Стоян Радев: „Хамлет“ като приказка, приказката като лекарство
На 1 юни 2025 г. със спектакъла „Хамлет“ на режисьора Стоян Радев и Театър „Българска армия“ беше открито 33-тото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Представлението е включено в българската селекция на най-добрите постановки през изтеклия сезон и беше посрещнато с бурни аплодисменти от публиката и театралните специалисти, гостуващи на фестивала. За актуалния днешен прочит на тази вечна Шекспирова трагедия със Стоян Радев разговаря Анита Ангелова.
Ясен Атанасов (Хамлет) и Васил Дуев (Лаерт) в „Хамлет“ на Шекспир, режисьор Стоян Радев. Театър „Българска армия“. Фотограф Борис Урумов.
Напоследък поставяш значими пиеси от европейската драматургия. След „Майка Кураж и нейните деца“ от Брехт се насочи към великата Шекспирова трагедия „Хамлет“. Защо според теб отново е дошло време подобни текстове да се появят по нашите сцени?
В съвременния свят все по-трудно откриваме причините за събитията, които се случват. Цели поколения живеят в заварена ситуация и не могат да се ориентират в нейния лабиринт. Много често последствието се възприема като причина, а това води до големи недоразумения. Връщането към историята, а при нас – към историята на театъра, е необходимо, за да си отговорим на значими въпроси, които тревожат днешния ни ден. Конфронтацията между консервативните и либералните нагласи например може да се проследи назад във времето и така да се постигне по-пълноценно разбиране за природата на конфликта. В „Хамлет“ този сблъсък е изследван в дълбочина – еманципираният от средновековната догматика ренесансов човек, който се изправя срещу предизвикателствата сам да определя и да избира кое е важно и ценно в живота. Задачата има трагични измерения, които продължават да поставят под въпрос и личните, и обществените стремежи столетия след написването на пиесата. В „Майка Кураж и нейните деца“ проблемът за войната, разкъсващ тъканта и на съвремието ни, е разгледан както в мащаба на военни действия, обхващащи обширни европейски територии през XVII век, така и с взиране в индивидуалните мотиви и решения на обикновения човек, който живее в тези обстоятелства. Такъв подход дава възможност да се установи, че така наречените „малки хора“ не са жертви, лишени от отговорност, а по-скоро са фактическата предпоставка, психологическата почва, върху която израстват конфронтациите – религиозни, идеологически, геополитически.
Защо избра да представиш „Хамлет“ като приказка, съществуваща извън всякакъв период, и как искаш този избор да промени начина, по който зрителят възприема трагедията?
Приказката очарова и събужда доверие, а само така могат да се преборят предубежденията, с които сме естествено въоръжени в битката с истината, която не искаме да признаем. В последните години като за първи път, а всъщност диагнозата е стара колкото света, се заговори за „когнитивен дисонанс“ или с други думи — за невъзможността да се обработва информация, която застрашава вече установените вътрешни убеждения, ако ще те да не отговарят на действителността. Това човешко състояние е разбираемо, но тъй като предизвиква драматични разломи, ние търсим начин да го лекуваме – у себе си и у другите. Със своята отделеност от злободневните пристрастия и внимание към универсалните теми приказката е лекарството, което, надяваме се, може да помогне.
Кои са според теб най-честите капани, в които попада режисьорът, поставяйки подобна драматургия? Кое беше най-голямото предизвикателство, пред което се изправи?
Капаните са много. Аз се опитвам да избегна този, в който режисьорът се занимава със себе си, със своята „уникална“ интерпретация на великия текст, с амбицията да представи пред зрителите „най-точното“ разшифроване на драматургичните знаци. Смятам режисьорския почерк за суетна слабост. Няма как, за добро или за лошо, да не оставиш отпечатъка си, но все пак аз полагам усилие, близко до това на хайку поетите – гледам на пиесата като на живот, който се случва, и в неговата лишена от преднамереност регистрация можеш да достигнеш до откровение, което надхвърля интерпретативните способности.
Твоята сценична адаптация представя съкратен вариант на трагедията и въпреки това оставаш верен на автора. Ключова редакция, която правиш, е да превърнеш всички монолози в диалози, дори и знаменития „Да бъдеш или да не бъдеш“. Защо си се лишил от по-голямата част от пиесата и каква беше основната идея, която търсеше при съкращаването и преподреждането на отделни части в „Хамлет“?
Мисля, че видът, в това число и обемът на един драматургичен текст се определя колкото от смислово-съдържателни, толкова и от формално-конюнктурни съображения. Правя съкращения, за да се освободя от тежестта на формално-конюнктурните, защото пречат да се общува по същество. Това не значи, че се отказвам от стилистичната специфика, а че по-скоро се опитвам да изчистя стила от плевелите, с които е обрасъл. Уверен съм, че ако авторът на пиеса от далечното минало се яви днес, той би нанесъл подобни корекции, за да запази главното и да отстрани ненужното. Действам в унисон с едно такова негово желание, като съхранявам всичко, което засяга смислово-съдържателната част. Превръщането на монолозите в диалози е решение в тази посока. Монологичната цялост не е прекъсната, но е поставена в диалогичен контекст, защото по този начин на мястото на едно изключено от живия поток обяснително умуване се случва споделяне, в чиито вени пулсират доводите, които се борят за своята правота, и така могат да бъда чути и разбрани по-добре. Срещата с другия повишава градуса и на вътрешната борба.
