мощна енергия, която веднага се предаде в зрителната зала и предизвика силна реакция. Виктор Бодо предлага един много ударен, едновременно универсален и максимално актуален, рефлектиращ на непосредствения ни живот и духовни нагласи днес сценичен прочит. Акцентът на този прочит е върху Просперо като човекът който е създател (автор) на света, който го заобикаля и в същото време е съществото, което преживява този въобразен свят. Особено важният въпрос, който спектакълът поставя е за начините, по които личността се справя с травмите си, за пътищата, по които се стреми да се освободи от болките и обсесиите, които носи в себе си.
„Илюзии“, най-новият спектакъл на Галин Стоев по пиеса на Иван Вирипаев (с когото го свързва дългогодишно творческо сътрудничество, започнало точно от Варненския фестивал през 2002 г. с постановката му „Археология на сънуването“ по ранната пиеса на руския автор „Сънища“), беше заглавието с което режисьорът участва в 34-тото издание на фестивала. Представлението, създадено с компанията на Галин Стоев „Спунк“, базирана в Тулуза, Франция, завладя публиката с майсторството и лекотата, с която актьорите се движеха в текста на Вирипаев и споделяха с присъстващите тъгата си че колкото и да се стремим към сигурност и устойчиви отговори, накрая те винаги се оказват илюзорни.
Програма „Шоукейс“
Последните четири дни на фестивала бяха доминирани от спектаклите, включени в Програма „Шоукейс“, която всяка година представя пред поканените гости, куратори на фестивали, селекционери, театрални критици и експерти български и чужди продукции, отворени към международна аудитория и подходящи за пътувания и културен обмен. Тук бяха показани 6 заглавия: 2 танцови представления на Балет „Арабеск“ – „Триптих“, включващ три самостоятелни произведения на хореографите Ангелина Гаврилова, Аршак Галумян и Филип Миланов и моноспектакълът “Behind you” на последния от тях в изпълнение на Елизабет Якимова, „Лицето на ближния“ по „Идиот“ на Достоевски на Маргарита Младенова и Театрална работилница „Сфумато“, моноспектакълът на Йордан Ръсин „Викове от подземието“ по „Записки от подземието на Достоевски, режисьор Стоян Радев, яркият спектакъл на режисьора Зафир Раджаб и Младежкия театър по много дискутираната и поляризирала мненията пиеса на Майк Бартлет „Албион“ (като дискусията продължи и в отзивите на някои от международните гости) и политическият българо-немски пърформанс „Опиянение и гняв. Изследвания върху авторитарния характер“ на германската компания LIGNA, който изобретателно изследваше авторитарните стратегии за създаване на чувство за общност сред групи от хора, и отправи тревожния въпрос защо в случаи на кризи копнежът по авторитаризъм се пробужда. Програмата на шоукейса беше посрещната с интерес както от чуждите гости и театрални експерти, така и от варненската публика. Същинският й отзвук предстои да видим в евентуалните покани към показаните спектакли и/ или техните създатели.
34-тото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, въпреки финансовата несигурност и свързаните с нея организационни предизвикателства през последните месеци, премина пред неизменно препълнени салони и завърши успешно. Време е за изводи и рекапитулации и този текст е крачка в тази посока.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
Съвместна публикация с „Литературен вестник“
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„
[1] Премиерата на първата постановка на „Когато розите танцуват“ от Валери Петров е на 22 декември 1961 г., режисьор е Гриша Островски, в ролята на Стария е Ицках Финци, а на Младия – Вели Чаушев.