Странна случка с куче през нощта

БЛАГОВЕСТ АСЕНОВ

Вечерта на 20-ти февруари софийската публика се натъкна на първата „Странна случка с куче през нощта“ за столицата. Домакин на събитието бе Младежки театър “Николай Бинев”, а основните отговорници за неговото реализиране – екипът от Русенския драматичен театър „Сава Огнянов“, начело с директора и режисьор на спектакъла Боян Иванов. Първото им гостуване с адаптацията на едноименния роман на Марк Хадън в София успя да генерира електрически заряд, достатъчен не само за захранване на собствените технологично-визуални елементи на постановката, но и за пробуждане на светлина в очите на зрителите, съдейки по озарените им лица в препълнената зала по време на поклона.

Калоян Желев в „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън, сценична адаптация Саймън Стивънс, режисьор Боян Иванов, Драматичен театър „Сава Огнянов“, Русе, 2023

Динамичния темпоритъм на представлението успява да кондензира историята на Кристофър Буун – на пръв поглед обикновено петнайсетгодишно момче, в рамките на два астрономически часа. Едно мъртво куче, една градинска вила и присъствието на тийнейджъра на местопрестъплението са в основата на най-голямото приключение в досегашния му живот. Основен акцент и двигател на повествованието е, че всъщност Кристофър не е като останалите си връстници – той страда от Синдром на Аспергер, познат като Синдром на малкия професор – разстройство от аутистичния спектър, характеризиращо се с френетичен интерес към дадена област, но и практическа невъзможност за социално взаимодействие. Оттам се пораждат и множество ситуации, къде комично-нелепи, къде затрогващи, но в никакъв случай подвластни на минорните конотации, които обикновено вървят ръка за ръка с такъв тип истории – това не е поредната вариация на тежката и драматична съдба на момче с психически недостатък, и въпреки че би могъл да извика усмивки от умиление, спектакълът по никакъв начин не се стреми целенасочено към състрадателност от страна на публиката.

Несъмнено центърът, около който е структурирано цялото представление е самият персонаж на Кристофър – проследена изцяло от неговата гледна точка, фабулата превежда зрителя през своеобразното разследване около смъртта на съседското куче, което младежът начева. Това води до неволното разкритие на дълбоко заровени тайни и то от най-близките до него хора. Хладнокръвната рационалност на разсъжденията му не му позволява да направи компромис с железните си принципи при никакви обстоятелства. Това от своя страна го принуждава да избяга от собствения си дом в Суиндън, Англия и да потегли на едно същинско пътешествие към британската столица, което е толкова вълнуващо, колкото и тревожно и напрегнато.

По време на целия спектакъл основните противоположности в действието са Кристофър и обществото – сблъсъкът му с разнообразни представители на социума, от неговите родители и съседи, до органите на реда и напълно непознатите в лондонското метро, той е изправен пред непосилната лекота на общуването и човешките привички, нехарактерни за него. Лъжата, преструвките и лицемерието са му чужди и това води до основните трудности при навигирането му сред хората. Винаги естествен и неподправен, той не може да асимилира метафори от сорта на „пази тишина“ понеже никой не му е казал как да я пази и колко време да го прави, но въпреки това може да установи най-логическия подход към решаването на сложно математическо уравнение. Това не пречи на околните постоянно да действат с едно наум спрямо него – твърде често той бива подценяван заради състоянието си. Затова и в първата сцена на русенския спектакъл, когато собственичката на мъртвото куче заварва момчето на местопрестъплението, най-съобразното заключение е, че виновникът за убийството е самото то, понеже е неспособно на рационални действия и разсъждения. Ала именно по този вектор се открива голямото достойнство на спектакъла, изразено във факта, че всъщност с много лекота и финес е доказано точно обратното:

Сцена от спектакъла

Основна заслуга за това има младият Калоян Желев, който изпълнява ролята на Кристофър. Под режисьорските напътствия на Боян Иванов, наскоро дипломиралият се дебютант е съумял да изгради абсолютно пълнокръвен и правдив образ – напълно убедителната му и деликатна игра дотолкова успява да внуши на зрителя, че Кристофър притежава не по-малко аналитични и рационални способности за разсъждение в сравнение с околните, че с течение на действието у публиката се премахва впечатлението, че той изобщо има някакъв психически недостатък. Без натрапчивост и изпадане в стереотипни обобщения, поведението на Желев, както и детайлите в пластическо отношение са изработени с фина умереност, без да се залита в патологични крайности. Талантът му намира израз именно в мярата, която не позволява заход към гротеска, каквато е основната опасност при онагледяването на персонажи от този спектър. Подобно пристъпване върху тънък лед от двайсет и три годишен младеж, още повече в дебютната му роля е колкото уверено толкова и умело.

