На не толкова ,,детската” маса на ИКАРИТЕ
Когато кукленият театър говори едновременно на деца и възрастни.
На 27 март се състоя ежегодната церемония за присъждане на наградите „ИКАР“, които отличават постижения в различни театрални области. Събитието е пряко отражение на случващото се в театралните общност, като насловът потвърди това. Няма по-подходящо заглавие от ,,Да обичаш на инат”, защото то не само е в памет на големия режисьор Николай Волев, а и, от друга страна, описва както вътрешното, емоционално състояние на театралите, така и грубата реалност. Наградите обхващат множество категории: режисура, актьорски роли (водеща и поддържаща), дебют, сценография и костюмография, авторска музика, куклен спектакъл и др. Част от номинациите се определят от съответната гилдия, а други – чрез гласуване на публиката. Именно в тазгодишното издание се открои любопитно разминаване, тъй като представлението избрано от публиката се оказа различно от това, което гилдията отличи като най-добър куклен спектакъл.
,,В лунната стая” по разказа на Валери Петров, режисьор Елица Петкова, Куклен театър Благоевград, 2025; фотограф: Александър Богдан Томпсън
Мотото на наскоро отминалата церемония не говори само за упоритата любов към театъра като цяло, но и за начина, по който се възприемат по-малко популярните форми на творчество като кукления театър. Любовта към него често е на инат, не толкова защото е труден за обичане, напротив, магията му няма как да не те привлече, но хората които са му се посветили, се стремят ярко да покажат визуалната и драматургична стойност, тъй като често той бива заклеймяван за ,,детски”. В същото време публиката на тези представления е двойна, детето и възрастния, които гледат спектакъла заедно. Един цялостен куклен спектакъл трябва да успее да проговори едновременно на двете нива, и емоционално и интелектуално.
На база тази стигма, кукленият театър често остава в периферията на по-широкия театрален пейзаж. Но тази година, както казах и по-горе, се появи интересно разминаване, което ме накара да се запитам ,,Кои са гласоподавателите?”, защото когато говорим за ,,награда на публиката” относно куклен спектакъл, децата рядко биха участвали в подобно гласуване, като най-често решенията се вземат от родителите, които ги придружават в театъра. Така се оказваме на кръстопът, заради двойствеността на публиката, от една страна е детето, което преживява историята непосредствено чрез образи, декори, движение и хумор, и от друга възрастният, който наблюдава през своя опит, търсейки смисъл.
,,В лунната стая” от Валери Петров, с режисьор Елица Петкова бе отличен с награда на публиката, като неговата история бе привлекателна с нейната достъпност. Повечето от нас са чели приказката на Валери Петров, по която в спектакъла действието се развива и следва текста почти дословно. Историята съчетава реални мотиви с фантазия — главната героиня Роси първоначално отказва да изпълни задачата си на пианото и иска майка ѝ да се прибере, но с помощта на вълшебните герои, Странният човек и Лунните лъчи, постепенно заобичва музиката. Главната героиня Роси е представена чрез кукла, докато останалите персонажи използват различни кукли в хода на представлението. Сценографията поддържа магическия свят на лунната стая, но работата с куклите и изграждането на характери остава сравнително ограничена. Тази постановка с познатия си сюжет е приятно преживяване за всички зрители.
В сравнение с нея, ,,Голямата шапка” черпи вдъхновение от японски мотиви, като действието се развива в далечна историческа епоха на монархическа Япония, допринасяйки за по-приказен и непознат за публиката свят. В постановката вълшебният елемент отново присъства, но тук работата с куклите и изграждането на персонажите е по-изразена, всеки герой е ясно оформен, като в хода на събитията зрителят забравя за присъствието на актьор зад куклата. Сценографията е по-изчистена и се използва мултимедия, но това позволява на куклите и актьорската игра да изпъкнат, самите актьори носят традиционни японски шапки. Конфликтът е изведен на преден план с ясно обозначени протагонист и антагонист, правейки развитието на историята по-лесно за следене, за разлика от вътрешния конфликт на Роси във ,, В лунната стая”. В спектакъла се открояваше персонажа на принцеса Рен, защото той беше много добре изграден от актриса, чието име не знам, поради решението да не се свърже име на актьор с име на героят, който играе.
Спектакъла ,,Голямата шапка” бе отличен с награда за най-добър куклен спектакъл от гилдията, което е доказателство за различните критерии за оценка в сравнение с избора на публиката. Докато ,,В лунна стая” разчита главно на познатия сюжет, ,,Голямата шапка” не само ни пренася на друго културно ниво, а и ни представя силно изградени персонажи с ясно сценично действие. Тази нотка на непознатото подтиква децата да бъдат активни зрители, защото те докато гледат все още по-детски начин могат да реагират на сюжета и действието. Техните реакции служат за компас на представлението.
Двете представления са решили да изложат различни поуки, нужни и фундаментални за развитието на детската психика и светоусещане, тези истини обаче е хубаво и ние, възрастните, да си ги припомняме от време на време. Публиката често е привлечена от познатото, от историята, която обича и разпознава, докато творците търсят и изследват различни начини за изграждане на магичен свят. Двата толкова различни спектакъла са и доказателство за различните вкусове на публиката, едната професионална, другата не. По техните избори, най-вече този на обикновения зрител може да разберем какво се харесва на хората, какво им е допаднало и съществуването на такава категория в наградите е от голямо значение, защото за да се говори за изкуство трябва да има диалог, а не може да има диалог без две различни мнения.
,,Феята Ванилия” по детската книга ,,Феята от захарницата” на Катя Антонова, режисьор и драматург София Трейман, Младежки театър ,,Николай Бинев”, 2025; фотограф: Гергана Дамянова и Невена Рикова.
Третото номинирано представление, ,,Феята Ванилия”, което не взе нито една награда е много по-цветно от ,,В лунната стая” и също толкова майсторски се водят куклите от актьорите, както в ,,Голямата шапка”. Слабата му страна е, че конфликтът изплува в края на представлението и много бързо се разрешава, което кара по-големите зрители да усещат, че нещо им липсва.
Наградите и сравненията между избора на публиката и този на гилдията напомнят, че за да се развива и процъфтява, кукленият театър се нуждае от внимание, признание и любов, именно онзи ,,инат”, за който говори мотото на тазгодишните ИКАРИ. Защото кукленият театър отдавна сякаш стои на една условна, по-малка маса в рамките на големия театрален празник. Въпреки това, той продължава да съществува, да експериментира и да говори едновременно на деца и възрастни, често с повече въображение и сценична изобретателност от много ,,големи” спектакли.
И ако тази година някои от най-интересните срещи се състояха именно при куклените постановки и събития, то може би е време да погледнем към тази маса по-внимателно. Защото тя всъщност не е толкова детска, а може би просто сме свикнали да я виждаме такава.
Март, 2026г.
РАДИНА СИМЕОНОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„