ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ НОВИЯ 5-ти БРОЙ НА СПИСАНИЕ ЗА ТАНЦ.
„Ана Каренина“ на балетна сцена
МАРИЯ РУСАНОВА
На 27 април, в навечерието на Международния ден на танца, който светът отбелязва всяка година на 29 април, вече по традиция се състоя премиерата на новият брой на единственото българско печатно издание, посветено на съвременния танц, класическия балет и танцовата култура – „СПИСАНИЕ ЗА ТАНЦ“. От богатото съдържание на неговите 120 страници, обединени от темата „Телата на танца“, на читателите на СЦЕНАрт (с любезното разрешение на редакционния екип на списанието), предлагаме рецензията на Мария Русанова за спектакъла „Ана Каренина“ на Софийска опера и балет.
Хърватският хореограф Лео Муич поставя с балетните трупи на Пловдивската опера и на Софийска опера и балет прочутия роман на Лев Толстой. Мария Русанова определя спектаклите като водещо събитие на изминаващия сезон.
Спектакълът „Ана Каренина“ на хореографа Лео Муич се превърна в събитие на 2022 г. Балетът на Пловдивската опера е първата трупа, която представя в България тази постановка. Лео Муич идва в Пловдив по покана на директора на Операта Нина Найденова и на художествения ръководител на балета Мариана Крънчева. Изборът на заглавие е продиктуван от драматичния и много популярен сюжет на едноименния роман на Лев Толстой, а музикалният директор Диан Чобанов е впечатлен от въздействащата музикална компилация по творби на П. И. Чайковски. Успехът е очакван и предсказуем. Малко изненадващо дойде новината, че балетът на Софийска опера планира да препостави „Ана Каренина“. Идеята е на примата Марта Петкова, която от началото на новия сезон е художествен ръководител на трупата. Стъпването на „Ана Каренина“ у нас има своя предистория. Спектакълът е поставен за първи път през 2014 г. за Хърватския национален балет в Загреб. Още тогава Сара-Нора Кръстева – по това време художествен ръководител на балета към Софийска опера – проявява интерес към заглавието, но не се намират средства за реализацията му. Малко след триумфалната премиера в Пловдив Марта Петкова поема ръководството на първия ни балетен театър при вече заложен от миналата година репертоарен план. В ход е подготовката на поредната творба със съмнителна стойност, която с нищо не би допринесла за напредъка на трупата. Вместо „Ана Каренина“ на Лео Муич, софийската публика трябваше да гледа „Изворът на белоногата“ по музика на Александър Райчев. Този балет бе сред шедьоврите на Богдан Ковачев. Танцовата партитура на големия хореограф не е запазена, но затова пък ръководството на Операта бе възложило на неизвестната руска хореографка Александра Тихомирова да постави наново този шедьовър. До месец ноември не е направено почти нищо. Това дава основание на Марта Петкова да предложи „Ана Каренина“, за която има готов солистичен състав. Чест прави на решителността на първата ни балерина, че успява да се пребори за отмяна на поредния репертоарен провал и да украси трупата с един елегантен съвременен спектакъл, представящ я по нов начин. Лео Муич е сред известните имена в танца. Като танцьор и постановчик той се е учил от най-добрите. Работил е с Морис Бежар, Матс Ек, Иржи Килиан, Уилям Форсайт. Поставял е в най-престижните театри на Европа. В основата на танцовия му език е неокласиката, но той доразвива академичния стил с атлетизма, динамиката и пластиката на различни модерни техники. Хореографът има определен интерес към литературните заглавия и към големите сюжетни спектакли. Освен „Ана Каренина“, сред списъка постановки, вдъхновени от световната литературна класика са „Семейство Глембаеви“, „Опасни връзки“, „Сън в лятна нощ“, „Гордост и предразсъдъци“. Лео Муич не е първият хореограф, който