Джоана-Мъри Смит в България и алгебрата на театъра
На 09.11. в Младежки театър „Николай Бинев“ се проведе дискусия със световноизвестния автор и драматург Джоана-Мъри Смит. Събитието бе модерирано от телевизионния водещ и сценарист Дими Стоянович и с участието на преводача Златна Костова, а симултанният превод бе осигурен от Мариана Хил.
Дискусията с Джоана Мъри Смит на 9 ноември 2025 г. в Камерната зала на Младежкия театър, водещ Дими Стоянович и с участието на преводача Златна Костова.
Австралийската авторка пристигна в България по покана на ръководството на театъра, за да се срещне с българската публика и да представи сборника с нейни текстове „90 и пет други пиеси“. Сборникът е първата стъпка на Младежки театър „Николай Бинев“ в полето на издателската дейност. В него се съдържат шест пиеси на Джоана-Мъри Смит, две от които непоставяни досега – „Берлин“ и „Две малки думи“.
В рамките на седмицата между 5-и и 8-и ноември бе организирана панорама от спектакли по нейни текстове. В репертоара на софийските театри присъстват пиесите ѝ „Чест“ (режисьор Ивайло Христов, Театър 199, с участието на Кристина Янева, Владимир Карамазов, Елена Хрант и Каталин Старейшинск) и „Швейцария“ (режисьор Владимир Люцканов, Театър 199, с участието на Станка Калчева и Боян Арсов), „Скрити лимонки“ (режисьор Николай Поляков, Театър „София“, с участието на Мила Банчева, Милена Живкова, Неда Спасова, Ангела Канева, Деница Павлова, Станка Калчева и Пламен Манасиев) и „Деветдесет“ – новата премиера на Младежки театър „Николай Бинев“, отново под режисурата на Ивайло Христов, с участието на Кристина Янева и Владимир Карамазов.
Джоана-Мъри Смит е поставяна по целия свят. Спектакли по нейни текстове са реализирани на Бродуей и Уест Енд. Тя е сред най-превежданите австралийски автори. Носител е на множество награди, включително орден на Австралия за специални заслуги към изкуството. Пиесите ѝ „The female of the species“ и „Songs for nobodies“ получават номинации за наградата „Оливие“. Неин откривател за българската сцена е Златна Костова, автор на преводите в сборника „Деветдесет и пет пиеси“, чийто съставители са д-р Михаил Байков и Делян Тодоров, първият е директорът, а вторият – заместник-директорът на Младежки театър „Николай Бинев“. Златна Костова разказа, че открива пиесата „Чест“ съвсем случайно, разглеждайки какво да си вземе от библиотеката на Националния театър в Лондон. По пътя обратно към България я прочита, а по-късно се заема и с превода. Знаела дори кой режисьор би проявил интерес към текста – Ивайло Христов. Премиерата на „Чест“ е през февруари 2023 г. Само две години по-късно текстовете на Джоана-Мъри Смит намират своето постоянно място в репертоара на софийските театри, а самата авторка – намира своя път до нас от далечна Австралия.
В приповдигнат дух протече и водената от Дими Стоянович дискусия. Сред всеобщото оживление и смях се преплитаха и важни теми за съвременността, политиката и изкуството, чрез които успяхме да научим повече за авторката и нейните възгледи. Джоана-Мъри Смит не е очаквала, че българската публика е толкова добре осведомена, че театърът и културата тук са по-добре вплетени в ежедневието, отколкото на други места. За нея най-изненадващото е, че пиеси, създадени на другия край на света, са почувствани, изиграни, поставяни и възприети по един и същи начин. Намира го за много жизнеутвърждаващо и оптимистично в този хаотичен свят – да осъзнаеш, че всички всъщност сме изградени еднакво и възприемаме нещата по сходен начин.
Родена е през 1962 г. в Мелбърн в семейство на интелектуалци с леви убеждения. Още от дете Джоана-Мъри Смит знае, че иска да стане писател. Споделя, че родителите ѝ, вместо да постъпят както всеки „нормален“ родител и да скастрят подобни идеи, подкрепили мечтата ѝ – щом това иска да бъде, естествено, че това ще стане. Баща ѝ бил редактор на литературно списание. За родителите ѝ разказването на истории е основата на живота и тя е възпитавана в дух на радост и любов към него. Били са част от авангардните среди в Мелбърн и у тях често гостували водещи интелектуалци, артисти, поети, музиканти. Пътували много, когато била дете, и навсякъде я взимали със себе си.
Споделя, че истинската причина да стане драматург, са ежегодните им пътешествия до малко островче между Австралия и Тасмания. Там имало единствено една схлупена къщурка – нямало хора, нямало електричество, нямало връзка с останалия свят. Казва, че за малко дете с огромно въображение това е било истински рай. Свобода, в която може да играе, докато се умори или огладнее. Там всяка вечер родителите ѝ и техните приятели спорели за политика и изкуство. Слушала е разговорите им, скрита в своята стая. Тези разговори били бурни и разгорещени. Макар да не разбирала за какво точно се отнасят, усещала как един или друг взима надмощие в дискусията. В известен смисъл – всяка вечер е имала възможност да „изслуша една пиеса“.
