17-тото издание на фестивала „Световен театър в София От Източна Европа до Уест Енд и обратно
МИХАИЛ ТАЗЕВ
В края на театралния сезон по традиция се състоя 17-то издание на фестивала „Световен театър в София“. Платформата предостави възможност на зрителите в столицата да станат част от един кратък, но интересен културен живот, представяйки различни заглавия от световната сцена. Двете представления, отличили се със съвременните си идеи, със смелия режисьорски прочит и размах на творческия процес бяха сателитните прожекции на Национален театър в Лондон: „Животът на Пи“ на Макс Уебстър и „Чайка“ на Джейми Лойд. В програмата също така бяха включени продукции на Деклан Донелан и Ник Ормерод, Йерней Лоренци, Пипо Делкбоно и други.
Провокацията, която всяка година носи фестивалът е в това, че успява да представи интригуващ театър, различни естетки, творчески настроения, мащаби и решения. Запознава професионалисти и любители с ярки театрални практици и техните произведения и още по-хубавото е това, че фестивалът се превръща в повод за дебат. Нерядко селектираните продукции биват използвани като мерило за качество, като пример за професионализъм, а дълго след приключването му продължават да се споменават различни заглавия от изданията през годините.
В програмата на живо, като гости в Столицата се реализираха заглавията „Да яздиш облак“ на Раби Мруе, „Любов“ на Пипо Делбоно и „Животът е сън“ на Деклан Донелан. Три коренно различни представления, всяко със способността си да завладява по собствен начин. Документалният театър на ливанския визуален артист Раби Мруе разказва за Ясер, който губи способността си да говори след Ливанската гражданска война. Той избира да споделя своите истории чрез видео камера. Продукцията представлява визуален разказ и среда, изградени въз основа на прожекция, действителна история и двама братя, които представят пътя си на борба с травмата, както и, едновременно с това, субективния им индиректен разказ за политическата действителност в Ливан. Представлението интригува с истинността на темата си и начина, по който провокира зрителя да съпреживее чутото и видяното.
Второто заглавие гост в столицата бе колаборация между музика, сценични картини, променяща се визия и емоционална история. Представлението „Любов“ на италианския режисьор Пипо Делбоно разказва за тази първата любов, която остава вечно в света на човека. Провокиран от личния си опит и от опита на участниците, режисьорът представя по нестандартен театрален начин крехките образи на спомените, които отекват в променящите се сезони. Любопитно представена цикличност през желанието на човек да обича, да споделя и да бъде разбиран на различни езици, под универсалната мелодия на музиката. Запомняща се е картината с фара, който редува светли и тъмни прозорци на сцената, в чието дъно е седнала жена, отпуснала коси си надолу, леко повявани от вятъра, с поглед към безкрайната шир. Картина на онази незабравима страст, която може да бъде изживяна само от човек към човек.
„Любов“, режисьор Пипо Делбоно, Италия
Последното заглавие е прочитът на режисьора Деклан Донелан и сценографа Ник Ормерод по класическия текст „Животът е сън“ от Педро Калдерон дела Барка. Двамата работят върху текста заедно с трупата на Национална компания за класически театър в Мадрид. Любопитно е решението бащата на Сехизмундо да бъде негов постоянен наблюдател като по този начин се създава илюзията за преплетените реалности на съня и действителността. В опит да открие съмишленици в разбирането си за света, Сехизмундо търси подкрепа в публиката и въобще тя е активен наблюдател на този негов кошмар. Интересно е как персонажите променят характерностите си, сменят поведението си, преминавайки през зелената стена с множество врати, сякаш отправени към различните обществени норми. Тази промяна в актьорите е като в епизод от сън. Въпреки това представлението е по-скоро насочено към стремежа да представи онази паническа реална действителност, с която Сехизмундо се сблъсква, а не толкова към магичната, съноподобна идилия на героя, която сякаш липсва.
