Изгубени в жестовете – „Племе“ на Нина Рейн

МИХАИЛ ТАЗЕВ

Първата премиера на драмата „Племе“ (оригинално заглавие „Tribes”) на  английския режисьор и драматург Нина Рейн (р. 1975) е в Royal Court, Лондон през 2010 г. и тя веднага получава отличието за най-добра нова пиеса на театралните награди Off-West End в Англия. Две години по-късно, през 2012 г., текстът  е отличен от New York Drama Critics’ Circle за най-добра чуждестранна пиеса на територията на САЩ. Режисьорът Зафир Раджаб и Театър „Българска армия“ представят пиесата за първи път у нас.

„Племе“ от Нина Рейн,превод Сава Драгунчев, режисьор Зафир Раджаб, сценография и костюми Елис Вели, Театър „Българска армия“, 2024

Провокативният текст разисква поредица от вълнуващи проблеми и теми, съсредоточени върху модерния човек и съвременния свят, семейството, отношението между близките и най-вече отношението към различните хора. Авторът потапя фабулата до онези интимни светове на семейството, където съществуват микроклиматът на собствения вътрешен език, личните шеги и нападки, тайните и обидите на всеобщата любов. Организъм, чийто живот продължава, независимо колко скапан и изгнил е отвътре. Нина Рейн поставя вечната тема за отношенията между родителите и техните деца, вечната тема за неприемането на различните и сблъсъкът им със света на племената, които диктуват правилата така, както на тях им е най-угодно.

Основна позиция в сюжета на пиесата заема глухият Били. Завръщайки се у дома той среща Силвия, която е родена в семейство на глухи и постепенно също започва да губи слуха си. Били е дете, отгледано под „защитата“ на родителите си, които никога не са смятали, че синът им има нужда от жестомимичен език или общност, в която да се чувства подкрепен. Майка му го учи да слуша и говори като чете по устните на заобикалящите го и според нея той се справя отлично в света на чуващите хора. Ставаме свидетели на неговото очаквано завръщане от университет, празнично посрещане, чиято весела атмосфера се изпарява за секунди и бива заменена от обичайния  битов, ежедневен ритъм на живота на това семейство. Всеки диалог е предизвикателство за Били, всеки конфликт е неясен, всеки жест е многозначен, а когато не успява да прочете казаното от другите по устните им, често му се случва да остава външен за разговора. Неговото спасение е Силвия. Тя започва да го учи на езика на глухите, запознава го с хора, добре разбиращи естеството на личния му проблем. Той се откъсва от света на „нормалното“ му семейство, но неочаквано Силвия започва да се привързва към тях, и най-вече към брат му Даниел. Тя не е родена глуха като него и атмосферата в дома на семейството му започва да ѝ харесва. Харесва ѝ пианото, въпреки че все по-слабо усеща тоновете му, харесва ѝ витаещата просташко-бохемска категоричност на изразяване, харесва ѝ прямото поведение на Даниел. Тя е в света на чуващите и не иска да се примири с това, че съвсем скоро ще трябва да се лиши от него. Така авторът превръща пиесата в центрофугиращо ветрило, което изстрелва множество проблеми и ги оставя неизяснени. Подхвърлени в пространството те могат да бъдат категорично определени като недовършени, но същевременно работят в полза на това да се натрупа непрестанното усещане за неяснота, което държи зрителя в напрежение или по-скоро го шокира с непредвидимостта, потъвайки все по-дълбоко в проблемите на това семейство. Рейн е успяла да намери баланс между битовия наратив и строго индивидуалното му пречупване, употребявайки глухотата като мотив останалите теми да изпъкнат още повече.

Сцена от спектакъла

Сценичната интерпретация на режисьора Зафир Раджаб пренася много фино тази чувствителност от текста на сцената. Заедно с екипа изграждат изключително плътни персонажи, близки до съвременните хора. В това малко семейно племе освен съжителството им заедно всички сякаш имат втори, трети светове в главите си, интереси и желания, които превръщат комуникацията помежду им в неизбежно, досадно задължение докато си почиват от личните занимания. Сценографията на Елис Вели създава география на сцената, която допълва подаденото от текста нарастващо напрежение. Движението на персонажите по отделните стаи на дома служи като шифър на поведение, представя човешка психология,  изразена в пространство. Зрителят наблюдава живота на тези хора като двуизмерен атлас, а едновременно с това е разкрита дълбочината му чрез усамотяването им в отделните кутийки. Метафоричният събирателен образ на глухотата е изпълнен и смело се демонстрира свободния поток на човешката психология. Създава се възможност за наблюдение на поведението на всеки от персонажите докато е сам. Идеята на Рейн да демонстрира парадоксално единния свят на семейството в неговите различия е пресъздадена брилянтно. Зафир Раджаб е успял да намери необходимия ключ към текста, така че представлението да не потъне в многообразието от теми, а да представи всяка една от тях през основната опозиция между лично и колективно.