Разбира се, това в никакъв случай не омаловажава майсторското присъствие на останалия актьорски състав – за да се постигне категоричното извисяване на Кристофър в качеството на основна фигура, театралният израз че „Царят се играе от останалите“ в случая е изключително точен. Тук актьорите Кристиана Ценкова, Ивайло Драганов, Кадри Хабил, Милен Димитров, Венцислав Петков и Надя Банчева работят като безотказен общ механизъм, който с прецизна точност изменя пространството и характерите. Без особено затруднение те се откъсват от илюстрирането на тълпата като еднородна  маса, за да дадат живот на персонажи като учителката-ментор Шивон, съседите Шиърс и Алекзандър, преподобният Питърс, и да им вдъхнат индивидуалност с няколко непретенциозни и четливи щриха.

Особено важно за завръзката в историята остава изпълнението на Стоян Радев, чиято роля го поставя в обувките на бащата на Кристофър. Макар и горчивините и сладостите, които такива взаимоотношения поставят в спектъра на емпатията и човещината, тук те са обвързани и със злоупотребата с доверието и подценяването на възможностите на младежа. Радев успява да намери удачната среда, в която да реализира метаморфозата на своя персонаж, може би най-важната за спектакъла. Голямата лъжа, която начева пътя му към изкуплението е все пак с добри намерения, и Радев убедително демонстрира съжалението, мъката и горчивината от собствените си действия в интимната сцена, когато Кристофър се натъква на укриваната истина. Сложността на задачата, с оглед на разнообразния репертоарен опит на актьора в случая е, че трябва да онагледи съвсем обикновен човек в необикновени семейни и житейски обстоятелства – различната светлина, в която Радев изпъква е най-малкото свеж полъх в дългогодишната му кариера.

Друга важна промяна е тази, която търпи образът на майката на Кристофър, чиято роля изпълнява Ясена Господинова. Изграждането на персонажа е белязано от собствените му избори, а сблъсъкът с компроментираните по принуда отговорности резултира в окриление – компромисите, които са вършени до този момент поемат 180 градусов обрат в името на синовно-майчиното щастие. Господинова  достойно поема върху плещите си въпросната тежест и въпреки отсъствието ѝ в първата половина на спектакъла, не губи време за да докаже на зрителя жертвоготовността и майчинския инстинкт на своята героиня.

При нея, както и при Стоян Радев, най-важното за персонажите е, че всъщност голямата поука се отнася именно към тях – майката и бащата са тези, които израстват по време на спектакъла; състоянието на Кристофър е непроменимо, самият той е една константа, буквално и преносно: като едно същинско Слънце в хелиоцентрична система, той единствен остава на място. Всички останали актьори променят персонажите си, с тяхна помощ се мени и мястото на действие. Благодарение на динамичната промяна на околната среда, но най-вече на характерите, някои от които въздействащо демонстрират радикално недружелюбната човешка природа, зрителят остава с впечатлението, че Кристофър е далеч по-трезво разсъждаващ и възпитан от един изнервен лондончанин в метрото по време на час пик, например.

Друго постижение на спектакъла е визуалният му аспект – дело на Ванина Цандева, условната сценография, включваща празна сцена и няколко правоъгълни пана на заден план търси най-вече приложимост. Изключително предизвикателство представлява рязката смяна на хронотопи – времепространството в спектакъла е подвластно на почти постоянна промяна. Овладяването му до съвършенство обаче позволява на публиката за секунди да се пренесе от интериора в къщата на семейство Буун до местното училище, главната улица на квартала, лондонска метростанция или пък дори в купето на пътуващ влак. Тук няма как да не бъде отбелязана прекрасно хореографираната сцена, в която Кристофър издирва отнетата му тетрадка, в която той води разследването си за смъртта на съседското куче – почти целия актьорски състав симултантно изгражда трасе с помощта на столове, практикабли и маси, които Калоян Желев навигира с устремена лекота, лавирайки между препятствия, които представляват различни части от домашното обзавеждане в отделните стаи на къщата – холът, стълбите, банята, пространството под легла и дивани. Параметрите на подвижните правоъгълни пана също са използвани с практичен замисъл: с течение на действието биват употребени с функцията на най-различни елементи – от гардероб и тоалетна до жилищни фасади. Детайлът с разграфените върху авансцената контури на тротоари, сгради и помещения допълнително подсилва условното пространство.

