Паметта, която вдъхновява всяко „утре“
Театърът е изкуството на мига, на „тук и сега“ – онова едва уловимо дихание, което събира актьора и зрителя в един неповторим момент. Когато завесата падне и светлините угаснат, остава само споменът – усещането, че си бил част от нещо живо, което вече не е същото, но продължава да диша в теб.
В Сатирата този миг не се губи. Паметта се пази без да се превръща в ритуал на тъга – с мярка, уважение и внимание към детайла. Тутакси проличава особеното в този театър: миналото не тежи като архив, а пулсира като жив организъм, преплита се с настоящето, усмихва се, разговаря, вдъхновява. Моменти, които другаде биха избледнели, тук остават – във фоайетата, в стъпките по коридорите, в раздвижените сенки на афишите. Сатирата е не просто сцена, а дом на паметта – жив музей, в който духът на предходните поколения продължава да разговаря с новите.
Историята не стои заключена. Усеща се в портретите по стените, в приглушените шумове преди спектакъл, в светлината, която се плъзга по коридорите. Младите актьори могат да докоснат миналото директно, а всеки зрител, който влиза във фоайето вечер преди представление, усеща пулса на мястото и духа на сцената.
В центъра на централното фоайе се издига Колоната на основателите – скулптурна композиция на Кунка Димитрова. По нея са поставени барелефи, образите на Георги Калоянчев,Татяна Лолова, Васил Попов,Григор Вачков, Никола Анастасов, Пепа Николова, Нейчо Попов, Невена Коканова част актьорите, оформили облика на театъра. Колоната пулсира като сърце. Тя събира поколения и създава връзка между минало и настояще.
Над колоната се намира „Небесният театър“ – стенописен ансамбъл на Чавдар Николов и Страхил Ненов. Лицата на актьорите, изградили Сатирата – Енчо Багаров, Нейчо Попов, Климент Денчев, Васил Попов, Димитър Манчев, Георги Калоянчев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Григор Вачков, Никола Анастасов, Константин Коцев, Валери Петров, Станислав Стратиев, Радой Ралин и десетки други – гледат сцената като живи присъствия, наблюдават премиерите и благославят спектаклите.
Над тях, в горното фоайе, откриваме друг стенописен ансамбъл – „Небесната публика“ с авторите, чиито думи са оживявали и оживяват на сцената. От Алеко Константинов и Радичков до Брехт, Молиер, Бекет и Шекспир – всички „седят“ в невидимата си ложа, слушат персонажите и участват в диалога между писаното слово и сценичното действие.
Дори пространството в голямата сцена „Щастливеца“ носи паметта в себе си. Осмият и четиринадесетият ред са посветени на актьори от различни десетилетия. Всяко място има табелка с името на актьор, а зрителите, закупили билети за тези места получават картичка със снимка, кратка биография и QR код към дигиталния архив Satirata History, който събира снимки, афиши, документи и гласове и е напълно безплатен и достъпен за всички.
Единствената в България фигура на театрален консултант също е мост между зрителя и театъра. Кратките му беседи се превръщат в ритуал на общност и уважение, в който миналото естествено се влива в настояще. Вечер преди представленията театралният консултант влиза във фоайето и разказва за историята на театъра, за личностите и значимите моменти от миналото. Той не просто информира – създава връзка, разказва с топлота и човещина, предава духа на мястото на зрителите и актьорите.
На 15 май 1965 г. Сатирата отбеляза откриването на новата сцена на ул. „Стефан Караджа“ 26, бивша топлоцентрала, преосмислена като сцена за смели театрални търсения. Фоайето се изпълни с гости и изложба със снимки от ранните години и първите представления, а пространството оживя чрез специално подготвени аудиозаписи на статии от пресата от 1965г. благодарение на гласовете на Силвия Лулчева и Михаил Сървански. Специален гост бе и една от актрисите от тогавашното премиерно представление – Людмила Чешмеджиева.
Същата вечер бяха открити и два нови барелефа на върху Колоната на основателите, тези на Пепа Николова и Григор Вачков. Наследниците им ги представиха официално заедно с директора – трогателен жест на признателност и памет.
На 3 декември, след спектакъла „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, театърът отдаде почит и на друг свой основател, Енчо Багаров. Прозвуча „Песен за любовта“, изпълнявана от него и с музиката на Петър Ступел от ранните години на театъра, когато Гриша Островски поставя същата пиеса на сцената на Сатирични театър, парарелно се прожектираха и снимки от представления от 50-те и началото на 60-те години на миналия век – „Криво седи – право съди!“ (1959г.), „ДДТ“, (1958г.), „Тайни“ (1958г.), „Удържимият възход на Артуро Хи“(1961г.), и други. Миналото оживя пред очите на публиката. В салона присъстваха дъщерята на актьора – Марияна Багарова, внучката Марияна Иванова и правнукът му – Алекс, специални гости бяха Силвия Вачкова, Момчил Карамитев, както и други артисти и студенти от НАТФИЗ и Театрален колеж „Любен Гройс“. По-рано вечерта официално бе сложена и снимка на Енчо Багаров от представлението „Криво седи – право съди!“ в коридора към камерна сцена „Методи Андонов“, така че всяка вечер публиката да има възможност да се докосне до спомена за него.
Енчо Багаров е роден през 1925 г. в Сопот, завършва Държавното висше театрално училище и пленява с харизма, ярък глас и умение да изгражда характерни образи. Първите му професионални стъпки са в радиото, но скоро сцената на новосъздадената Сатира го превръща в един от нейните стълбове. През 50-те дава първи възможности на млади актьори като Георги Парцалев, Саркис Мухибян и Наум Шопов. По-късно участва
ключови постановки, пише и поставя собствени пиеси. Макар животът му да приключва преждевременно през 1963 г., оставя траен отпечатък като актьор, режисьор и драматург.
На 14 декември предстои отбелязването на стогодишнината на Георги Парцалев с голям концерт, организиран съвместно с фондация „Лили Иванова“. Сцената в зала едно на НДК ще се превърне в празник на хумора, човечността и достойнството – основите, върху които Сатирата стои вече седем десетилетия.
Всички тези елементи – Небесният театър, Небесната публика, Колоната на основателите, посвещението на местата, дигиталният архив и фигурата на театралния консултант – оформят уникалната аура на Сатирата. Паметта тук присъства тихо, естествено, с усмивка. Не спира времето – осветява го.
Залата няма нужда от излишни украшения. Достатъчни са сцената, светлината и срещата между актьор и публика. Миналото присъства в ритъма на аплодисментите, без да се натрапва. Когато светлините угаснат, остава усещането, че нищо не е напълно отминало.
Сатирата не се кичи с миналото – тя умело балансира между него и „днес“, и сякаш това е рецептата за гарантиране на успешно „утре“, превръщайки паметта в дишащ елемент от себе си. Колко по-ценни и осмислени биха били утрешните ни дни, ако всички институции се научат да пазят историята си с такава същинска отдаденост.
ДЕБОРА ДИКОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„