Мексиканският прочит на българския апокалипсис
В рамките на 28-ото издание на лятната фестивална инициатива „Малък сезон“ на ТР „Сфумато“, столичната публика имаше възможност да гледа сценична интерпретация върху една от пиесите на Георги Господинов. Това само по себе си е сравнително рядко явление, тъй като последните години показват, че театралните режисьори преимуществено предпочитат да интерпретират белетристиката на автора. Един такъв пример би могъл да бъде спектакълът на Ямболския Драматичен театър „Всичките наши тела“, който неколкократно гостува в София и бе номиниран за три награди „ИКАР“, като Вълчо Янев получи отличието за поддържаща мъжка роля. От друга страна, очакваната премиера на „Физика на тъгата“ в Народния театър идната есен, под режисурата на Йерней Лоренци, сякаш само потвърждава тази тенденция. Е, на 29-ти юни зрителите на „Малък сезон“ не само успяха да се насладят на втората пиеса на Господинов „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ – постановката на „Контексто Театро“ буквално пристигна от другия край на света, макар и с два часа по-късно. Базираната в град Монтерей, Мексико трупа представи своя сценичен прочит на българския текст под режисурата на Майра Варгас, а непосредствено след края на представлението се проведе и отворена дискусия, в която взе участие самият автор.
„Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ от Георги Господинов, режисьор Майра Варгас, Контексто Театро, Монтерей, Мексико.
Още влизането на актьорите Енрике Горостиета, Оливер Канту, Марилу Мартинес, Абрам Салвадор и Адриана Хауад откъм горния край на зрителския салон, подсказва постмодерния ключ, в който спектакълът се разгръща. Посрещнати от микрофон, два отрупани с дрехи щендера и централната визия на един обесен акордеон, надвиснал над действителен пясъчник на сцената, актьорите съвсем откровено заявяват ролите, които ще изпълнят тази вечер. В пантомимично стилизирана поредица от кръгообразни движения, те задвижват условния пластически циферблат на часовника, отброяващ часовете до извънредната вечерна емисия новини. Едва след този сегмент става ясно, че режисьорският прочит на Варгас ситуира действието тъкмо в онази последна минута преди шест вечерта, в която се случват всичките ни микроапокалипсиси. Защото, както отбелязва авторът, понякога краят на света е нещо много лично и всекидневно. По този начин постмодерният колаж от фрагментираните изповеди на Акордеониста, Пясъчния човек, Незабележимия и останалите персонажи, превръща техните истории в естествен репелент, който отлага тази дълга минута до края. Подобно механизма, който изпълнява Шехерезада в „Хиляда и една нощ“, или дори разказвачите в „Декамерон“, спектакълът внушава, че докато разказваш истории, значи все още те има – все още си жив. Това се заявява като своеобразния фокус на постановката, затвърден и от Господинов по време на дискусията със заключението, че разказването на истории всъщност представлява шанс за спасение. Усещането за неминуема обреченост се поддържа и от периодично завръщащата се мултимедийна проекция на огромен дигитален брояч, отмерващ последните забавени секунди преди да настъпи уреченият час.
Въобще силно застъпената роля на мултимедията, дело на Каин Коронадо, изгражда един втори план на постановката, който подчертава мексиканското отношение към личната, регионална тъга, за сметка на преобладаващата фактология в пиесата, свързана с близкото минало на България. Това само по себе си се оказва и една от най-откроимите находки на представлението. Мексиканското светоусещане не се противопоставя на контекстуално чуждата природа на пиесата. Дори напротив – то всячески се опитва да ѝ даде свой личен израз. Така например новинарските емисии, които се прожектират на полиекрани в хода на действието, са осеяни с природни бедствия като пожари и наводнения, сполетели Мексико по време на репетиционния процес и последвалия сценичен живот на спектакъла. И въпреки че те оформят най-честата причина за употребата на мултимедия, постановката далеч не се изчерпва с подобни документални препратки. Докато бъдещите родители спорят за пола на детето си, проекцията добива изгледа на екран от видеозон. В друг момент тя показва кадри от президентската автомобилна процесия и секундите непосредствено преди убийството на Кенеди, докато на сцената с подозрително спокойствие говори Незабележимият. Най-универсалната препратка към пиесата на Господинов обаче остава повтарящият се мултимедиен рефрен с белия екран, по който започват да падат цифрови снежинки, щом телевизионната програма приключи.
Друга отправна точка в интерпретацията на българския текст, е изразена посредством сценичното пространство, дело на сценографа Алехандро Ерера и Елвира Попова, която е не само преводач на пиесата на испански, но и неделима част от постановката в концептуално отношение. Това е вече споменатият пясъчник, позициониран в центъра на сцената. Разгръщането на отделните фрагменти е концентрирано именно около малкия квадрат в средата. Така пространството позволява не само да бъде онагледена историята на Пясъчния човек, забравен на детския пясъчник от десетилетия, но и се превръща в ключов елемент от почти всеки епизод. Такъв е случаят с ритуалното погребение на току-що „убития“ акордеон под песъчинките или с преобразяването на пясъчника в тенис корт, където словесното и физическото напрежение постепенно ескалират в язвителен мач, чийто залог е привидното приятелство между двама души. По този начин актьорите от „Контексто Театро“ бегло започват да напомнят деца, които просто разиграват ситуации около пясъчника в междублоковото пространство. По време на дискусията Господинов подчерта, че за него именно това е мястото, където в спектакъла животът се ражда и умира.
Подобен ефект се дължи главно на актьорския усет на изпълнителите, който им позволява да представят един текст, рамкиращ чуждия наследствен опит и неговата колективна памет, по безхитростен и непресторен начин. Така историите на автора се превръщат в нещо съвсем лично и непосредствено за всеки един от тях. В хода на дискусията проф. Маргарита Младенова допълнително отбеляза различната чувствителност и нагласа, с която е прочетен материала, като една от най-големите заслуги на спектакъла. Според нея мексиканските актьори са открили един друг, напълно свой Георги Господинов, различен от българския автор на „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ – пиеса, чиято първа сценична интерпретация е именно нейно дело на сцената на МГТ „Зад канала“ през 2010 г. Сякаш точно защото не се опитват да възпроизвеждат стереотипни представи за българската народопсихология, което неминуемо би довело до окарикатуряване, артистите действат със свален гард, докато съвсем непринудено говорят за ограниченията на социализма или за мизерията на Прехода. Като естествен резултат от последното, темата за миграцията се оказва една от основните допирни точки между сугестивния заряд на текста и личния опит на изпълнителите – самите те емигранти от различни части на Мексико и света. Това по асоциативен път превърна анализа на измеренията на българската и мексиканската тъга и по какво двете си приличат в основен акцент на дискусията. „Тъгата ни събира и ни прави човеци“, сподели Варгас. „Актьорите дойдоха тук, за да върнат персонажите там, където са се родили“, допълни тя.
Екипът на спектакъла с автора на пиесата Георги Господинов след представлението на 29 юли 2026 г. в София, в програмата на „Малък сезон“ на ТР Сфумато; снимка: личен архив
И ако различната чувствителност е в основата на прочита, то авторът на пиесата и екипът на спектакъла в крайна сметка се обединиха около тезата, че независимо къде по света се намираме, апокалипсисът и тъгата са неизменна част от всекидневието.
БЛАГОВЕСТ АСЕНОВ
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„