Изкушението и разумът в едно тяло: „Дракула“ на Стайко Мурджев
Готически силует, барокова помпозност и…Бела Лугоши – това виждам, щом чуя „Дракула“. Вероятно представите ми са обременени от киното, от онези кадри, които помня отдавна. Но тъй като не съм кинокритик, а това е театрална рецензия, ще насоча вниманието ви към нещо любопитно в българския театър: първия театрален спектакъл по емблематичния роман на Брам Стокър в България. Честта е на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград и режисьора Стайко Мурджев, чиято премиера на 6 октомври постави началото на един смел, съвременен разговор за мита „Дракула“ – отвъд киноклишетата.
„Дракула“ по Брам Стокър, сценична версия и режисура Стайко Мурджев; Драматичен театър „Никола Вапцаров“, Благоевград; премиера 6 октомври 2025 г.
Историята проследява пристигането на мистериозния аристократ, чиято поява заплита мрежа от внезапни нощни изчезвания и „необясними“ привличания около образите на Мина Мъри, Луси Уестерна, Джонатан Харкър и Уилям Ренфийлд. Следите от ухапвания и изчезвания се множат, докато проф. Ван Хелсинг започва да сглобява картината и превръща личните тревоги в открито разследване. В хода на спектакъла тайните прерастват в лични признания, а признанията – в битка за влияния. Кулминационните моменти в спектакъла са сцени с директни срещи очи в очи, където героите преговарят границите си: кой отстъпва, кой избира да принадлежи и кой плаща цената на „спасението“. Двойната роля на Койна Русева — като Дракула и като проф. Ван Хелсинг — прави всичко още по-ясно: това е една и съща история, разказана от два гласа — изкушението и разумът — и най-голямата битка е вътре в самите тях.
Смелият подход на Стайко Мурджев е отказът от готическата поза и пренаписването на мита като съвременен механизъм на зависимост. Най-убедителният знак за това е решението Дракула и проф. Ван Хелсинг да бъдат поверени на една актриса: ход, който показва, че преследвачът и преследваният са две лица на една и съща обсесия. Като Ван Хелсинг Русева е ярка и хладна, дисциплинирана до жест – всяка пауза реже като скалпел; като Дракула е плашещо внимателна, сдържана, почти ласкава – и именно тази различна представа за Дракула, ме впечатли най-много. Тъкмо тази сдържаност ражда най-страшното – любов, превърната във власт, и власт, маскирана като близост. Русева държи сцената в двусмисленост: спасява ли или обсебва, лекува ли или присвоява? В този диапазон на тембър, стойка и поглед тя показва как изкушението и разумът могат да говорят с един и същ глас – и да те разколебаят кое е справедливост и кое е просто по-елегантна форма на контрол. Това не е приказка за чудовище, а сцена на вътрешна война – между желание и разум, между нуждата да се подчиниш и нуждата да принадлежиш, между тъмнината и светлината.
Сцена от спектакъла
Стайко Мурджев превежда мита на езика на сцената чрез отлично сработения си екип и разпознаваем естетически почерк. Впечатляваща е мащабната сценография на Никола Налбантов. Издигащата се многоетажна конструкция, която диктува пулса на действието; всяко изкачване и слизане превръща пространството в аргумент. Хореографията на Станислав Генадиев превежда близостта в конкретика – дистанцията е стратегия, а близостта на телата разказва това, което думите премълчават. Съвместната работа на екипа води до стегнат спектакъл; репликите се разменят със съдържателна точност, а сцените ескалират логично към сблъсък.
Любимият ми щрих към този спектакъл са стиховете на Рене Карабаш, които дават вътрешен глас на спектакъла – драматургичен поглед, който пренарежда значението.
ела при мен, любима моя
и нека бездната ми стане твоя….
заповядвам, моли ме за още,
за бодливата тел на покварата
вместо пръстен дарявам ти нощи
и венчая се с тебе чрез раната
в теб посявам отровното семе
на ад и на бездни несбъднати
аз прониквам дълбоко във тебе
искаш ласки насила изтръгнати
…
Именно в тази смяна на регистъра – от „ела при мен“ към „заповядвам“ – се вижда голямата тема на спектакъла: как интимността може да бъде конфискувана и превърната в инструмент за контрол.
аз изпълвам сърцето ти с крьв
аз те галя, настръхва ти косъма
езикът ми – дяволска врьв
ръцете ми режат до кокала
…
Важно е и как прозвучават тези думи. Ритъмът е настъпателен – редуване на кратки, заповедни фрази и натъпкани, почти бездиханни изреждания. Този синтаксис задава пулса на сцените: репликите се „изтръгват“, телата „настръхват“, а целувките „посиняват“. Музикалността е наситена със съскав шепот в речта – зловеща напевност, която прави насилието акустично разпознаваемо. В такава рамка дори най-ласкавият тон носи предчувствие за заповед.
Постановката на Стайко Мурджев по сценична адаптация на романа на Брам Стокър деликатно показва как изкушението говори като грижа, как разумът може да бъде също толкова властен, как любовта — уж спасителна — преминава невидимия праг към обсебване. И дълго след края остава не образът на чудовище, а въпросът: в кои моменти ние самите наричаме властта „любов“, за да може по-лесно да ѝ се подчиним.
ЖАКЛИН ДОБРЕВА
„Дракула“
по Брам Стокър
Сценична версия и режисура – Стайко Мурджев; сценография и костюми – Никола Налбантов; музика – Петър Дундаков; хореография и пластика – Станислав Генадиев; асистент-режисьор – Александър Туник; асистент-хореограф – Мариана Йотова; стихове – Рене Карабаш; консултант-осветление – Даниел Йовков; художествен грим – София Ракова.
Участват: Койна Русева, Ненчо Костов, Теодор Каракачанов, Недиляна Павлик, Мина Каукова, Катя Иванова, Александра Златева, Александър Кендеров, Матей Мичев, Жанет Керанова, Пепа Манева, Лора Христова, Ванина Йорданова.
Драматичен театър „Никола вапцаров“, Блаъгоевград; премиера 6 октомври 2025 г.
Съвместна публикация с Литературен вестник
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„