Интервю с АНДРЕЙ МАДЖЕРИ за спектакъла „КОЙ УБИ БАЩА МИ?“

29/11/2025 АНИТА АНГЕЛОВА 96 Views 9 min read

АНДРЕЙ МАДЖЕРИ:„Кой уби баща ми?“ беше един от най-добрите избори на текст, който съм правил, защото се вслушах в инстинкта си и потърсих начин да откликна на нужда в нашето общество.“

„Кой уби баща ми?“, режисьор Андрей Маджери, 2024, Румъния

Андрей Маджери е румънски театрален режисьор, който от 2014 г. работи с много румънски институции – от националните театри в Клуж, Букурещ и Крайова до общинските театри в Бая Маре, Турда и Търгу Жиу, както и с независимото пространство Apollo111 в Букурещ. През 2021 г. става директор на театър „Михай Еминеску“ в Ботошани, където поставя „Eroine“, „La Academie“, „B“ и „Resistance“, а през 2022 г. създава първата си международна продукция – „Slepa Mrlja / Blind Father“ в Сръбския национален театър в Нови Сад.

Маджери се интересува от съвременна румънска и испанска драматургия, но работи и с класически и канонични автори като Еврипид, Федерико Гарсия Лорка, Витолд Гомбрович и Лучиан Блага. Сред неговите спектакли са „Кървава сватба“ („Bloody Wedding“), „Момчетата на Медея“ („Medea’s Boys“), „Вакханки“ („The Bacchae“), „Майстор Маноле“ („The Craftsman Manole“), „Менинас“ („Las Meninas“), както и три от провокативните текстове на Родриго Гарсия: „Агамемнон“ („Agamemnon“), „Смърт и прераждане в каубой“ („Death and Reincarnation in a Cowboy„) и „Човешко градинарство“ („Human Gardening“). Неговите представления често изследват старогръцката трагедия, войната, състоянието на артиста, сексуалността и силните женски персонажи, белязани от трансгресия, внезапни промени на утвърдените конвенции и бързо развиващото се действие.

Освен като режисьор, Маджери се утвърждава и като драматург. Неговата пиеса „Dingo Dogs“ е преведена на английски, а един от текстовете му „Amplexus“ вече е поставяна за първи път от самия него. Пиесите „Individually Composed“ и „True Blue“ са сред отличените на последните две издания на Bacău Fest Monodrama. Режисьорът получава награда за най-добра пиеса от Съюза на писателите – Букурещка секция „Драматургия“, за текста „God of the Gaps“.

През 2024 г. е отличен с наградата UNITER за най-добър режисьор за „Кой уби баща ми?“ (“Who killed my father?”) – спектакъл, представен на тазгодишното издание на Балканския театрален фестивал в Благоевград.

Сцена от „Кой уби баща ми?“, режисьор Андрей Маджери, 2024, Румъния

Като първия румънски режисьор, поставил текст на Едуард Луи, как виждате значимостта на неговото творчество за румънската публика днес, особено във връзка с теми като социалното неравенство, мъжествеността и политическата отговорност?

Преди всичко, благодаря ви много за този разговор. Беше голяма чест за мен да поставя „Кой уби баща ми?“ на сцена за румънската публика. За щастие, вече имаме няколко от творбите на Едуард, преведени на нашия език и достъпни за читателите. И имахме привилегията да видим в Букурещ спектакъла „История на насилието“ („History of Violence“) по друг роман на Едуард Луи, режисиран от Томас Остермайер. Тези събития създадоха подходяща среда, в която този спектакъл да бъде поставен в нашата страна. Бях прочел всичките му романи, разговарях с него в Instagram и намерих страхотен продуцент в лицето на Театър „Метрополис“ в Букурещ.

Социалното неравенство е мощен двигател в писането, което ме интересува като режисьор. Също така мъжествеността (в нейните разновидности и парадокси) винаги е била една от основните теми на моите изследвания в повече от половината ми представления. Що се отнася до темата за политическата отговорност, смятам я за съществена за съвременните артисти. Не мога да бъда сляп за това, което не е наред в нашето общество. През последните години разнообразието се развива естествено в румънските театри. Те се превърнаха в културни центрове, места за разговори и приятелски срещи, платформи за дискусии и обществени кръстопътища. Последното десетилетие наблюдавам как хората се завърнаха в театъра, довеждайки нови зрители и създавайки групи в социалните мрежи, където обсъждат спектакли. Не можеш да имаш добър театър без общество, което се интересува от собственото си развитие. Това предразполага да засягаш по-дълбоки теми, да проникваш в рани, свързани с политиката и социалните промени.

Хореографията на Андреа Гаврилиу играе ключова роля в оформянето на структурата на спектакъла. Как се разви вашето сътрудничество с нея в хода на процеса и с какво движението ви позволява да изразите повече неща, които думите сами по себе си не могат?

Бях впечатлен от спектаклите, които вече беше създала. Нейното знание и иновативни идеи ме мотивираха да се обърна към нея за потенциално сътрудничество. Между нас започна изключително успешен художествен диалог (BlindSpot, продукция на Народния театър в Нови Сад, Сърбия, „Who Killed My Father?“ по Е. Луи, продукция на Театър „Metropolis“ в Букурещ, Румъния и „Вишнева градина“ от А. П. Чехов в Държавния театър в Констанца, Румъния). Андреа Гаврилиу създаде хореографията за тези три мои постановки и оказа значимо влияние върху новаторството в движението. Нейният принос е изключително ценнен за мен и екипа ми. Нашата работа винаги започва с обсъждане на актуалните ни артистични интереси и бъдещия подход към спектакъла, който планираме да създадем. Тя неизменно участва и в подбора на актьорския съствав на представлението. Забавен факт е, че я заливам с множество песни от Spotify, които биха могли да се обвържат с проекта, върху който предстои да работим. Движението често е продължение на думите, проекция на мислите, но може да бъде и израз на липсата на думи. Винаги търсим съвършения баланс между слово и движение – как се влияят взаимно и как оставят пространство за други средства на изразяване. За мен движението е начин понякога да обуздая свръхактивността на собственото си мислене.