„Животът на Пи“ от Ян Мартел, сценична адаптация Лолита Чакрабарти, режисьор Макс Уебстър, Simon Friend Entertainment, Обединеното кралство
Паралелно с тази програма се осъществиха две сателитни прожекции на Национален театър Лондон. „Животът на Пи“ на режисьора Макс Уебстър, сценична адаптация на Лолита Чакрабарти, по едноименния роман на Ян Мартел, отличен с международни награди и адаптиран за киноекран, остави публиката без дъх. Представлението разказва историята на младия Пи със замах. Сложната конструкция на сцената позволява действието да се развива в клиниката, където Пи разказва на следователя за случилото се и едновременно с това в океана – мястото на събитията. Така се създава усещане за паралелно течащи действия и публиката заедно със следователя има възможността да проследи историята и да достига във всеки следващ момент по-напред в случая. Сценичната среда представлява верига от привидно прости картини, които провокират зрителното въображение. Сюрреалистична е сцената в момента на потъването на кораба – Пи скача от палубата и се озовава сред плуващите животни. Актьорът е повдигнат на ръце, по гръб сякаш носен от водата с леки, забавени движения, глъчката от кораба е приглушена, а осветлението обрисува безкрайността на океана – сцена от фантастичен филм. В главната роля е актьорът Девеш Субаскаран, реализиращ своя професионален дебют с това изпълнение. Подобно „Боен кон“ на режисьора Ник Стафърд, професионалната куклена изработка, изпълнение и решение създават усещането за абсолютна истинност по отношение на животинския свят в представлението. Поведението на животните, звуците, които издават, начинът им движение, пластиката им, поведението на тялото им, погледите им – космически актьорски тренинг и плашеща близост с реалността, кукли и куклена школа от различен свят. Именно тази компилацията от кукленост, визуални ефекти, сложна сценична конструкция и неземна актьорска игра провокира публиката да изживее романа от първо лице. Всяка битка между човека и тигъра се превръща в зрелище, което изненадва зрителите с ново сценично решение. Представление, което провокира с модерните си театрални решения и запазената естетика на зрелищен театър.
Нетрадиционна и съвсем различна сценична интерпретация на „Чайка“ по Антон П. Чехов, е второто сателитно излъчено заглавие. Режисьорът Джейми Лойд е познат на столичната публика с прочита си на „Сирано дьо Бержерак“ с участието на Джеймс Макавой, което бе излъчено като част от платформата на фестивала през 2021 г. Неговата сценична версия на „Чайка“ представя пиесата по модерен начин, който разгръща най-дълбоките послания и емоции на Чеховия текст. Сцената е абсолютно гола и наподобява дървена кутия. Единствените предмети, част от представлението са определен брой столове. Действието на пиесата е съсредоточено, точно както авторът предвижда – в междучовешките отношения, в диалога, в това непрестанно да наблюдаваш мимиките, изразните средства, начина на изразяване на тялото на говорещия и слушащия. Представлението увлича в историята сякаш за първи път слушаш този текст. Като ключ за действието режисьорът оставя актьорите на определено място на сцената след като са приключили с изпълнението си без да напускат сцената. Като по този начин създава усещане за присъствие, но всъщност без активно участие в действието. Това допринася за многоцветността в отношенията и създава илюзионната обстановка, че всички чуват и разбират всичко. Емилия Кларк, в ролята на Нина Заречная, което представлява нейния актьорски дебют на Уест Енд, изгражда невероятни отношения с Том Харис, в ролята на Борис Тригорин. Двамата градят любовта си от несполучливия разговор на първата им среща, през отсъствието им на заден план когато наблюдаваме как просто се гледат дори без да се докосват, до момента, в който той си тръгва, излиза от кутията, но се връща, за да я целуне. Невероятно добре построени отношения. Също толкова добре изградена мотивация на действието и отношенията с останалите персонажи има актрисата Индира Варма, в ролята на Аркадина. Изграждането на образа, множеството емоции, през които преминава, отношението ѝ към сина ѝ и Борис Тригорин, толкова ясно са изведени в играта на актрисата, че тя се превръща в изключително точно въплъщение на Чеховата Аркадина – категорична, смела, плаха, леко наивна и много свободомислеща. Представлението успява да проследи същността на човешкото съществуване като показва човека не само в момента на неговата изява, не само в момента когато участва в разговор, а и когато просто е насаме с мислите си. Именно това е постижението на Джейми Лойд, превръщайки Чехов в по-актуален от всякога.