Многобройни изследователи на Шекспир разглеждат два основни въпроса. Единият е дали Гертруда е знаела за убийството на стария Хамлет, била ли е съучастник или по-скоро не е знаела нищо. В твоя спектакъл в един от емблематичните монолози на Клавдий, в който той признава своя грях и се разкайва, виждаме Гертруда застанала до него. Защо според теб тя му е помогнала и в какво се крие трагедията ѝ?
Ако жанрът е трагедия, то трябва да се отнесем сериозно към естеството на трагическото. Не бих казал, че недоразумението е присъщо за неговия репертоар. Недоразуменията могат да бъдат поправени или най-малкото лесно простени. Трагическата колизия е такава, защото в нея се сблъскват осъзнатият личен избор, преследващ екзистенциално осмислящ резултат, и неизбежността на неговото крушение по силата на условие, надвишаващо личните планове и усилия. Затова в трагедията героите знаят какво правят, те носят трагическа вина за постъпките си; дори добрите им намерения са поначало обречени. В духа на парадокса можем да приемем, че са и трагически невинни. Ако съществува трагическо незнание, то е свързано с Промисъла, чието съдържание е тайна. „Останалото е мълчание“ или в оригинал – „The rest is silence“.
Защо смяташ, че Хамлет не може да бъде определен като положителен герой?
Отново с оглед на трагическия жанр би трябвало да се откажем от простата опозиция положителен – отрицателен. Това не е отказ в полза на моралния релативизъм, а решение да се избегнат бързите отсъждания, защото те биха свели спектъра на трагедията до произведение от друг тип, обслужващо назидателно-дидактически цели. Аз се доверявам на посочената още в античността цел – достигане до катарзис, до пречистване. Пречистването е процес, в който се признават грехове, а не се заклеймяват противници.
В „Хамлет“ отношенията между деца и родители са белязани от напрежение, предателство и неизказани истини. Как в постановка изследваш тази сложна връзка и как тя се отразява върху развитието на героите?
Отношенията между деца и родители винаги са белязани от напрежение. Напрегнато е състоянието, в което, от една страна, се намираш неразривно свързан с някого, а от друга – търсиш своята автономност, без която не би бил пълноценно човешко същество. На всичкото отгоре споменатата пълноценност не може да се постигне, без да удовлетвориш чувството за дълг към този, с когото си неразривно свързан. Балансът е много деликатен и лесно може да се изгуби, а загубата има тежки последици за вътрешната хармония на всички замесени. По време на репетициите на „Хамлет“ се питахме дали призракът на бащата също не се колебае да възложи тежката задача на сина си, защото в крайна сметка тя се свежда до „убий чичо си“ или дори до „убий чичо си, когото майка ти обича и той нея, а може би и ти него“. В решението надделява наглед справедливият аргумент – има престъпление и трябва да се отмъсти на извършителя. Но дали отмъщението, което детето се налага да извърши в чест на правдата и от името на оскърбения си родител, не предизвиква всички нещастни последици, които водят до друго убийство, до отричането на любовта и самоубийството на любимата, а на финала – и до гибелта на самия задължен отмъстител… Младият Хамлет приема поръчението, но изпълнението е съпроводено с разкъсващи съмнения и опити да намери помощ от страна на майка си, но тя пък търси неговото рабиране и няма как да приеме нарежданията на изпадналото в истерия свое дете. Майката най-вероятно също има своите аргументи. Това, което ми се струва, че се оформя като възможно позитивно послание, е, разбира се, да не се подценяват тежките въздействия, които членовете на семейството оказват помежду си. Да се мисли върху тях, но при всички положения да се внимава с поемането на несвойствени претенции и вини, дори те да текат по кръвна линия, както и да не се бърка човешкия съд с Божествения, т.е. с единствения, пред когото всички сме равни и безусловно ще отговаряме. Значението на думата „hamlet“ e малко населено място, в което обикновено няма църква.
Не е ли и днес векът разглобен и свободата не изисква ли твърде много жертви?
Въпросът е какво е свобода. Ако се върнем към началото на нашия разговор, в което стана дума за това, че много хора в съвремието нямат същинско разбиране защо и какво се случва с тях и около тях, то нека допълним, че много понятия се употребяват без употребяващият ги да има понятие за понятието. Принц Хамлет казва, че се нуждае от по-силен довод, който да докаже твърденията на призрака, и посочва като такъв театъра. Удивен от вярата на актьора в смисъла на своята иначе дошла отвън за него роля, той решава чрез спектакъл да направи най-важната проверка в живота си. Ако приемем, че театърът е призван да извършва такива мисии, то нека оставим на зрителите, които гледат представлението, да разсъждават — разглобен ли е векът, какво е свобода…
Въпросите зададе АНИТА АНГЕЛОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„