Том Стопард – на сцената завинаги
В последните дни на месец ноември на 88-годишна възраст ни напусна един от най-значимите съвременни европейски драматурзи – сър Том Стопард. Роден е през 1937 г. в Чехословакия като Томаш Щрауслер, но в навечерието на Втората световна война семейството му от еврейски произход е принудено да напусне родината под угрозата на нацизма. След множество перипетии и пътешествия през Сингапур, където умира баща му, и Индия, където майка му се омъжва за майор Кенет Стопард, малкият Томаш заживява в Нотингам през 1946 г. Във Великобритания той не само ще овладее английския език до съвършенство, но и ще се превърне в едно от най-разпознаваните британски театрални имена по света, а втората му родина дори ще го почете с рицарско звание през 1997 г. и орден за заслуги през 2000 г. Впрочем това са само малко от отличията, получени от Стопард през годините. Автор на над 30 пиеси (включително и за радио и телевизия) и редица сценарии за филми, той е носител на пет награди „Тони“ и три „Оливие“, както и на „Оскар“ за сценария на „Влюбеният Шекспир“. На негово име също има награда – за чешка литература – връчвана от 1984 г. насам и основана и спонсорирана от самия Стопард.
Саймън Ръсел Бийл в ролята на А. Е. Хаусман в „Изобретяването на любовта“ (The Invention of Love) от Том Стопард, режисьор Бланш Макинтайър, Театър „Хампстед“, Лондон“, 2024; фотограф Helen Murray
Характерно с интелектуалност, наситена с тънко чувство за хумор, творчеството на Стопард е смес от комедия и трагедия, понякога навлизаща в територията на фарса и дори абсурдизма в изследване на баланса между реда и хаоса в човешкото битие. Ключово за него е търсенето на екзистенциалния смисъл през призмата на взаимоотношенията между емоцията и рационалността на науката. През годините драматургът не остава безучастен и към живота отвъд Желязната завеса – превежда Вацлав Хавел и често засяга темата за дисидентството. Несъмнено една от най-разпознаваемите му пиеси е и една от най-ранните – „Розенкранц и Гилдернщерн са мъртви“. Тя е плод на няколкомесечната му творчески престой в Берлин, за която младият театрален критик Стопард спечелва финансиране от фондация „Форд“ през 1964 г. Текстът представя историята на Шекспировия „Хамлет“ през погледа на двамата приятели от детството на датския принц, на които, виждайки само част от случващото се в Елсинор, им се налага да запълват празнините в сюжета със собствена комично умозрителна, но и абсурдна интерпретация. Въпреки че след премиерата си през 1966 г. на фестивала в Единбург пиесата периодично се завръща на сцената, немалка заслуга за популярността ѝ има и филмът с участието на Тим Рот и Гари Олдман. Лентата е режисирана от самия Стопард, който шеговито заявява, че решението именно той да се заеме с тази задача е продиктувано от стремежа поне веднъж режисьорът да не се чуди какво е искал да каже авторът.
Сър Том Стопард вече не е сред нас, но огромното му литературно наследство ще продължава да живее и занапред. Потвърждение за това са две нови постановки по негови пиеси на лондонска сцена. Премиерата на „Индийско мастило“ се състоя на 3 декември в театър „Хампстед“ в Лондон под режисурата на Джонатан Кент. Това е първият „сблъсък“ на иначе утвърдения Кент със Стопард, но затова пък е втората постановка по Стопард на сцената на „Хампстед“ за година – миналата година по същото време се игра и „Изобретяването на любовта“ (The Invention of Love), постановка на Бланш Макинтайър със Саймън Ръсел Бийл в главната роля – тази на британския поет и класически филолог А. Е. Хаусман. Историята на „Индийско мастило“ започва през 1991 г. когато текстът, озаглавен „In the Native State“, е представен по радио Би Би Си. Премиерата на сценичната версия е през 1995 г. в Гилфърд и след това в театър „Олдуич“ в Лондон. Действието ѝ се развива в две времево-пространствени линии – минало (Индия, 1930 г.) и настояще (Англия, 1980 г.), в които свързващи звена са персонажите на английската поетеса, пътешестваща из Индия, Флора Крю и художника Нирад, който рисува нейния портрет в стилистика, смесваща източните и западните похвати. Срещата на двамата се случва през 1930 г., а през 1980 г. един изследовател проучва мистериозната смърт на Флора, която умира скоро след запознанството си с индийския художник. Изследователят се свързва със сестрата на Флора, Елинор, която не му дава ясни насоки, но е по-благосклонна към сина на Нирад, който също е по следите на Флора и нейните отношения с баща му. На него Елинор показва еротична картина, която разказва историята на художника и неговия модел.
От 24 януари до 21 март 2026 г. в лондонския театър „Олд вик“ под режисурата на Кари Кракнъл се очаква премиерата на „Аркадия“. Създадена през 1993 г., тя, подобно на „Индийско мастило“, е структурирана в две сюжетни равнини, отдалечени във времето, но този път не и в пространството. В началото на XIX век едно имение в английската провинция е дом на младата Томазина, изкушена от науката, и нейния учител Септимус. Двамата обсъждат математически теории, физика и философия като девойката изгражда своя мироглед чрез разсъждения за природните закони и теорията на хаоса. На същото място, в днешно време, се срещат двама изследователи, проучващи историята на имението и спорещи относно истинността на евентуална сензация, свързана с лорд Байрон, който е бил гост там и е бил въвлечен в дуел. В действие редуващо и дори преплитащо двете епохи темите за интерпретацията на историята и академичното съревнование кристализират на фона на емоционалното съзряване на младата героиня.
„Индийско мастило“ и „Аркадия“ са показателни за интереса на Стопард към изследване на човешкия стремеж да гради мостове между миналото и настоящето. Този стремеж е виден и в текстове като „Изобретяването на любовта“, в който филологът А. Е. Хаусман среща по-младата версия на самия себе си и отново преживява живота си в оксфордските академични среди през погледа на човек, прекосил реката Стикс. Последната пиеса на Стопард, озаглавена „Леополдщат“, продължава тази тематична особеност. Често описвана като най-личната творба на драматурга, световната ѝ премиера се състоя през 2020 г. в лондонския театър „Уиндъмс“ и бе режисирана от Патрик Марбър. Въпреки че действието се развива в едноименния виенски квартал, а не в Чехословакия, личният момент несъмнено е свързан с фамилната история на Стопард, чиито баби и дядовци загиват в концентрационните лагери. Сюжетът на пиесата обхваща период от над пет десетилетия – от края на XIX век до 50-те години на XX век, като проследява историята на няколко поколения от семейството на евреин, женен за католичка. Емоционална дълбочина и усет за историческа правдоподобност насищат „Леополдщат“ с характерната за Стопардовата драма многопластовост и му извоюват приза „Оливие“ за най-добра нова пиеса. Спектакълът на Марбър гастролира на Бродуей, а други постановки на пиесата вече се играят във Виена, Латвия и Израел.
Том Стопард, фотограф Felix Clay
„Леополдщат“ ще заеме достойното си място в библиографията на Стопард и на световните сцени, където несъмнено и за в бъдеще ще се появяват и останалите Стопардови герои: критични, понякога прекаляващи в разсъжденията, но и чувствителни и забавни – отражение на самия него.
МИРЯНА ДИМИТРОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„