е посегнал към романа на Лев Толстой и се е загубил в него. Това не означава, че спектакълът не е хубав. Романът е невъзможно да бъде преведен на езика на танца, но това като че ли амбицира поколения хореографи да пресъздадат драмата на героинята. Той е сурово реалистичен, с множеството герои и сюжетни линии, в които са вплетени морал, философия, религия. Съчетавайки хореографията с музиката на Чайковски, Лео Муич разказва романтична история, която е красива и вълнуваща, но не е историята на Ана Каренина. Като драматургия постановката се доближава до филмовия трейлър, в който на бързи обороти са представени основните герои. Изисканите костюми, скъпите материи допринасят за светския блясък и придават луксозна изтънченост на драмата. Концентрирайки хореографията около любовния триъгълник – Ана, Каренин, Вронски, – Лео Муич се опитва да бъде коректен към романа, като включва героите, пряко свързани със съдбата на главната героиня, и водещите сюжетни линии. На сцената се редуват нещастното семейство на Доли и Стива, изоставената годеница Кити и нейният обожател Левин, старата графиня Вронская, светската лъвица Бетси и нейният морален опонент Лидия Ивановна, приятелите от военната служба. Зрителят се обърква, престава да следи сюжета и просто се наслаждава на пъстрия калейдоскоп от грация, коприна и сатен. Макар и елементаризиращ литературния оригинал, спектакълът е естетичен и въздействащ. Главното му достойнство е хореографията – сложна, динамична и подчертано елегантна. Всяко от действащите лица има своеобразен танцов портрет. Най-наситени с драматизъм и емоционален заряд са образите на тримата протагонисти. Трупата на Пловдив е интернационална, млада и енергична. Танцьорите в нея са не само с отлична техника, но и отдадени на изкуството. Лео Муич умее да вдъхновява и увлича – качество, с което изгражда истинска творческа атмосфера. В същото време е безкрайно взискателен. Диригентът Диан Чобанов казва, че в рамките на два месеца артистите са повишили два пъти нивото си. Мариана Крънчева отбелязва, че работата с хореограф като Лео Муич е от огромна полза, а самият постановчик е на мнение, че нивото на една компания си личи по най-слабите изпълнители. Без преувеличение може да се каже, че тук нивото на трупата достига европейски стандарти. Артистите от Пловдивския балет изпълняват на един дъх каскадите от плъзгащи се движения, шеметни скокове и въздушни поддръжки. Ансамбълът не е фон, на който изпъкват солистите, а участник в диалога с тях. Сложността на хореографията изисква високо техническо майсторство, поднесено с лекота и стил. В гостуващия спектакъл в зала 1 на НДК в края на 2022 г. солистката на Скопие Ангела Велевска пресъздаде с ярка пластичност мрачния фанатизъм на Лидия Ивановна. В ролята на Каренин зрителите видяха португалеца Гилерме Алвеш – премиер-солист на Хърватския народен театър. Той е артист със силен драматичен заряд и неограничени технически възможности, чийто танц е празник за сетивата. Във всяка нова версия ва своя постановка Лео Муич прави промени в зависимост от състава на балетната трупа и индивидуалността на изпълнителите. В София хореографът разполага с най-многочислената трупа в страната и безспорно по-големи възможности за избор на артисти за солистичните партии. Отдавна трупата на първия ни балетен театър не бе работила с хореограф от такава класа. Липсата на качествени постановки в съвременен стил и работа с постановчици, които са възпитани в този маниер на танцуване, си личеше. За Лео Муич се говори, че всеки детайл се изпипва с часове, но времето минава неусетно. Хореографът не иска от изпълнителите да правят неща, които не могат, но настоява да покажат по най-добрия начин това, което могат.
