Благодаря ти, FITS! За 32.Международен театрален фестивал в Сибиу
16 часа! Толкова е времето, което отнема на един беден студент да достигне 14-тия по големина град в Румъния. Машинистът натиска спирачките на влака и само след няколко минути аз пристигам на гара „Сибиу“. Традиционно за средата на юни, времето е слънчево, а лек планински вятър развява стотиците червени знамена на предстоящия театрален фестивал, разположени в целия град. Като един от 35-те международни доброволци, които ще помагат в организацията, първата ми дестинация е Национален театър „Раду Станка“. Там получавам своята мисия за деня, която е да опозная колкото се може по-голяма част от града, за да бъда максимално подготвен за логистичните въпроси и нуждите на театралните компании, които се очаква да пристигнат в следващите дни.
Откриване на 32-рото издание на фестивала, снимка Николае Глигор, FITS 2025
Напускайки сградата, точно на вратата се разминавам с г-н Константин Кириак – директор и основател на Festivalul Internațional de Teatru de la Sibiu или просто FITS. През месец март, 1993 г. той и екипа на театъра в Сибиу създават Национален студентски театрален фестивал. В първото му издание се включват участници единствено от Румъния и Молдова, но само година по-късно събитието се превръща в Международен фестивал на младия професионален театър, привличайки участници от осем държави. С всяко следващо издание това културно събитие се разраства все повече и повече и до 2005 успява да привлече участници от 68 държави. С годините Константин Кириак е доказал, че не е само талантлив актьор и добър фестивален мениджър, а визионер, който умее да прекрачва граници и да надгражда вече постигнатото. Неслучайно, благодарение на него и екипа му Сибиу е избран за Европейска столица на културата още преди Румъния да бъде член на Европейския съюз. Така през 2007 г. в програмата на FITS се включват 867 проекта с над 2 000 събития и участници от 70 държави, които привличат повече от един милион посетители. Това е и годината, в която се създава и доброволческата програма, през която за 18 години са преминали над 8000 участници. Абсолютен прецедент, защото докато други големи европейски фестивали отказват да работят с младежи, защото не желаят да им гласуват нужното доверие, то FITS всяка година възпитава своите „театрални рицари“ и ги превръща в един от основните символи на фестивала.
Мислите ми са прекъснати от пищенето на светофара пред театъра. Пресичам и потъвам в старата част на града, известна със своите къщи, притежаващи малки, извити капандури на покривите. Ефектът от тези кухини обаче е по-известен като „къщите с очите“. Помните кулата на Саурон от „Властелинът на пръстените“, нали? Докато в романа на Толкин окото, което вижда всичко е само едно, то тук очите са стотици. И всички до едно развълнувано наблюдават всеки един минувач и всяко едно действие. Не мога да кажа, че не споделям любопитството им. Аз също усещам, че нещо голямо е на път да се случи в следващите дни. От всички посоки долитат разговори на стотици работници, които строят сцени, нареждат осветление и поставят озвучителна техника. „Целият град ще бъде сцена!“ – казва по телефона една жена, която преминава покрай мен. Бях чел за този феномен, но не знаех как организаторите могат да постигнат такъв мащаб. Знам, че FITS се нарежда сред трите най-големи театрални фестивали в Европа, заедно с тези в Единбург и Авиньон. Това, което го отличава от останалите два е, че всяко едно от събитията в програмата е селектирано или организирано от екипа на фестивала. „Fringe“ програмите, в които театрални компании могат да си платят, за да участват, характерни за останалите два не съществуват, а всеки участник получава хонорар и гостува за сметка на фестивала. Друго отличително качество в политиката на ръководството е всяка година повече от половината събития в програмата да бъдат на открито, а достъпът до тях да е безплатен. Прецедент за фестивал от такъв мащаб и силен стремеж за предоставяне на по-широка достъпност на местни и гости до културни събития.
Достигам Piata Mare – най-големият и най-красив площад в града, а вниманието ми е привлечено от внушителен строителен кран, който се извисява на десетки метри височина. Само няколко дни по-късно на него гледах едни от най-грандиозните и впечатляващи циркови ансамбли и изпълнения на компании като „Elementz Art“ (Италия), „Transe Express“ (Франция) и „Stardust“ (Италия). До него е разположен и банер с всички 841 събития, проведени в периода 20-29 юни, и в които се включиха повече от 5000 участници от над 80 държави. Това ми напомня, че днес FITS не е просто поредица от театрални събития, а мултижанров фестивал на сценичните изкуства, които тази година бяха разпределени в следните категории – театър, фламенко, танц, представяне на книги и конференции, музика, цирк и онлайн събития и стрийминг.
