Съвременна босненска драматургия. „Мрак на края на града“ в Народния театър „Иван Вазов“
През 2024 г. за втора поредна година Гьоте-институт България и Народният театър „Иван Вазов“ си сътрудничат в областта на международния театрален обмен, подкрепяйки съвременната драматургия от региона на Югоизточна Европа. На 13 декември на Камерна сцена на Народния театър в София се състоя световната премиера на пиесата на младия босненски драматург Дарио Беванда – „Мрак на края на града“, под режисурата на Катрин Медлер, артистичен директор на Театър „Оберхаузен“, Германия.
Военните събития при разпада на Югославската република оставят дълбок отпечатък на карата на Източна Европа. Въпреки това, все още не се говори много за един от най-кървавите и жестоки конфликти в историята на Европа след Втората световна война. Възможно ли е времето лицемерно да не позволява на тези, които са преживели събитията да ги забравят, а за следващите поколения, същите тези събития времето да превръща в далечни и безразлични натрапчиви разкази и спомени?
„Мрак на края на града“от Дарио Беванда, режисьор Катлин Медлер, Народен театър „Иван Вазов“ в партньорство с Гьоте-институт България и Театър „Оберхаузен“, Германия, 2024.
Пиесата на Дарио Беванда (1986 г.) разказва не просто за една война, а за щетите, които нанасят унищоженията ѝ в хората за десетилетия напред. Той е роден в Сараево, Босна и Херцеговина и е определян като един от значимите съвременни драматурзи в страната и региона. През 2023 г. пиесата му „Мрак на края на града“ е отличена от международното жури на фестивала „New Stages South East“, а премиерата в Народния театър „Иван Вазов“ е световната премиера на текста пред публика.
Действието на пиесата се развива в наши дни, в Сараево. Фикрета и Бетина попадат в поредния апартамент за почистване. Това е практика – някой се изнася, друг продава, трети отдавна не е стъпвал в дома си – двете дами са едни от многото, които легално се сблъскват със спомените на бившите обитатели. Преди двете жени да попаднат в апартамента стрелките на часовника се завъртат назад и връщат времето в реалността на войната. По този начин сюжетът представя обитателя на апартамента. Той в своето отчаяние и опити да докаже преди всичко на себе си, че съществува, въпреки абсурдната военна действителност, записва аудио дневник. Така едновременно сюжетът разказва в две времеви оси. Реалността на обитателя и тази на Фикрета и Бетина се разминават като далечни вселени, които сякаш никога няма да се съберат. Изключително умело Дарио Беванда създава танц между двете времена. Подобно на приказните сюжети, в които има вълшебни предмети, спомагащи действието и намерението на героите, единственото нещо, което свързва двата свята е един касетофон. Докато чистят Бетина намира устройството и малкото касетки с хитове от 80-те и 90-те години на ХХ век. Водена от любопитството си тя прави всичко възможно за да изслуша записите и така попада на аудио дневника. Фикрета е бясна че младото момиче има наглостта толкова парадно да се рови из вещите на човек, който всеки момент може да нахлуе през вратата. „Лельо Фикрета, не е музика… На тези касетки има още нещо.“ По стечение на обстоятелствата двете жени замръкват в апартамента. Изтощени от работа първо едната, а после и другата неволно заспиват. В сънищата им Дарио Беванда събира житейските им истории с тази на бившия обитател и по този начин пространството се превръща в метафора на техните съдби, събрани тук и сега, белязани по различен начин от събития, случили се преди повече от тридесет години.
Сцена от спектакъла
Това, което прави пиесата наистина много добра е възможността ѝ да обеме последиците от войната като неконтролируема зараза без да се занимава с генетиката на самата войната. Обитателят от първо лице преживява конфликта, разказва за него; по-възрастната Фикрета също макар и като много млада е била в земния ад; младата Бетина обаче е обречена да съществува в спомени на едно тлеещо огнище. Когато иска да научи повече за него тя го разпалва и е виновна; когато иска да го угаси тя потъпква паметта на жертвите и е виновна и дори когато иска да избяга пак е виновна за безотговорността на намеренията си и наивната си младост. Огромната пропаст между поколенията в контекста на разпадащата се човечност е уловена и употребена като основна тема. Посредством нея по безмилостно жесток начин е показано грозното лице на войната. Лице, което остава и след нейното приключване.
Сценичната интерпретация на германската режисьорка Катлин Медлер сблъсква зрителите с обитателя на апартамента (Зафир Раджаб) още докато заемат местата си в залата. Разказът от спомените му на касетката е от първо лице, сегашно време, така сякаш те се случват в момента. След като първата част приключва той напуска помещението и в него влизат Фикрета (Биляна Петринска) и Бетина (Анета Иванова) и изстрелват действието в контекста на съвременността. Постепенно нюансите на това редуване се размиват. Актьорите все по-категорично започват да обитават пространството едновременно, заедно, създавайки усещането за сюрреалистичното присъствие на обитателя в света на двете жени. Изключително въздействаща е сцената, в която докато Бетина сънува и влиза в разказа на обитателя. Това е моментът, в който за първи път телата им не се разминават като призраци. Тя е в образа на младото съседско момиче, в което той намира утеха една късна вечер. Сънят бързо се разпада, съзнанието ѝ започва да напуска света на измислицата докато духът на мъжа прави опити да се откъсне от прегръдките ѝ. Сякаш Бетина в съня си за момент успява да се докосне до човека от записите на друго съзнателно ниво, успява да създаде контакт с него. По много плавен начин актьорският екип борави с пъзела на различните реалности, сънища и времеви представи. Заедно изграждат часовников механизъм, през чийто контрол е изградено цялото представление. За това спомага и сценографското решение на Франциска Изензее. Тя помества историята в пространство, изградено от светлинни рамки и многобройни сиви кубчета. От една страна те представляват битовия хаос в отдавна необитавания апартамент, който разчистват двете жени. А от друга – това са парчетата от тетриса на този разказ, чиято подредба накрая сякаш позволява на участниците в него да продължат напред. След малките кавги, споровете на висок тон и спомените хаосът е подреден и животът продължава в доколкото е възможно нормалното си темпото.
Представлението завършва с появата на сина на обитателя (Зафир Раджаб). Представител на младото поколение, който е в готовност да заличи всичко и да продаде апартамента. След като двете жени си тръгват той посяга да включи записа от касетофона, с което и приключва представлението. Метафора за онова лицемерие на времето, повторяемостта, която войната употребява като най-безмилостното си последствие.
„Мрак на края на града“ е интересен и провокативен за изпълнение текст, който разглежда по много метафоричен и сюрреалистичен начин вълнуващи теми. Предизвикателство е да намериш ключ към сглобяването на отделните му светове и още по-голямо предизвикателство е да откриеш вярната мотивация и да я изпълниш актьорски на сцена. Несъмнено екипът е успял да постигне целите на историята, имайки предвид отчуждеността, с която може да бъде подходено.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„Мрак на края на града“
от Дарио Беванда
превод Атанас Игов, режисьор Катлин Медлер, сценография и костюми Франциска Изензее, звукова среда Кико Бек.
Участват Биляна Петринска, Зафир Раджаб, Анета Иванова.
Премиера 13 декември 2024 г. Народен театър „Иван Вазов“.
Спектакълът „Мрак на края на града“ е създаден в партньорство с Гьоте-институт България и Театър „Оберхаузен“ (Германия).
Съвместна публикация с Литературен вестник
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„