В резултат за по-малко от два месеца на премиерата на „Ана Каренина“ трупата изглеждаше неузнаваема. Нямаше скованост, нечисти пози, незавършени пируети, тромави движения. Хореографският текст за софийската постановка бе усложнен, увеличена бе и числеността на изпълнителите. В нея са ангажирани най-младите и перспективни артисти. Всички те направиха ролите си индивидуално разпознаваеми и технически брилянтни. Изключително нежна, с вродено излъчване на Толстоева героиня бе Боряна Петрова в интерпретацията си на Кити. Може би поради факта, че се представяше на сцената на оперно-балетен театър, софийската постановка бе по-четлива. Първият ни балетен театър предлага и различни изпълнители на главните роли. В София за първи път в ролята на Ана Каренина и нейния избраник Вронски се представиха Катерина Петрова и Цецо Иванов, които показаха нови страни от таланта си. Що се отнася до триото Марта Петкова, Никола Хаджитанев и Емил Йорданов, може да се каже само едно: балетът на Софийската опера разполага с артисти от световна класа. Изключително красивият хореографски текст е главното достойнство на спектакъла, а в интерпретацията на главните образи майсторството на Лео Муич достига своя връх. Във всичките сола, дуети и трио музика, хореография и изпълнители постигат спираща дъха хармония. Реализмът на Толстой трудно може да бъде изразен от романтичния Чайковски, но балетът на Муич не е разсъждение за морал, религия, личност и общество, а вълнуващ разказ за разбити сърца. В този аспект пълната с меланхолия музика на Чайковски си взаимодейства пълноценно с хореографията, която Марта Петкова, Никола Хаджитанев и Емил Йорданов пресъздадоха красиво и въздействащо. В концепцията на Лео Муич двамата мъже Каренин и Вронски, съперничещи си за Ана, са равнопоставени. В интерпретацията на Емил Йорданов Каренин е не по-малко привлекателен от Вронски и съвсем не е лишен от достойнства. Напротив, той е благороден, предано обичащ съпругата си, способен да прощава и искрено страдащ от изневярата ѝ. Приема я като предателство и то най-силно го наранява. Мъжествен, строг и достолепен е Каренин на Емил Йорданов, с мащаб и размах той рисува наранената душа на героя си. В спектакъла „Ана Каренина“ Никола Хаджитанев разкри неподозирани възможности на актьорската си дарба, превъплъщавайки се и в двете главни мъжки роли – Вронски (на премиерата) и Каренин (на втората премиера). Много различен и не по-малко богат на внушения бе неговият Каренин – интуитивен, предусетил изневярата преди признанието за нея, трагично обречен на несподеленост. С неподражаема пластика артистът изобразява тъгата на отхвърления мъж. На втората премиера Каренин на Никола Хаджитанев абсолютно доминираше и чисто драматургично за публиката не става разбираема страстта на Ана (Катерина Петрова) към Вронски (Цецо Иванов). В ролята на Вронски Никола Хаджитанев е лиричен, чувствен и обаятелен, пресъздаващ убедително образа на мъж, по когото всяка жена може да си загуби ума. За почитателите на балетното изкуство е известно, че Марта Петкова е балерина без лимити. Изтанцувала целия класически репертоар, тя имаше нужда от роля, която да я изкара от зоната ѝ на комфорт и да извади на показ заряда ѝ на голяма трагична актриса. В интерпретацията си на Ана тя постига неподозирани нюанси в извайването на движенията, психологизъм и разтърсващ драматизъм. С вроден аристократизъм и ненадминато изящество тя разказва съдбата на героинята си, разкъсвана между любов и дълг, обсебена от разрушителна страст. Тялото ѝ като опъната до краен предел струна предава и най-фините емоционални трептения, а меланхоличната грация на движенията ѝ хипнотизира. Хореографският текст зазвучава с пълното си богатство чрез нейния танц. Във финала на спектакъла тя е като самото превъплъщение на бялата и съвършена красота, осъдена на унищожение. Ако кариерата на Марта Петкова като художествен ръководител е толкова блестяща, колкото артистичната, трябва да имаме оптимистични очаквания за бъдещето на Националния балет. Дано той отвори вратите си за нови имена и да има още много премиери, развиващи възможностите на трупата и разкриващи артистите в различна светлина. Мария Русанова е балетен критик, автор на редица публикации по проблеми на балетното изкуство.