Обиколката ми на града ме отвежда до сградата на Държавната филхармония, от която започва прочутата „Алея на славата“, създадена през 2013 година. Започвам да броя на пръв поглед безкрайната пътека от звезди, носещи имената на едни от най-талантливите и най-влиятелни личности в театъра като режисьорите Еуженио Барба, Силвиу Пуркарете, Деклан Донелан, Робърт Уилсън, Питър Брук, Еймунтас Некрошюс, Томас Остермаер, Михаил Баришников, Тиаго Родригес и още много други актьори, режисьори, мениджъри, драматурзи, композитори, танцьори и театрални критици. След 13-та церемония, върху алеята тази година заблестяха и звездите на комедианта Бил Мъри, драматурзите Уоле Сойинка и Йожен Йонеско, хореографа Ален Плател, актрисата Катлин Търнър, режисьора Алексис Михалик и южнокорейския актьор, на чийто образ на Йона успя да се наслади публиката в рамките на „Световен театър в София“ – Кураносуке Сасаки.
Звездното ми пътешествие ме сблъсква отново със сградата на Национален театър „Раду Станка“ и това ме подсеща за един любопитен факт. Знаете ли, че именно в Сибиу е построен първият театър в Румъния още през далечната 1788 година?! С годините театърът се помещава на няколко локации, но от средата на миналия век намира своя дом в сградата на бившето кино „Аполо“. Дали е напълно случаен фактът, че повече от два века по-късно Сибиу остава толкова силно обвързан с театралната култура? Едно обаче е сигурно – в този град продължават да живеят едни от най-големите любители и радетели на театралното изкуство. Хора, които не само преобразуват старо кино в професионален театър, но и умеят да реновират цяла промишлена фабрика и да я превърнат в културен комплекс, наречен „Fabrica de Cultură“, включващ три големи зрителни зали за театър, експериментален театър и танц.
Визионерството им обаче не спира до тук. В рамките на FITS са се родили и няколко инициативи като „Sibiu Performing Arts Market“ (SIPAM) и Therme Forum. Създаден през 1997 г., SIPAM цели да предостави платформа за срещи между артисти, културни мениджъри и институции в областта на сценичните изкуства. В рамките на форума артисти от цял свят могат да представят своите творчески проекти и да получат обратна връзка от международно жури и потенциална възможност за реализация. Друг голям проект, който се случва по време на фестивала е платформата „Therme Forum“, която обединява изкуството, архитектурата и технологиите в стремежа към културна устойчивост и иновации. Основан преди 7 години, форумът се фокусира върху бъдещето на театралните пространства и тяхната роля в обществото, организирайки серия от дискусии и събития, които изследват как архитектурният дизайн, програмирането и технологиите оформят бъдещето на театралните пространства и културното участие. В последните издания на фестивала се добавят и още две съпътстващи платформи. Tова са U-Talks, насочена към развитието и представяне на докторанти в областта на сценичните изкуства и културния мениджмънт и „The Visual Arts Platform“ (PAV), която подкрепя млади визуални артисти и предлага инсталации, изложби, видео мапинг на нетрадиционни публични пространства.
Денят е 29-ти юни, 23 часа и 57 минути. Над главите на десетки хиляди души, стотици дронове изписват в небето тазгодишното мото на фестивала „Mulțumesc“, означаващо „благодаря“. Току-що Сибиу изрази своята благодарност към изкуството за 32-ри път. Всъщност от създаването си, фестивалът никога не е преставал да благодари на изкуството. Над 250 души (толкова са професионалистите, стоящи зад осъществяването на тазгодишното издание) протегнаха своите ръце и прегърнаха всички, които допринесоха за успеха на фестивала. Екип, който със своята работа всяка година отправя покана за размисъл върху значението на благодарността и нуждата от взаимна подкрепа в съвременното общество.