Ключова за убедителната реализация на сценографията  е употребата на мултимедия и 3D мапинг. С почти постоянното си присъствие визуалните компоненти са есенцията на спектакъла, който е напълно зависим от навременната синхронизация между актьори и съответната технология – от виртуалното рисуване с тебешир на Кристофър върху паната, което се образува благодарение на въпросните проекции; през онагледяването на мисловните процеси в главата на младежа, когато сцената се изпълва с математически формули и изчисления; до дълбините на пронизания от звезди и астрономически уравнения Космос, в който потъва цялото пространство винаги щом Кристофър се оттегли в безопасния кът на своето съзнание, където може да се допитва до учителката си Шивон, докато и двамата са нахлупили астронавтски шлемове. Обрамчената с информационни табла железопътна гара, от които се леят числа и данни; хаотичното море на забързаната лондонска тълпа; осеяният с премеждия път на Кристофър, илюстриран под формата на гигантски ескалатор, върху който той се изкачва с усилие – всички тези въздействащи визуализации са възможни единствено с помощта на мултимедията, като присъствието ѝ в нито един момент не е в ущърб на цялостният изглед.

Струва си да се отбележи социалната ангажираност, която спектакълът демонстрира по ненатрапчив начин. За финален подстъп към изкупването на вината си, бащата на Кристофър му прави подарък – собствено кученце на име Санди. Любопитно режисьорско решение на Боян Иванов е да изкара истинско куче на сцената, а аргументът това да не стои самоцелно е подплатен с кауза. Тъй като различно куче-актьор бива взимано от приют за всяко отделно представление, на зрителите се предлага възможността да го осиновят непосредствено след края на спектакъла. Причината животното да е различно всеки път е, че след всяко изиграване винаги се намира някой желаещ да стане стопанин на кучето. Подобна дейност от страна на Драматичен театър „Сава Огнянов“ е  наистина похвална.

Другият социален аспект на постановката е неминуемо заложен още в първоизточника: от издаването си през 2003 г. романът на Марк Хадън успява да се превърне в бестселър, носител на множество отличия. По-късната му сценична адаптация на Саймън Стивънс също се радва на международни успехи, като това е първото ѝ поставяне у нас. В трогателния финал се открива тънка горчива нотка, когато Кристофър, въодушевен от отличието си на зрелостния изпит заявява, че един ден ще бъде успешен, ще има семейство и ще достигне академични висини в науката, докато през сълзи учителката му потвърждава думите му, сякаш не би могло да бъде иначе – това повдига въпроса до колко наистина подобни случаи могат да бъдат интегрирани като напълно функционални единици в полза на обществото и как самото общество да се справи с предразсъдъците си относно темата. Това не е спектакъл за диагнозите, не там е фокусът, и все пак няма как да не се отвори дискусия относно липсата на толерантност към различния. Това е красноречиво изобразено във финалния своеобразен танц, където един по един актьорите се присъединяват към Калоян Желев в оформянето на стилизиран поклон, който е изграден от неволните тикове на Кристофър, демонстрирани по време на представлението. Тази безмълвна алегория на заставането на обикновения човек до необикновения и подаването на ръка в знак на приемственост казва много повече от каквито и да било думи и несъмнено е кулминацията на спектакъла. Нестихващите аплодисменти дълго след края на представлението единствено свидетелстват за силата на въздействието му, а с това спокойно може да се заключи, че гостуването на „Странна случка с куче през нощта“ в София няма да се окаже просто мимолетен спомен в хрониката на столичния театрален живот.

 „Странна случка с куче през нощта“
по романа на Марк Хадън,
сценична адаптация Саймън Стивънс, превод Любов Костова.

Режисьор Боян Иванов, сценография и костюми Ванина Цандева, композитор Христо Намлиев, хореограф Татява Соколова, видеомапинг Тодор Тодоров.
Участват Калоян Желев (гост), Стоян Радев (гост), Кристиана Ценкова, Ясена Господинова, Ивайло Драганов, Кадри Хабил, Милен Димитров, Венцислав Петков, Надя Банчева.
Драматичен театър „Сава Огнянов“, Русе, премиера 19 и 20 октомври, 2023.
Спектакълът гостува в София на 20.02.2023, на сцената на Младежкия театър
Съвместна публикация с „Литературен вестник“