Сцена от „Кой уби баща ми?“, режисьор Андрей Маджери, 2024, Румъния

Сценографията, ситуирана в училищен салон, се превръща в символично пространство, разгръщащо мъжествеността и потисничеството. Как вие и сценографът Адриан Балкъу разработихте тази визуална и пространствена метафора и как допринася за разчитането и осмислянето на тематичните акценти в спектакъла?

Самото пространство е описано от автора още в първите страници на романа. Исках да изследваме тази възможност, защото виждах силния контраст между стегнатите млади тела и образа на болното тяло на бащата. Адриан предложи този ретро нюанс в костюмите и дървените текстури на сценографията. Това придаде топлина на концепцията и я направи по-универсална, като остави много празно пространство. Само чрез преместването на няколко предмета можехме да внушим различно пространство във всяка сцена. Не мога да си представя спектакъла поставен на друго място. За мен това е знак за добре направен избор. Що се отнася до светлинния дизайн, опитахме се да създадем усещането, че пространството става по-голямо към финала на представлението.

Вашата адаптация на „Кой уби баща ми“ превръща монолога на Едуар Луи в полифоничен спектакъл с шестима актьори. Какво ви мотивира да преминете от един глас към колективен, и по какъв начин този избор влияе върху начина, по който публиката осмисля историята на Луи?

Полифоничните трансформации са отличителна черта на много от моите спектакли. Винаги съм имал дълбок интерес към колективите (имам докторска степен по групова театралност), към скритите значения на хора и към силата, която едно общо тяло може да изрази на сцената. Никога не бих допуснал, че публиката няма да разбере. Винаги търся зрители, които приемат предложената от мен театрална конвенция и са готови да се потопят, използвайки нейните инструменти. Създадохме спектакъла с намерението да придадем на историята по-общ, универсален нюанс и да я направим игрива, дори понякога детинска. В тази история видях много болка и не бих могъл да я изобразя по друг начин. Трябваше да измисля своеобразна игра, чрез която да я разгърна за повече хора и за самия себе си.

Това не е първият път, в който създавате спектакъл с изцяло мъжки състав, като мъжете поемат и женските роли. Добър пример е вашата постановка „Medea’s Boys“. Представлява ли този художествен избор своеобразно завръщане към античността и нейната форма на социален коментар, или по-скоро е начин да покажете, че съвременните мъже могат да изследват по-дълбоки, по-уязвими теми – че не са това, което обществото често очаква или стереотипизира?

Посочихте тенденция, от която трябва да призная, че се страхувам. Освен това през последните пет години режисирах три постановки с изцяло женски състав („Heroines“, по писмата на Овид за прочути жени, „B-Rated Goddesses“, автобиографичен спектакъл, основан на живота на три румънски актриси, и „Death and Reincarnation as a Cowboy“ от Родриго Гарсия – раздвоен женски глас). Затова в някои от моите представления навлязох в един тип практика-проучване с изцяло мъжки или изцяло женски актьорски състав. Тези преживявания ми дадоха възможност да наблюдавам различни динамики на работа и да изследвам, както вече казах, особеността на колективните персонажи. Осмелявам се да мисля, че ако театърът някога изчезне, той би се изпарил под формата на хор.

В „Кой уби баща ми?“ работите с изключително талантлив актьорски ансамбъл. Как избирате своите сътрудници и какви качества търсите в един актьор, когато правите кастинг за вашите представлния?

Много се гордея с този актьорски състав. В постановката участват шестима основни актьори и трима дубльори, поради което разполагаме с няколко версии на спектакъла, с леки различия помежду им. Решихме да удвоим три от ролите, защото интересът към представлението беше изключително голям. Досега има вече над 90 изиграни представления. Що се отнася до качествата, които търся, мога да спомена добри певчески умения, добра телесна изразност, но най-същественото е да намеря истински партньори в сценичния диалог – творци, а не просто умели изпълнители.

По време на разговора след вашето представление на тазгодишния Балкански театрален фестивал в Благоевград споменахте, че въпреки че често поставяте класически пиеси, създаването на спектакъл като „Кой уби баща ми?“ е по-вълнуващо за вас. Какво ви привлича в работата с текстове, които първоначално не са писани за сцена, и как откривате техния театрален потенциал? В същото време, какво подхранва продължаващия ви интерес към режисирането на класически пиеси?

Режисирал съм много класически пиеси (Шекспир, Гомбрович, Лорка, Чехов…), но половината от професионалната ми биография е запълнена със съвременни текстове, предимно от румънски автори (Alexandra Felseghi, Cosmin Stănilă, Elise Wilk, Ionuț Sociu…). Винаги ме е привличала добрата история – такава с силни роли и с ясно значение за настоящето. Когато работя със съвременни пиеси, обикновено ги чета по класически начин, а когато се занимавам с класиката, я укротявам през призмата на модерните възгледи. Изключително ми харесва да хибридизирам и деконструирам. Ако се чувствам свободен спрямо текста, процесът винаги е по-добър. „Кой уби баща ми?“ беше един от най-добрите избори на текст, който съм правил, защото се вслушах в инстинкта си и потърсих начин да откликна на нужда в нашето общество.

Въпросите зададе АНИТА АНГЕЛОВА

Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„