Прибирам се в хотелската стая и виждам 10-те издания на фестивалното списание „Aplauze“, в което всяка сутрин бяха публикувани рецензии за представления от изминалите дни. Започвам да ги разлиствам едно по едно и да подреждам хаосът от спомени в моето съзнание. Тази година акценти във фестивала бяха представления на Тиаго Родригес, Алексис Михалик, Тимофей Кулябин, Силвиу Пуркарете и Мило Рау. Един от първите спектакли в програмата беше белгийската продукция „No Yogurt for the Dead – Histoire(s) du Théâtre VI“, режисирана от артистичния директор на Фестивала в Авиньон – португалецът Тиаго Родригес. Историята е вдъхновена от умиращия от рак баща на режисьора, който прекарвайки последните си дни в болницата изписва тетрадка с имена, анекдоти и лични спомени. Цялото представление е комбинация от фрагменти, включващи музика на живо и кратки истории, представени от три актриси, влизащи в серия от образи. С изработени до детайл дребни жестове, те се опитват да постигнат баланс между трагичност и хумор, който на моменти обаче бива нарушен от прекомерното използване на шеги, свързани с коварната болест. Темата за смъртта бива преместена към неясното бъдеще с роботи, големи екрани и разговори в реално време с AI, осъществени от немската компания „Rimini-Protoкoll“. Документалният sci-fi спектакъл „Futur4“ на Хелгард Хауг и Даниел Ветцел проследява автобиографичната история на актрисата Урсула Гертнър – румънка, чието семейство се премества в Западна Германия, през втората половина на XX-ти век. Поредицата от истории позволява на компютърния инженер Ксения Клинге в реално време да създаде Ursula_Bot – облачна версия на Урсула, управлявана от изкуствен интелект. Така в серия от диалози с AI, те отправят редица въпроси за идентичността и паметта в близкото бъдеще. В малко по-различна документална тематика ни пренесе и швейцарецът Мило Рау. „The Seer“ на немската компания „Schaubühne Berlin“ проследява историята на военен фотограф, който документирайки политическия абсурд в света, се изправя пред собствените си житейски норми и травми. Цялото представление е емоционален колаж от реални свидетелски показания, насилствени сцени и размишления за болката в заобикалящия ни свят. Френският спектакъл „Intra Muros“ на един от тазгодишните носители на звезда в „Алеята на славата“ режисьорът, актьор и драматург Алексис Михалик беше пореден сбор от разкази, този път на престъпници, обединени от историята на режисьор, който преподава първия си урок по драматургия в затвора. Под звуците на музика на живо, представлението на френската компания „Acmé Production“ претендира да се превърне в театрална терапия, която преобразува хаоса на сцената в сценичен катарзис.
Без още да съм споменал всички представления, до които имах възможността да се докосна, мога да изведа две основни тенденции. Първата е отдръпване от класическия наратив, изразяващ се в това, че голяма част от представленията не разгръщаха цялостен сюжет, а разчитаха на фрагментарна структура, съставена от колажирани сцени, свидетелства или образи. Втората характеристика е интензивното използване на музика на живо. Докато в гореизброените от мен спектакли тя допринася значително за постигането на по-добър темпо-ритъм, то в някои румънски представления тази цел не беше постигната. В две от продукциите на Национален театър „Раду Станка“ употребата на музика на живо контрастираше с основните идеи и художествени решения. Във „Вуйчо Ваньо“ например използването на рок песни, звучащи между отделните действия не се вписваше в цялостното решение на режисьора Луминица Цацику, което бе в духа на епохата, описана от Чехов. По сходен начин, в „Електра“ на румънеца Михаи Мануцио включването на жизнерадостна циганска музика в кулминационни моменти необосновано заличаваше трагичността в пиесата на Софокъл.
Разгръщайки седмия брой на „Aplauze“, видях снимка на едно от последните представления на добре познатия на българската публика режисьор Тимофей Кулябин. Очакванията ми за подобни сценични ходове като диалог чрез съобщения в социалните мрежи или екрани, излъчващи паралелно няколко действия, не бяха изпълнени. Не мога да не споделя колко приятно изненадан бях, когато трупата на театъра в Сибиу представи автобиографичната пиеса на американеца Юджийн О‘Нийл, „Дългият път на деня към нощта“. Залагайки единствено на добро сценично присъствие и преместване на времето на действието в настоящето, Кулябин умело успя да разкаже историята на болният от туберкулоза Едмънт Тирон, в последните му часове. В оригиналната драма на О’Нийл, главният герой е на 23 години – най-малкият член на семейството и отражение на самия автор в младежка възраст. Той копнее отчаяно за смъртта, защото тя ще го освободи, както от физическата болка, така и от неосъществената творческа реализация. На сцената обаче виждаме доста по-възрастния актьор Нику Михок, който със старостта си става образ не само на физическата криза, но и на душевната такава.