Симеон Дамянов (Били) в „Племе“ от Нина Рейн,превод Сава Драгунчев, режисьор Зафир Раджаб, сценография и костюми Елис Вели, Театър „Българска армия“, 2024

За това голяма заслуга има и актьорският състав. Колективният образ на семейния уют е изграден от противоречивите характери на персонажите, които Рейн е задала да се движат по ръба на клишето, но не и да попадат в него. Специфичността на всеки един от тях осигурява на режисьора възможността да ги оцвети и стилизира в рамките на техните взаимоотношения. В това отношение много добре е изградена връзката между брата и сестрата на Били – Рут, изпълнявана от актрисата Ели Колева и Даниел, изпълняван от актьора Ясен Атанасов. В ролята на Били е актьорът Симеон Дамянов, който създава образа по впечатляващо професионален начин. Спецификата на слуховото увреждането на персонажа му изисква характерен говор, характерно поведение докато участва в разговори с повече от един човек, характерна вътрешна мотивация, съпротивляваща се на света отвън – неща, в които актьорът е непоклатим. Говорът му е тромав, нестабилен, накъсан, в моментите когато е без апарата си речта преминава в нечленоразделни звуци до толкова реалистично пресъздадени, че допринасят максимално в усещането за документалност. Представлението оперира с човешката емоционалност. Много точни и умело нюансирани са Георги Кадурин в ролята на бащата Кристофър и Стефка Янорова като майката Бет, както и  Луизабел Николова в ролята на Силвия. По картата на сцената светлината в отделните кутийки рисува спомени, оставя белези от ярост, самота, споделени мигове. През съчетаването на това пространство, къщата на тези хора и тяхната комуникация представлението придобива друг облик. Като режисьор Зафир Раджаб създава психологически анализ на това племе. Успял е да пресъздаде жестокостта на задоволството в самотата на човека. Сцената на изневярата демонстрира животинския егоизъм, който съществува и в най-добре устроените племенни съюзи. Представена по този начин, в този сценичен атлас тя е много по-внушителна и раняваща, отколкото ако е скрита от погледа на зрителите. В това отношение за качеството на представлението особено допринася категоричността на изразните средства и размаха на режисьорските решения.

Сцена от спектакъла

Човекът на Нина Рейн е лутащ се, недоволен, на моменти скромен, но изключително самозабравен, егоцентричен и объркан, защото модерният свят го прави и го изисква такъв. Персонажите ѝ са хора лишени от задръжки, лишени от морал, приемащи всичко и всички за даденост, а себе си – за роби на собственото си его. Липсата на емоция, необходимостта от самотата – това са неща, които виждаме в семейството на Били и те по никакъв начин не са непознати. Толкова нелепо изглежда обитаването на една къща от хора, които предпочитат собствената си стая и тишина пред споделеното време с близките – ефектът на глухата емоционалност, нямаш възможността да усетиш какво чувства отсрещния, точно както никой не усеща какво чуваш ти. Тази жестокост кристализира в единствената сцена, която събира езика на думите с езика на жестовете, когато  двамата братя си разменят думата любов в прегръдка и пробиват дори и за секунди предпазните стени на индивида, превръщайки се в човеци. Емоционалността, която провокира представлението е коктейл – на моменти се засрамваш, тъгуваш, усмихваш се недоверчиво, след което отново потъваш в света на показваното. Разнородните реакции на публиката в салона говорят за това, че текстът и представлението вълнуват, по различен начин, но вълнуват.

Зафир Раджаб пресъздава трагичността на съвременния човек, обобщавайки я в притъпената сетивност и изгубената възможност на личността да разбира и изслушва околните. „Племе“ представя по изключително реалистичен, почти документален начин катастрофалното последствие на глухотата, изразена в нежеланието за близост. Много добре построен и майсторски разказан психологически театър.

„Племе“
от Нина Рейн,
Превод Сава Драгунчев
Режисьор Зафир Раджаб, сценография и костюми Елис Вели, музика Ян Руменин, жестов език Борис Бъндев и Stray Sheep.
Участват Стефка Янорова, Георги Кадурин, Луизабел Николова, Симеон Дамянов, Ели Колева и Ясен Атанасов
Драматург Анита Ангелова, плакат и програма Рада Миладинова, фотограф Борис Урумов
Театър „Българска Армия“, премиера  31 януари 2024 г.