Разколебаната сатира или катарзисът на една публика
„Разколебаната сатира“ – така с една иронична, но точна фраза можем да обобщим случващото се, когато сцената на Сатиричния театър посреща „Майка Кураж и нейните деца“. Пиесата на Бертолт Брехт, написана през 1939 г. в Швеция, в навечерието на Втората световна война, е замислена като предупреждение срещу възхода на нацизма и разрушителната сила на войната, използвайки Тридесетгодишната война като алегория. Брехт създава тази пиеса в духа на епическия театър, където дистанцията между сцена и публика се използва не за отчуждение, а за съзнателно размишление. В нея той поставя под въпрос героизма, печалбата от войната и моралната цена на оцеляването.
Албена Павлова получи наградите ИКАР’2025 и АСКЕЕР’2025 за най-добра женска роля за изпълнението си на Майка Кураж.в „Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт, превод Димитър Стоевски, сценична редакция и постановка Стоян Радев, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“, 2024, фотограф Петър Петров.
Представлението в Сатирата започва не с дърпане на завесата, а с един полупрозрачен параван, който изпълнява ролята на брехтова завеса – граница между илюзията и реалността, между сцената и зрителската зала. Това е момент на отчуждение още в началото – сенки на актьори се движат зад платното, а гласовете им звучат като гласове от отвъдното. Така публиката не е въвлечена в илюзорен свят, а е поставена в позицията на наблюдател, на човек, който трябва да мисли, а не да съпреживява.
Самата сценография е сведена до суров минимум – доминиращо е едно огромно колело, символ на безкрайния ход на войната, цикличността на човешката история и безнадеждността на опита да се измъкнеш от нея. Колелото се върти бавно и тежко, като че ли мели не само хляба, който Кураж продава, но и съдбите на децата ѝ. Върху него се монтират различни елементи, които превръщат декора в подвижен и същевременно статичен, зависим от волята на историята. Актьорите буквално „се возят“ върху машината на времето, без възможност да я спрат.
Костюмите са лишени от конкретна епоха, съчетават милитаристични и съвременни елементи – тежки ботуши, униформи, ярки детайли, които подчертават абсурдността на войната, представена като безкраен карнавал на страдание. Колоритната визия на Кураж е контрапункт на трагедията, която носи. Всяка нейна крачка звучи с музикално подчертаване – акордеон, барабан, пронизителни звуци – които играят ролята на коментар, а не на емоционален фон.
Музиката в спектакъла, използвана както в живо изпълнение, така и като запис, е рязка, иронична, почти карикатурна. Песните не облекчават напрежението, а го засилват – те са в духа на Брехтовия театър, където песента е момент за размисъл, пауза в действието, но никога емоционално отдушник.
Отчуждаващите ефекти – параванът със сенки, музикалните интермедии, войсовърър, който звучи, по време на по-дългите преходи между сцените – създава усещане, че спектакълът не иска да бъде обичан, а разбран. Той особено подчертава разлома между вътрешния и външния свят на персонажите – често чуваме мислите на Кураж, изречени със студена дистанция, която контрастира с визуалното ѝ присъствие. Това раздвояване – гласът и тялото в конфликт – е сърцето на брехтовата техника.
Актьорската игра в постановката се характеризира с дисциплина и отчетливост – няма емоционални експлозии, а хладна логика и внимателна доза ирония. Майка Кураж е изиграна с пестеливост – всяко движение, всеки поглед е обмислен. Играта не търси съчувствие, а въпроси. Децата ѝ, всяко различно, но еднакво обречено, се движат като фигури по шахматна дъска, управлявана от съдбата. Всеки актьор изгражда своя персонаж като символ – на вярата, на наивността, на алчността – но никой не се опитва да „представи човек“, а да представи идея. Това е едновременно и сила, и изпитание за зрителя.
Публиката – този невидим, но мощен участник във всяко представление – се оказва своеобразен лакмус за напрежението между жанра на пиесата и очакванията, натрупани през годините в салона на Сатиричния театър. Още с първите представления на „Майка Кураж и нейните деца“ тя влиза в залата с предубеждението, че предстои да види комедия. Сатирата – погрешно схващана като синоним на фарс или пародия – отдавна се е превърнала в марка за смях, често лек и забавен, а не за хаплива критика и социален разрез. И когато пред тях се разгръща тежката антиутопична картина на война, глад и морална безизходица, облечена в отчуждаващи похвати, мнозина зрители остават стъписани, дори объркани.
Салонът в началото не реагира така, както са свикнали актьорите – не се чува смях, нито обичайната топлина на театрален уют. Публиката не знае дали трябва да се смее на черния хумор на Кураж, или да потръпне. Някои зрители дори напускат. Други стоят смълчани. Усеща се напрежение – съвсем естествена реакция, когато театърът напомня какво трябва да бъде, а не какво е станал. Постановката се сблъсква с консервативното очакване за развлечение и го заменя с неудобно огледало. И въпреки първоначалната съпротива, именно това огледало започва постепенно да променя очите, които се вглеждат в него.
С всяко следващо представление атмосферата в залата се измества. Тишината вече не е неловка, а заредена със съпричастие. Зрителите започват да разпознават тъгата зад сарказма, иронията зад блясъка на дюкяна на Кураж, болката зад нейната прагматичност. С напредване на сезона интересът нараства. Салонът започва да се пълни. Шушуканията след представлението вече не са „Какво е това?“ а „Мислиш ли, че това ни засяга и нас?“. Постепенно настъпва осъзнаване, че Сатирата – като институция – не е изградена, за да разсмива без цел, а за да хапе с мисъл.
Този процес – от отхвърляне до приемане – напомня почти на образователен акт. Театърът се оказва не само сцена, а място за преосмисляне. Постановката върши онова, което Брехт е замислил още през 30-те години на XX век – да накара публиката да не се идентифицира, а да разсъждава. Не да съчувства на героите, а да си зададе въпроси за света, в който живее. И в този смисъл успехът на представлението не се мери с брой аплодисменти, а с броя на погледите, които остават дълго неподвижни след последния звук от музикалната партитура.
Публиката на „Майка Кураж“ в Сатиричния театър минава през вътрешен катарзис. От навика за лекота – към нуждата от размисъл. От смешното като комфорт – към смеха като оръжие. И макар пътят да е бавен, той е сигурен. Защото театърът, който умее да постави Брехт, е театър, който си връща гласа.
Заключението не предлага утеха, а предупреждение. „Майка Кураж“ не е разказ за героично оцеляване, а за безкрайна адаптация, която убива всичко човешко. Постановката в Сатиричния театър поставя под въпрос не само войната, но и самия театър – какъв трябва да бъде той. И отговаря: не удобен, а необходим. Не забавен, а значим. И когато накрая завесата не се спуска, а просто угасват светлините – знаем, че сатирата не е умряла. Просто е проговорила на друг език.
ДЕБОРА ДИКОВА
„Майка Кураж и нейните деца“
от Бертолт Брехт, превод Димитър Стоевски.
Сценична редакция и постановка Стоян Радев, сценография Никола Тороманов, костюми Свила Величкова, музика Милен Кукошаров, пластика Теодора Попова,
В ролите: Албена Павлова, Асен Мутафчиев, Пламен Великов, Никол Георгиева, Борислва Захариев, Симеон Гълъбов, Димитър Баненкин, Иван Панев, Стефания Кочева, Мартин Желанков, Сотир Мелев, Анна Станчева, Калин Сърменов.
Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“, премиера 9.11.2024
Съвместна публикация с Литературен вестник, бр. 27, 2025
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„