В спомените ми изкачат и още няколко заглавия, които също приковаха вниманието ми. Френската продукция „Neandertal“ на „Compagnie Lieux-Dits“ бе неочаквано силно изследване на антропологичната памет, политическата идентичност и историческите пластове, които съставляват неизменима част от нас. Използвайки историята на няколко учени, изследващи праисторически останки, представлението на Дейвид Гезелсон постоянно насочва поглед към съвремието и наследените страхове, които моделират обществото ни. За пръв път имах възможност да видя off-Broadway продукция – представления в алтернативни пространства, залагащи на експеримент и социална ангажираност. „My Onliness“, режисирана от Даниел Иризари и дело на компания „Soho Think Tank“ бе същинска политическа провокация, чийто двигател бе „голям, луд, червен крал“ – очевидна препратка към президента на САЩ Доналд Тръмп. Незабравим ще остане и сблъсъкът ми с абсурдния шведски театрален трилър „Burnt Toast“, режисиран от Трине Фалх. Огромната, зловещо червена сценография беше достатъчен знак, че нещо страшно предстои да се случи. Сцени по-късно, виждаме как асансьор пада и отрязва ръката на един от героите, а напрежението ескалира, когато същият се оказва вампир и убива своята партньорка. В мислите ми изплува и южнокорейското „Tr-edition – Life is But a Dream“ на компанията „Icontact“. Визуално-танцовият спектакъл на младият режисьор Ян (Пачино) Сон Ми, показан също в последното издание на „Световен театър в София“ бе преживяване, което буквално „събуди“ и дори „взриви“ публиката със своя ритъм, бляскавост и танци. В същото време това бе представление – разказ за вътрешния свят на човека и поривите на хаоса, които все повече достигат света.
Малцина са творците, които успяват не просто да останат актуални, но и да вдъхновяват нови поколения зрители и артисти. Един от тях несъмнено е румънският режисьор Силвиу Пуркарете, който умее да обединява култури, естетики и философии. По време на FITS имах възможността да гледам четири негови представления, като всяко от тях безспорно заслужава успеха си сред публиката. Това са трите продукции на Национален театър „Раду Станка“ – „Faust“, „The Scarlet Princess“ и „Jonah“ (копродукция също с Метрополитън театър – Токио), както и „Tertium (non) Datur“ на Театър „Одеон“ и Общински културен център „Джордж Кошбук“, Бистрица. Пуркарете не просто превръща текста в картини, а създава светове. Въпреки че всяко едно от изброените представления има своите творчески достойнства, то най-успешните му творения, които ще отлича са „The Scarlet Princess“ и „Faust“.
Представяли ли сте си някога комбинация между японска приказка, Брехтово отчуждение и театър кабуки? Е, може би само Силвиу Пуркарете е способен от тези на пръв път несъвместими компоненти да създаде „The Scarlet Princess“. Мелодрамата, изпълнена с трагедия, предателства, призраци, кръв и любов бива поднесена с визуална пищност и серия от гротескни и емоционално наситени персонажи. Решенията обаче не спират до тук. В цялото представление мъжките роли биват изпълнени от жени и съответно женските – от мъже. Тази стратегия допълнително създава естетическа дистанция и напомня на публиката, че всичко е игра. Не мога да не споделя и за представлението-емблема на фестивала – „Faust“. Създадено още през далечната 2007-ма като част от събитията в програмата на Сибиу-Европейска столица на културата оттогава до днес спектакълът е пример за високо театрално изкуство и дори своеобразен символ на града. Представление, което надхвърля границите на театралната форма, превръщайки се в пир за човешките сетива. Поместена във вече споменатата „Fabrica de Cultură“, мащабната продукция посреща публиката си в специално създадената за нея сцена, наречена зала „Фауст“. В някои от действията дистанция между публика и актьори липсва, а историята бива обгърната в мрак, дим и огън. Ролята на Фауст е поверена на актьора Михаи Братила, който се превръща в ходеща кукла, визуализираща апокалиптичния разпад на човешката душа, заложен в текста на Гьоте. Офелия Попи, приковавала вниманието ми с таланта си още с появата си в „The Scarlet Princess“, бе най-зловещият, жесток и съблазняващ Мефистофел. Включвайки и масови сцени, в които участие взимат над 50 актьори и актриси, както и музика на живо, „Faust“ се превръща в много повече от представление. Това е една една от най-чистите форми на театър, в която синтезът между текст, тяло, музика, движение и визуалност се разгръщат до степен, която остава незаличим спомен в душата на човека.
Затварям десетия брой на вече любимото ми фестивално списание, а в мен продължават да отекват безброй спомени. FITS не е просто поредица от представления, а вселена, която превръща всяко пространство в театър и всяка секунда в емоция.
Mulțumesc, FITS!
ЛЪЧЕЗАР ЙОРДАНОВ
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„