„В самотата на памуковите полета“ от Бернар-Мари Колтес Участват Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте Режисьор Тимофей Кулябин, сценограф Олег Головко, видео дизайнер Александър Лобанов, оператори Владимир Буртцев, Фрол Подлесний, Павел Минарский, Александър Ражувалов Копродукция на Театър „Дайлес“, Рига, Латвия и Екатерина Якимова Спектакълът е показан в София, в Народен театър „Иван Вазов“ на 16, 17 и 18 февруари 2023 г.
Спектакълът „В самотата на памуковите полета“ на знаменития американски филмов и театрален актьор Джон Малкович (р. 1953; „Опасни връзки“, 1988; „Империята на слънцето“, 1987; „Под прицел“, 1993; „Желязната маска“, 1998; „Бесни страшни пенсии“, 2010; „Новият папа“, 2019) и на литовската филмова и театрална актриса Ингеборга Дапкунайте (р. 1963; особено известна с участието си в руските филми „Изпепелени от слънцето“, 1994 и „Подмосковски вечери“, 1994, както и в американския „Мисията невъзможна“, 1996) беше най-очакваното и най-обсъжданото театрално събитие в София през последните седмици. Информацията и коментарите за предстоящото гостуване дни наред изпълваха публичното пространство в столицата и в страната не само доколкото Джон Малкович сам по себе си вече е достатъчно голяма реклама, а и защото медиите и социалните мрежи намериха в тази новина привлекателно поле за собствени прояви и интензивно я поддържаха в центъра на общественото внимание. В така създалата се преизпълнена с очаквания среда дори шумните дискусии за много високите цени на билетите изиграха по-скоро рекламна роля. Формирането на подобен прекомерен интерес към едно представление, без съмнение, го поставя в сложна ситуация. Ситуация, с която, бързам да кажа, спектакълът на Малкович, Дапкунайте и Кулябин се справи впечатляващо.
Основното качество на написаната през 1985 г. пиеса „В самотата на памуковите полета“ на Бернар Мари Колтес (1948-1989) – един от най-поставяните френски драматурзи от последната трета на ХХ век, е нейната способност винаги да въздейства на зрителите и да ги изважда от комфортното им всекидневно състояние, независимо от начина, по който е интерпретирана. Драматургичното майсторство на Колтес (убедително демонстрирано и в останалите му пиеси и специално в най-успешна от тях – „Битка на негъра и кучетата“, 1979) се крие именно в умението му да тръгне от една отделна, драматична за изживяващите я, ситуация и да я разшири до нейните общовалидни, екзистенциални измерения. Когато гледа „В самотата на памуковите полета“ след първоначалното си стъписване пред тъмните, заредени с неясно напрежение монолози на Дилъра и Клиента, които се срещат на непознато място в мрака на нощта и се опитват да сключат очевидно плашеща ги сделка, но така и не изговарят кой какво предлага или търси, публиката бързо разчита драматизма на хомосексуалното желание, на неистовия страх както от другия, така и от себе си, и едновременно с това, на отчаяната жажда за близост. Колтес с умела недоизказаност създава това първо значение на пиесата си, след което залага в нея още много пътища за тълкуване, обединявайки ги в цялостно безнадеждно усещане за самотата на човека и обречения му копнеж за любов. Бихме могли да кажем, че „В самотата на памуковите полета“ на Колтес е една от най-откровените пиеси за самотата в съвременната драматургия.
Днес, четири десетилетия след написването й, Тимофей Кулябин, който през последните години се наложи като един от най-провокативните млади руски режисьори със своите постановки на традиционна и модерна класика („Дама пика“, 2007; „Хеда Габлер“, 2012; „KILL“ по „Коварство и любов“, 2013, „Три сестри“, 2015, „Госпожица Юлия“, 2020, „Нора“, 2022) както в родината си, така и на европейската сцена, включително и в Народния театър в София, търси в текста преди всичко драматизма на перверзното сексуално желание, което е наказуемо. В двамата персонажи на Колтес, представени от Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте, режисьорът, както сам заявява в програмата към спектакъла, открива двете лица на един и същ отчаян самотник убиец, който живее в „ужасна вътрешна дисхармония“, защото е осъзнал, че сексуалните желания, които изпитва, са престъпни.
Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте демонстрираха изключителен професионализъм. Софийската публика видя в изпълнението им точно онова, което очакваше да види – виртуозност, физическа и емоционална пластичност, удоволствие от играта. Но тя видя и нещо повече – как актьорите не само прецизно следваха и представяха концепцията на режисьора, но и как, особено Малкович, естествено добавяха към нея личните си преживявания на текста, както и аурата на собствените си утвърдени в публичното пространство образи. Така, в крайна сметка, непрекъснато напомняйки за различните възможности и посоки за тълкуване на пиесата те постигнаха истинската й същност – представиха ни една безнадеждна пиеса за самотата. Особено показателна в това отношение беше последната сцена на спектакъла. Малкович и Дапкунайте застават много близо един до друг и тихо си разменят следните реплики: Дилър: Простете, сигурен ли сте, че в нощната врява не сте казали какво точно искате от мен, а аз да не съм ви чул?/ Клиент: Не, не съм казал нищо. Нищо не съм казал. А вие, сигурен ли сте, че в тази нощ, сред този така дълбок мрак, че едва се свиква с него, нищо ли не сте ми предложили, а аз да не съм отгатнал какво е!/ Дилър: Нищо. Клиент: Тогава, какво да е оръжието? Двамата хващат едновременно един бръснач и малко след това на екрана, заел цялата горна част на сцената (майсторско сценографско решение на Олег Головко) в едър план виждаме персонажа на Джон Малкович, отново вече само като една личност, с прерязано гърло. Виждаме самотния изход на човека от самотата.
