„Прашка“ на Николай Коляда в I AM STUDIO

28/02/2025 АЛЕКСАНДРА ДИТЦ

Мрак. Разхвърляни бутилки по сцената. Дълга тишина. Едва доловими думи постепенно изпълват пространството докрай. Отваря се врата. През нея връхлитат двама – момче и мъж. Мъжът – в инвалидна количка. Момчето държи под ръка скейтборд. Tърси ключа за осветлението. Мъжът настоятелно се опитва да го изгони. Между двамата се изгражда съвършен контраст – мъжът е груб и циничен, а момчето – твърде възпитано и търпеливо. Така започва спектакълът „Прашка“ на режисьора Йордан Славейков по едноименната пиеса на Николай Коляда.

Йордан Върбанов и Преслав Търпанов в „Прашка“ от Николай Коляда, превод и режисура Йордан Славейков, продукция на Фондация „Арт Офис“, I AM STUDIO, 2024

Коляда пише пиесата си в края на 80-те години. Текстът му е посрещнат с критики в Русия. За пръв път е представен в San Diego Repertory Theatre в рамките на международен фестивал през 1989 от руския режисьор Роман Виктюк. Той я предлага и определя като най-добрата съветска съвременна пиеса. Едва след това текстът получава сценична реализация в Русия. Следват премиери в Италия, Франция, Германия, Испания, Литва, Швеция, Югославия и България. У нас е поставян веднъж, в края на 90-те години от режисьора Георги Михалков във Варненския драматичен театър. Днес, почти 30 години по-късно, Йордан Славейков превежда пиесата и ѝ дава нов сценичен живот.

„Прашка“ от Николай Коляда ни среща с Антон и Иля. Антон, 18-годишен студент, спасява живота на Иля, 33-годишен пияница и инвалидизиран просяк. Докарва го в дома му и се опитва да му помогне всячески. А Иля всячески се опитва да го изгони. Той е груб, циничен, агресивен. Някак сред грубостта се случва нещо извънредно. Иля започва да му разказва сънищата си, споделя, че още е девствен. Между тях се заражда особена близост. Спретнатият, възпитан и образован Антон също все още не е бил с жена. Срещата между мъжете поставя началото на разтърсваща емоционална връзка, основана на доверие. Антон влиза в живота и сънищата на Иля. Помежду им се ражда любов. Тя не се съобразява с разликите в социалното положение, нито с пола. Тя не се съобразява с разликата във възрастта. Вплетени в спомен от детството, те сякаш се сливат в едно. В безутешност и безизходност, в стремеж и същевременно страх от любовта, в смисъл и безсмислие. Единият – кара скейтборд и яде ябълки. Другият, прикован в инвалиден стол, налива водка в мръсно канче, провесено на врата му. Единият – ученик, дете на учители. Другият – просяк, събиращ в дома си кварталните пияници. Единият иска да помогне на другия. И всъщност успява да му помогне. Дава му причина да живее. Дава му смисъл да чака. Да се надява. Да следи през прозореца за появата му.

Режисурата на Йордан Славейков ни води към едно непосредствено възприемане на случващото се като истина. На малката сцена в I AM STUDIO персонажите от „Прашка“ оживяват. Общуването им е леко и естествено, болезнено достоверно, като че ли зрителите са допуснати до интимен, много личен отрязък от човешкия живот. Ние виждаме как се заражда нещо ново, как естеството на взаимоотношенията се променя.

Двамата актьори Преслав Търпанов и Йорданов Върбанов на сцената сякаш коренно се променят от взаимодействието един с друг. Помежду им се усеща напрежение – в жестовете, в погледите, в цялостната телесна изразност.

Преслав Търпанов умело се превъплъщава в Антон. На лицето му се изписва младежка наивност. Тя струи от цялото му същество. А ние наблюдаваме как у него се заражда любов, която прераства в поток от себеомраза, от срам и страх. Йордан Върбанов заживява с грубостта на езика и маниерите на Иля. У него любовта ще премине в свенливост, отчаяние и трепет. Актьорът представя кризата на персонажа си правдиво, с изключителна достоверност. Антон разбира, че може да бъде и с жени. Това коренно променя възгледа му за случилото се между него и Иля. Стремеж към отричане на действителността заради срама – Антон е млад, животът му предстои. Живот, в който той иска да създаде семейство, да бъде „нормален“. У него се нагнетява агресия. Отричане. У Иля, напротив, възниква спокойствие и любов, примирение, тъга.

Йордан Върбанов представя контраста на промяната у персонажа си – от пияния, псуващ, заплашващ, стрелящ с прашка по прозорците на хората, за да не бъдат щастливи, той се превръща в тъжен образ на отхвърления човек. От него се излъчва тъга и отчаяние, в което става тих и спокоен. Дотолкова, че да заблуди отсрещния, че приема всичко като нормално. „Хората обичат, когато след този човек ги е страх да доядат ябълка, изчервяват се, притесняват се…“казва Иля на Лариса. „Хората не се обичат така един друг.”

