По следите на тези след нас. За „TRIPLE BILL/young choreographers“
Може да звучи абсурдно твърдението, че се движим следвайки тези, които идват след нас, но всъщност е съвсем правдоподобно, ако те са ни задминали. Всяко поколение има своите постижения в определен жанр в изкуството и е логично да бъде последвано от идващите след него. Не бихме могли да сме откриватели днес, ако не познаваме това, което е правено вчера. Но ако станем откриватели, тези преди нас могат да ни следват.
Тези и други подобни мисли предизвика у мене премиерният спектакъл „TRIPLE BILL/young choreographers“, който бе представен на сцена ДЕРИДА на 15 февруари. (Тук е мястото с едно кратко изречение да признаем на Сцена Дерида заслугата да ни запознава с творбите на млади хореографи.) Спектакълът „Triple Bill” обединява три проекта на млади хореографи. Михаил Бонев с „DasMan“, Елеонора Митева с „Hollow Voices“ и Елена Маринова със „Синдром на отсъстващия“ на Head Under Water Dance Company, заявяват своите хореографски търсения, които са силно разпознаваеми с индивидуалния си почерк.
Представлението започна в предверието на сцената със своеобразен „пролог“ – текст на Михаил Бонев, прочетен на живо и интерпретиран абстрактно-движенчески от автора на текста. Текстът, с подчертано аналитичен характер, контрастираше с ликвидната мекота на движенията, които индиректно подчертаваха неговия смисъл. Това малко дълго въведение към представлението създаде очакване за нещо нетрадиционно, което до голяма степен се изпълни от видяното във вечерта.
„DasMan“ на Михаил Бонев е инспириран, според автора, от едно соло на Казуо Оно, един от създателите на японския стил буто, но също и от „Битие и време“ на Мартин Хайдегер, както и от множество осъзнати и неосъзнати авторефлексии. Тримата изпълнители, един от които е хореографът, а другите две са Мариела Димитрова и Адриана Славова, минават през няколко фази на споделяне на общото пространство, което изпълват с различни преживявания и отношения. Чисто фактологично се оформя един триъгълник от един мъж и две жени, които търсят себе си и се търсят взаимно в разнообразни ситуации и стилистики. Хореографът като че ли се вълнува повече от експеримента, отколкото от смисъла, но така или иначе движенческите и визуални находки внушават усещане за самота, дистанцираност, неудовлетвореност, копнеж по нещо красиво, но невъзможно, разпадане на връзките, драматичен стремеж към съчувствие и разбиране. Героите следват своите вътрешни импулси, които понякога ги срещат в забави игри, а понякога ги разединяват в празнота. Цялата пиеса е изпълнена с пробване на различни технически и стилистични похвати, в които понякога се загубва, но накрая се намира в един силно експресивен образ на „кървящ“ нар, като символ на болезнената самота.
„Hollow voices / Празни гласове“ на Елеонора Митева е соло, безупречно излято като стил и изпълнение (хореография и изпълнение Елеонора Митева, музикална среда Мартина Стефанова). Миниатюрата изследва темата за самосаботажа и лабиринта, в който сами се поставямe. Какво прави с нас тази така позната и токсична комуникация със самите себе си? Мозъкът наш приятел ли е или най-верен противник?“ Тази авторска концепция е прецизно защитена с хореографския език и с точността на изпълнението. Солото е едновременно искрено и абстрактно, със силно експресивен език, в който няма нищо самоцелно. Респектираща е чистотата на хореографската мисъл и на изказа, поднесен с безупречна линия на движението и с рядко единство на идея и изпълнение в динамиката и в детайлите. Сложните извивки в лабиринта на съзнанието са предадени с не по-малка сложност на телесното поведение. Едно монолитно хореографско парче, съчетаващо ясна идея с поетичен израз, които предполагат и обещават бъдещо развитие.
„Синдром на отсъстващия“ на Елена Маринова (Композитор Мартина Стефанова, костюми Албена Рускова) е танцова миниатюра, в която тази все по-активно заявяваща се хореографка развива дуетния танц с акцент върху сложността на лексиката и техническата овладяност на формата. Двамата танцьори, Неделя Ганчева и Велизар Груев, преминават безпрепятствено през прекомерно усложнения хореографски текст, изтъкан от множество поддръжки и изобретателни телесни взаимодействия. Героите на този откровен разказ за липсата на контакт, всъщност непрекъснато контактуват, но по особено драматичен и изпълнен с напрежение начин. Те се стремят към хармония, която не успяват да постигнат и се спъват в собствените си желания и копнежи. Всеки опит за установяване на контакт се превръща в напрегната борба за надмощие и самосъхранение. Цялата пиеса се разполага в това поле на самоутвърждаване, в което Егото доминира над всичко. Танцьорите присъстват силно концентрирано и с дисциплинирана сдържаност в тази свръхнатоварена с технически прийоми пиеса.
„Ако просто спрем да говорим, светът ще се превърне в Рай. Синдром на нечуващите се човеци, погълнати от себе си и нищо друго на света“, казват авторите, с което извеждат доминиращия проблем не само на новото поколение в танца, но и на света, в който то израства и твори.
В премиерната вечер бе включено и едно съвсем кратко соло на Калина Кръстева, която демонстрира виртуозна техника с множество акробатични елементи, но с голяма култура на изпълнението.
Дали и до каква степен новото хореографско поколение е новаторско? То носи една основна и безпрекословна характеристика, а именно – широка информираност и любопитство към откриването на нови пространства за въображението. Това е поколение, което стъпва на нова обществена платформа, не познава идеологически и географски ограничения, обучава се с еднаква сила в чужбина и у нас (в НУТИ, НАТФИЗ, НБУ и др. частни школи и специализации) и развива особено динамично хореографските си способности. Не винаги тези качества почиват на сериозна идейна и тематична основа, но това не ги прави по-малко интересни и впечатляващи. Преди 30-ина години опитите в модерната хореография у нас може да са имали по-задълбочен поглед към реалността, но той много често е оставал на „ декларативно ниво“, с лаконичен, точен и съвършено прост израз. Днес младите хореографи боравят с много по-богат речник и с много по-голяма свобода на себеизразяването. Личният свят е в основата на техните интереси и това е напълно естествено и закономерно. Младите хореографи се занимават преди всичко с начина на изразяване, движейки се понякога по повърхността на темите, докато дълбоките прозрения и мащабни идеи идват с узряването на таланта. Но начинът, по който те говорят с телата си е откровен и зареден с познание и умение – едно ново ниво на развитие на съвременната хореографията, от което можем да научим много за себе си и за пътя, по който се движим напред.
МИЛА ИСКРЕНОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„