Саломе“ или за ефекта на една израелска постановка на режисьор руснак на лондонска сцена
В края на септември се състоя лондонският гастрол на постановката „Саломе“ на режисьора Максим Диденко, в изпълнение на трупата „Гешер“ от Тел Авив. Само от това изречение, а и от необичайно строгите мерки за сигурност и детектори за метал на влизане в театъра става ясно, че подобно събитие няма как да се деконтекстуализира от случващото се в две от най-конфликтните точки на света в момента – Украйна и Ивицата Газа. А фактът, че спектакълът е по скандалната пиеса на Оскар Уайлд допълнително го обогатява с още повече културни и исторически конотации и го обгръща в сложна мрежа от знаци и символи.
„Саломе“ от Оскар Уайлд, режисьор Максим Диденко, Театрална компания „Гешер“, Тел Авив; гастрол в Лондон на сцената на Театър „Хеймаркет“, фотограф Александър Кханин
Максим Диденко е руски режисьор, който е добре познат и на европейската театрална сцена, основно в Германия и Великобритания. Започва кариерата си като актьор в трупата за физически театър „Дерево“ (Санкт Петербург/Дрезден), известна с прилагането на японската танцова техника „буто“. Като режисьор е носител на множество театрални награди, а голяма част от творчеството му изследва темите и сюжетите на автори от съветско време като Исак Бабел и Борис Пастернак. След началото на войната в Украйна, Диденко критикува руската политика и решава да напусне страната си, като съсредоточава дейността си в Централна и Западна Европа. През 2024 г. той събра овациите на лондонските критици с постановката по текста на Дмитрий Глуховский „Бялата фабрика“, която беше номинирана в шест категории за наградите „Офи“ (връчваните от вече повече от десетилетие отличия за постановки в лондонски театри извън Уест енд). Спектакълът разказва за фабрика в еврейското гето в полския град Лодз, в която се произвеждат възглавници от пух за Германия и проследява съдбата на героите си и след края на войната. Продукцията спечели призове за най-добра постановка, сценография и видео дизайн. Тази есен Диденко се завърна в Лондон, този път обаче на Уест енд, в театър „Хеймаркет“, със спектакъла „Саломе“ по едноименната пиеса на Оскар Уайлд. Премиерата се състоя миналата година в театър „Гешер“ в Тел Авив и е ко-продукция с „Хеймаркет“. За „Саломе“ Диденко отново си сътрудничи със сценографката Галя Солодовникова, която изработва декорите и на „Бялата фабрика“.
Скандалната история на „Саломе“ е докосната и от трагизма, белязал животa на самия Оскар Уайлд. Написана е през 1891 г. на френски език, още преди ирландският класик да се утвърди като драматург. Премиерата ѝ е в Париж през 1896 г., но всъщност има само едно представление, а Уайлд по това време е вече в затвора. По-късно същата година отново се представя във френската столица, този път заедно с „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“. През 1901 г., вече след смъртта на Уайлд, Макс Райнхард поставя „Саломе“ в Берлин. Следват постановки в други страни, а през 1960 г. Юкио Мишима я поставя в Токио. Въпреки че сякаш по-известна днес е операта на Рихард Щраус, чието либрето е германски превод на пиесата, към текста на Уайлд има постоянен интерес и редица творци интерпретират мрачните теми за страстта и смъртта на сцената и на екрана.
Животът на „Саломе“ започва трудно на британска сцена. Планираната постановка с участието на Сара Бернар не се състои поради забраната по онова време библейски персонажи да се драматизират като театрални сюжети. Трябва да минат три десетилетия преди текстът да се постави на лондонска сцена, но през това време частни закрити спектакли се появяват в периода от 1905 г. до 1931 г., когато забраната официално се вдига. Една от най-известните постановки през втората половина на миналия век е тази на Стивън Бъркоф, която за първи път се играе в Дъблин, а успехът ѝ води до включване в програмата на Националния театър в Лондон през 1988 г. и до заснемането ѝ като телевизионен филм през 1992 г. Тя е забележителна както със самия Бъркоф в ролята на цар Ирод, така и със стилизираната като на забавен каданс експресионистична визия и актьорите с лица, гримирани в бяло.
Макар че в днешно време „Саломе“ далеч не се възприема като толкова скандална, както когато се появява на бял свят преди малко повече от столетие, този до голяма степен символистичен текст продължава да провокира с темите за погубващата сексуалност и смъртта, превъплътени в емоционално наситен диалог и усещане за транс и безвремие.
Илюстрация към първото английско издание на „Саломе“, художник Обри Биърдсли
В интервю за списание „First night“ Диденко споделя, че е залагал на импровизацията като начало на репетиционния процес, преди да се започне работа с текста, и че е търсил физическото, телесното, в сюжета пред вербалния му израз. Режисьорът открива предизвикателство в това да балансира поетичния изказ
на Уайлд с бруталното насилие, което е в основата на творбата и определя именно този баланс като фактор за актуалността на пиесата. Това със сигурност е така с оглед на разрушителните конфликти, случващи се около нас, чиято черна сянка е надвиснала над Европа. Неслучайно споменавам черната сянка, защото именно тя, която е и плясъкът на крилете на Ангела на смъртта, е лайтмотив в „Саломе“. Тази прокоба е изречена първо от пророк Йоан, затворен в подземие от Ирод, тетрарха на Юдея. Когато принцеса Саломе, привлечена от гласа на пророка, настоява да го види, той я нарича „дъщеря на Содом“ и я заклеймява. В похотта си тя настоява да го целуне и отблъсквайки я, той отприщва вълната на черна омраза, която води до мъченическата му гибел. По време на съдбоносния танц на Саломе със седемте воала, Ирод е вече този, който постоянно чува плашещия звук, който той също усеща като плясък на криле, за разлика от порочната му съпруга и майка на Саломе Иродиада, която е глуха за това, което е на път да сполети дъщеря ѝ. Трудно е да си представим, че Максим Диденко не е усещал този плясък на криле докато е подготвял спектакъла в „Хеймаркет“. И неслучайно мненията на критиците са в двете крайности. Арифа Акбар от вестник „Гардиън“ започва рецензията си с въпроса дали е морално приемливо лондонската сцена да приема израелска трупа и режисьор руснак на фона на случващото се в Газа, а след това определя постановката като толкова лоша, че „спира дъха“. Въпреки че се въздържа от политически коментари, Сам Марлоу от „The Stage“ не е очарован от пренасянето на сюжета в съвременен коктейл бар, нито пък от декламацията на актьорите, но признава, че текстът на Уайлд е почти „невъзможен за изпълнение“. Като светъл акцент е мнението на Алекс Финч от „Everything theatre“, който определя постановката като „наситено чувствена“ и аплодира актьорската игра.
Трупата на „Гешер“ не се е появявала на британска сцена от вече далечната 1999 г., и тазгодишната ѝ изява повдига въпроса дали точно сега беше добра идея това да се случи. След всичко казано дотук, смятам, че отговорът е „да“. Един израело-руски гастрол на лондонска сцена дава много храна за размисъл за нестихващата актуалност на театралното изкуство, както и за това, че то не съществува и не бива да съществува в изолация.
МИРЯНА ДИМИТРОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„