Лариса е съседката на Иля, която му помага – почиства дома му, грижи се за него. Иска да бъде с него. Физически, емоционално, човешки – всякак. Въпреки грубостта и пиянството му, Лариса продължава да стои до него, отвъд края. Августина-Калина Петкова представя емоционалната криза на отхвърлената жена. Жена, приета от всеки друг, но не и от този, когото желае и обича. Създавайки образа на Лариса, тя умело се движи между болката и обичта, достигайки до крайност на емоционалния израз.

Спектакълът на Йордан Славейков не разчита на зрелищност. Изчистената естетика, отсъствието на пищна сценография, липсата на стремеж към битова правдоподобност, както и малкото сценично пространство поставят фокуса върху актьорската игра. С невероятно отношение и професионализъм Йордан Славейков е напътствал актьорите в процеса на работата. Те, от своя страна, създават болезнен и невероятно нагнетен миг човешки живот.

Пиесата „Прашка“ ни пренася отвъд действителността, в пространството на сънищата на Иля. Интимни и лични, изпълнени с образност, те са символно разделени от пространството на драматургичната действителност с промяна на осветлението. В тъмнината Йордан Върбанов сънува, а зад него се прожектират черно-бели образи. Там, в пространството на съня, в пространството на кошмара, той бълнува, предусещайки своята гибел. Автор на мултимедията, в която се случват сънищата, както и на сценографията на спектакъла, е Теодор Киряков. В изчистеното пространство той успява да създаде два паралелни свята – едновременно близки и контрастни един на друг

Преслав Търпанов, Йордан Върбанов и Августина-Калина Петкова се срещат с предизвикателството, което представлява пиесата на Коляда, за да го превърнат в лично, близко до зрителя преживяване. Водят го на пътешествие към неговия личен емоционален свят, към онази негова любов, която може би е пропуснал и която пропуска. С изключително майсторство, нюансирано, те представят персонажите си, изграждат пространството като достоверно. Преслав Търпанов разбива ябълката във вратата от ярост. В пиесата на Коляда Иля е вече мъртъв, но му проговаря от отвъдното. „Ще се срещнем“ – казва. И ние вярваме. Вярваме в тази среща, вярваме в това, което е отвъд. Вярваме – те ще се срещнат. Любовта ще просъществува – там. Извън празния, запечатан апартамент. Отвъд спукания прозорец, през който се процежда мраз. Отвъд обстоятелствата, които озлобяват човека и го карат да замеря с прашка чуждите прозорци. Отвъд пречещото. Отвъд очевидното. Отвъд възможното.

Краят на спектакъла е песен. Песен, която тръгва оттук, за да стигне отвъд. За да надвие обстоятелствата и смъртта, за да достигне до този, който трябва да я чуе. Автор на музиката на спектакъла е Христо Намлиев, а текстът на песента е написан от Августина-Калина Петкова. Тя и Преслав Търпанов пеят, а песента им сякаш логично завършва пиесата и събира цялата сюжетност в свой собствен израз. Дава надежда, че тази тяхна любов може да съществува отвъд тук. Там някъде, другаде.

А спектакълът на Йордан Славейков по „Прашка“ заживява собствен живот у всеки от нас. Оставя смислов отпечатък, ярък спомен за разбитата ябълка, за човешката самота и отчаяние, за любовта, която променя. За любовта, която си тръгва и онази, която остава, въпреки всичко. Любовта, за която ще мислим до края на живота си – голямата любов, която смачкваме в юмрука си и прецеждаме през пръстите си.

Спектакълът на Йордан Славейков се появява съвсем навреме в контекста на обществото ни. Среща ни с нас самите, с любовта, която не успяваме да уловим, докато се борим да се впишем в обществото и неговите представи кои и какви трябва да бъдем. Любов, която възниква в противовес на това, което се очаква от нас. Любов, която надхвърля нас и живота ни, в който обичащите се оказват успоредни прави. Любов, която се случва там, в безкрайността, където те успяват да се пресекат.

АЛЕКСАНДРА ДИТЦ

„Прашка“
от Николай Коляда
Превод и режисура Йордан Славейков, музика Христо Намлиев, сценограф и мултимедия Теодор Киряков, плакат Мирослав Веселинов, текст на песента Августина-Калина Петкова.
Участват Йордан Върбанов, Преслав Търпанов, Августина-Калина Петкова
Продукция на Фондация „Арт Офис“
I AM STUDIO, премиера 7 декември 2024 и 13 януари 2025

Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„