По традиция фестивалът излъчва няколко заглавия и дигитално с достъп от 72 часа от момента на обявяването им. В тазгодишната програма бяха включени пет заглавия: „Сън в лятна нощ“ на Йерней Лоренци, „След битка“ на Пипо Делбоно, „Крал Юбю“ на Деклан Донеланд, „Мирис на човек“ на Мария Харанги и „Терцет – жените на Жигмонд Мориц“ на Балинт Силади. Прочитът на комедията „Сън в лятна нощ“ на словенския режисьор Йерней Лоренци е изграден в типичната за него стилистика и задълбочената лабораторна работа с актьорите. В основата на представлението той извежда трите главни двойки от пиесата като през тях пресъздава сюжета. Действието се развива в статичната среда на бална зала. Интересна интерпретация, която върви по ръба на драматургичната достоверност. Подобно на „Животът е сън“ на Деклан Донеланд, Йерней Лоренци също е лишил текста от магичността, с която авторът го зарежда, но въпреки това представлението е любопитно. Оплетени са личните човешки желания, социалните позиции и, не на последно място, животинския нагон като по този начин се онагледява как всеки има своето място в залата за танци. Едни могат да се разполагат в мащабите ѝ, а други е по-удачно да не стават въобще от стола си, точно както е в добре познатата ни съвременност.
Освен „Животът е сън“ на Деклан Донелад, зрителите имаха възможност да видят и неговото представление „Крал Юбю“ по едноименната пиеса на Алфред Жари. Интерпретацията на Донелан е модерна, насочена към семейството, а в основата на вниманието му е добавеният персонаж на най-младия член – детето. Самият той споделя за това си решение, че в лицето на детето вижда самия автор на текста. Представлението е в естетиката на абсурдния театър, а действието е разделено на две. В едната част наблюдаваме ежедневна официална вечеря, която режисьорът е решил да приглуши, защото няма никакво значение за какво си говорят хората докато лицемерничат един с друг. Изведнъж тази нормалност е прекъсната от уродливите желания, мисли и тайни на личността, изразени на висок глас. Цялата тази дуалност е заснета от любопитния потърпевш – синът, който в крайна сметка се превръща в един от онези лицемерни „ангели“ на обществото. Актуално представление с категоричен режисьорски ход и решение. Сложно актьорско предизвикателство, с което екипът се справя професионално.
Представлението „Мирис на човек“ е документална театрално-филмова адаптация на режисьора Мария Харанги, която разглежда съдбата на унгарския поет Ерньо Сеп и историята му от 1944 г. когато той заедно с други евреи е принудително изпратен в трудов лагер. Емоционална лична история, която напомня за нечовешките времена от средата на миналия век. За разлика от гостуващото представление „Любов“ в „След битка“ Пипо Делбоно разглежда тъмните екзистенции на човешката същност. Опитва се да достигне през визуалните средства на екрана и музикалната среда до картини, олицетворяващи тежестта от настоящето и трептящата надежда за бъдещето. Представлението е изградено от непрекъснати преображения на персонажите, които сякаш слепи търсят себе си в различно от сегашното си състояние. Последното заглавие от фестивала представи пиесата на унгарския автор Андраш Форгач „Терцец – жените на Жигмонд Мориц“ с режисьор Балинд Силади. Сюжетът разказва историята на унгарския писател Жигмонд Мориц, който се опитва да надиграе любовта и сърцето си. Представлението екстравагантно разказва за любимите на писателя и тежките му емоционални настроения по отношение на тези жени.
Световен театър в София тази година представи спектър от къде повече, къде по-малко вълнуващи заглавия, но всяко едно без изключение решено по професионален начин в определена естетика. Както казах още в самото начало – именно многообразието и различието в програмата представлява богатството на фестивала. Провокативни заглавия, реализирани от съвременни, модерни европейски режисьори, които публиката започва да разпознава. Някои от тях за пореден път участват в селекцията на фестивала и също така гостуват в София, работят на сцените в града, което дава възможността на публиката да ги усеща като по-близки и да има способността да коментира свободно творчеството им. Такива са режисьорът Йерней Лоренци, чиито представления няколко пъти наблюдаваме в предишните издания на форума и в работата му в Народния театър „Иван Вазов“ по мита за Орфей, и Декланд Донеланд заедно с Ник Ормерод, които предстои да работят на софийска сцена. За пореден път фестивалът се превръща в сензация с избраните хитови заглавия на безпощадната английска школа и Национален театър Лондон, които дори през екрана на киното завладяват човешкото съзнание. С любопитство очакваме предложенията на следващото издание на фестивала, които съм сигурен, че отново ще провокират практици, теоретици, критици и любители да говорят за театър.