Понякога театърът може да бъде бягство от действителността. За Джоана-Мъри Смит той представлява начин човек да осъзнае света около себе си: „На тъмно и затворено, извън личния си живот и пространство, имаме възможност да изследваме преживяванията си с повече смелост, отколкото бихме имали в действителността. Повечето ми пиеси, които всъщност са сериозни, започват много забавно. Това успокоява публиката и ми помага да я отведа на места, на които може би иначе не би избрала да отиде. Театърът има една странна алгебра – колкото по-забавна е една пиеса, толкова по-тъжна е, всъщност.“
Джоана-Мъри Смит споделя части от сюжетите на двете си пиеси „Берлин“ и „Две малки думи“, достатъчно, за да събуди интереса на читателите си. Повече внимание отделя на „Берлин“ – пиесата се отнася за двама младежи – евреин и германка, които се срещат и влюбват. В нея се разглежда възможността за човешки взаимоотношения в условията на много силен исторически контекст и конфликт. Споделя, че самият град Берлин я е удивил с това, колко история има в себе си – видима, така че всеки да може да я осмисли, как ежедневното пространство – училища и улици, всъщност е наситено с нея. Тя наблюдава, че сред младите има тенденция да оставят зад гърба си конфликтите от миналото. Не в онзи смисъл, в който да бъдат забравени, защото това би довело до грешката да бъдат повторени. Шарлот, героинята от пиесата ѝ, казва, че „любовта умира, ако не ѝ оставиш възможност да диша“. За нея тази пиеса не е единствено за Германия. Може да се отнася до всяка друга държава с подобен исторически пласт. Запитана дали можем наистина да загърбим миналото по този начин, тя отговаря със смях: „Работата ми като драматург е да задавам въпроси, не да им отговарям. Понякога това много дразни публиката.“
Преводачът Златна Костова открива в текстовете ѝ общочовечност – общочовешки персонажи. Убедена е, че всеки би могъл да открие поне едно нещо, в което да се разпознае, с което да се идентифицира.
Джоана-Мъри Смит смята, че причината пиесите ѝ да се поставят по целия свят, е, че намира полемиката за досадна. Не смята, че „която и да е идеология е интересна в изкуството, изкуството е за човешкото и противоречията“. За причините за тези ѝ възгледи посочва, че в младостта си нейните родители са били част от австралийската комунистическа партия. Родителите на баща ѝ били от консервативно семейство и се отказали от него заради политическите му възгледи. Две години родителите на Джоана-Мъри Смит работили за партията в Прага като журналисти. След като Русия нахлува в Унгария преосмислят възгледите си и през 1956 година напускат партията. Били дълбоко разочаровани от неспособността си да прозрат истината преди това. През остатъка от живота си са с умерени леви възгледи, мразели всякакви крайни гледни точки – било то краен феминизъм, крайни екодвижения и т.н. Казвали, че животът е много по-сложен от една идеология. Така тя израства в семейство на хуманисти. Като по-млада често е била критикувана, че пиесите ѝ не са достатъчно политически – тя отговаряла, че всяка пиеса е политическа, дори да се отнася за разпада на един брак. За нея личната човешка драма е най-добрият начин да осмислим света, в който живеем. През личното. „Когато пишеш пиеси, те винаги са лични, дори да не изглежда, че се отнасят за теб самия. Когато пишеш, трябва да забравиш, че някой друг ще види това, което си написал. Ако не е честно, сурово – няма да бъде добра пиеса.“Споделя, че процесът ѝ на писане е еднакъв за всички нейни пиеси. Започва с бързо нахвърляне на първата версия – при „Швейцария“ това ѝ отнело около седмица-две. Първоначално заглушава вътрешния си критик и оставя подсъзнанието ѝ да я води. След което може година, а дори и повече да редактира, а понякога и да преструктурира написаното, но „най-добрите неща от завършената пиеса винаги ги има в първия вариант. В най-добрите случаи персонажите ти те водят в историята. Не искаш да им даваш карта с указания. Трябва да им позволиш да се изгубят в първата версия. Работата е отчасти артистична – въображение и подсъзнание, но и отчасти занаятчийска – интелектуална, прилежна и изисква самокритичност. Колкото и гениална да е идеята ти, колкото и важно да е това, което искаш да кажеш, ако не се придържаш към правилната структура, просто не става“.
Запитана за настоящата глобална ситуация и как ѝ се отразява, тя споделя: „Има дни, в които не мога да прочета вестника или да гледам телевизия – за това, което се случва в Газа и Украйна. Въпреки всичко искам да кажа, че съм оптимист – смятам, че има повече добри хора, отколкото лоши. Дължим на децата си да им дадем надежда. Имам три деца. Притеснявам се, че светът е много по-мрачен за тях, отколкото беше за мен. Това оказва натиск върху изкуството да балансира злото с добро. Докато можем да споделяме човешките преживявания, има надежда.“От трите деца на Джоана-Мъри само едно поема по нейните стъпки и завършва кинорежисура, макар и всички да пишат добре.
След гледането на всички спектакли у нас по нейни текстове заявява, че всички актьори го правят така „както тя иска“. Смята, че са необходими специфичен тип актьори и режисьори, за поставянето на съвременни, неутвърдени текстове – такива, които харесват риска. През годините е писала и за конкретни актьори и трупи. Споделя, че се е влюбвала в първите спектакли по свои текстове и смятала, че няма как да бъдат надградени – за да се окаже, че това не е вярно. Нарича го „магично пътуване през различни сърца“. Пристигайки в България не е знаела много за страната, но е впечатлена от това колко европейска е София. Посетила е музея на Иван Вазов в София – „чрез което един драматург отдаде почит на друг драматург“.Казва, че догодина няма да има нещо, което да не знае за страната ни.
Дискусията завърши с бурни аплодисменти, а присъствалите имаха възможност да се сдобият със свое копие на „90 и пет други пиеси“, подписано лично от авторката им.
АЛЕКСАНДРА ДИТЦ
Съвместна публикация с Литературен вестник
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„