В Yalta Art room разказват за братоубийствата на Югославската война
Вече четири сезона Yalta Art room съществува като независимо пространство за реализирането на сценични проекти. Това, което се усеща за този период от време е все по-уверената смелост, с която се заявяват екипите и проектите на тази сцена. Една от последните премиери, достойно нареждаща се в челните места на софийския театрален афиш за сезон 2024/2025 г., е „Празен град“. Емоционален разказ, представен с категорично заявена позиция, спираща дъха дълбочина и проницателност.
Виктор Младенов и Георги Караиванов в „Празен град“ от Деян Дуковски, режисьор Ахмед Исмаил, Yalta Art Room, ноември 2024
Пиесата е на македонския драматург Деян Дуковски и се занимава с личната история на двама братя, които се срещат в действителността на Югославската война. Единият прекарва целия си съзнателен живот в Югославия, мечтае да се занимава с театър, a за войната го мобилизират в армията. А вторият се завръща от Америка, след като е опитал да намери щастието там, но така и не е успял. При завръщането си на границата губи своя паспорт и е мобилизиран, но от другата страна. Двамата се срещат след дълги години раздяла в ролите на похитител и похитен. Недоверчиво и много колебливо между тях започва разговор, печелят взаимно доверието си отново и разговорът прераства в споделени спомени, моменти на слабост, лъжи, мечти, болезнени истини. Това, което обаче не излиза от главите им е ангажираността към войната, чието начало е на прага на новия ден. В рамките на една нощ през тяхната среща се запознаваме с историите и характерите им, които са плашещо зловещи за крехката им възраст, но някак подразбиращо се балкански. Югославската реалност се оказва опияняващо пагубна за младия човек, а Балканите – по-скоро мащеха на неговите мечти и цели, от колкото подкрепяща майка. От друга страна, както става ясно, американската мечта е не по-малко лош родител. Деян Дуковски по много майсторски начин запазва в хода на цялото действие на пиесата онази тънка линия на напрежение между доверието и съмнението по отношение на това какво се върти в главата на човека срещу теб. Двамата неведнъж изпадат в крайности – бият се, душат се, спомените им ги провокират да се мразят, секунда след това отново безпомощно се търсят и обичат. В самотата си те са най-големите си врагове и най-необходимото си спасение един за друг. Този остър бръснач прорязва сюжета и не позволява за миг да отклониш вниманието си от действията им. В желанието си да надмогнат войната двамата по свой начин успяват да се помирят, да пренебрегнат различията си, но войната не им предлага изход. Доброволната им смърт е единственото спасение и те го прегръщат заедно.
Това е първата сценична реализация на пиесата на българска сцена. Режисьор е младият Ахмед Исмаил, който работи за втори път на сцената на Yalta Art room. Сценичната му интерпретация вълнува с уловеното от текста нарастващо напрежение между братята. Отношенията им са изведени в стилистиката на детската игра – редуват се спокойни моменти с ескалиращи до крайност ситуации. Ролите изпълняват Георги Караиванов и Виктор Младенов, за когото това е дебют на професионална сцена. Кодираните в персонажите несигурност, страх и желание за действие са конкретно изведени в изпълнението на актьорите. Двамата категорично пресъздават трудно предсказуемата хлапашка сериозност. Много метафорична и някак романтическа е сцената когато са в потъналия в мрак театър. Обръщат се към публиката и започват да прекосяват редовете, сякаш няма никой. Зрителите са призраци. Двамата потънали в мечтите си обсъждат как би изглеждало момичето, в което биха се влюбили, в един по-нормален свят. Сцената е много находчиво изведен парадокс, който представя болката на самотата им, пресъздадена посредством публиката.
Това цялостно настроение се усеща от работата на сценографа Доменика Тодорова. Добре разказните истории през актьорското изпълнение са много естествено поместени в няколко различни пространства. Едно от тях наподобява място – свърталище на всякакъв тип хора, изпълнено с различни предмети, разрушен таван, прозираща арматура и много графити по стените. Дупка, от която те създават свят, в която всички стени между тях падат. Трагичният финал на пиесата е увековечен в детска рисунка. Братята събират смелост и хванати за ръце потъват във водите на реката. Остават само силуетите им, които като безлични сенки оформят неизвестните хора до нарисуваната цветна къща с пушещ комин и няколко облака. За какво е тая пуста война? – така и не намират отговор на въпроса си. Детската рисунка, в която силуетите им заживяват като безизвестни същества, за които никой няма да си спомня след години порязва като нож безсмислието на войната.
Авторската музика на Преслава Божидарова усилва усещането за безпомощността на тези човешки същества. Мелодиите напомнят онази характерна за Балканите мъдра, сърцата народност. Онова усещане за умението как да се живее този живот и същевременно невъзможното осъществяване заради отворените до болка рани. Екипът се е съсредоточил в това да изведе сериозността не просто на Югославската война, а на онези хора, чиито животи са се обезсмислили. Както неведнъж се среща оправданието в книгата на Георги Бърдаров „Аз още боря дните“, отново насочена към събитията от военните събития от периода – оправданието, което може тотално да срине човешката психика – война е, виновни няма, така и братята в историята на Деян Дуковски забравят многократно, че са една кръв, че са братя, че са хора и имат една майка. Изключително въздействаща е метафората на братоубийството. Пресъздадената лична история на две обречени млади момчета, насочили дулата на своите оръжия едно към друго, поставили на кантар животите си. Това е олицетворение на всякакъв тип отношения на Балканския полуостров. По много интригуващо личен начин Дуковски създава модел, чрез който демонстрира неизлечимо болното минало на посочената географска територия, а сценичната интерпретация на екипа със замах изгражда този свят на сцената.
„Празен град“ заслужава внимание поради актуалността си, смелостта на екипа зад представлението и интригуващо вълнуващия сценичен разказ, пресъздаден с отношение и високо актьорско изпълнение.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„Празен град“
от Деян Дуковски, превод Татяна Йолинска
Режисьор Ахмед Исмаил, сценография Доменика Тодорова, музика Преслава Божидарова.
Участват Виктор Младенов Вито и Георги Караиванов
Yalta Art Room, премиера 13 и 14 ноември 2024
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„