„Легенда за Калиакра“ Режисьор и драматург Елица Йовчева, стихове Мирела Иванова, текст и сценичен образ Анна-Мария Николаева, Анастасия Левордашка, Боряна Бабанова, Елица Йовчева и Марина Георгиева. Участват Анна-Мария Николаева, Анастасия Левордашка, Боряна Бабанова и Марина Георгиева. Дерида денс център, премиера 21 април 2023 г.
„Иконите спят“ от Елица Йовчева Режисьор Елица Йовчева, сценограф Александра Йотковска, музика Светослав Димитров. Участват Цветан Пейчев, Тони Тончева, Георги Ножделов, Димитър Митев, Цветомир Черкезов, Георги Георгиев, Христофор Недков и Мария Енева. Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора, премиера 19 и 26 октомври 2022 г.
„Легенда за Калиакра“, режисьор и драматург Елица Йовчена, Дерида денс център, 2023, фотограф Йоана Маринова
През април театралните зрители в София станаха свидетели на две интересни премиери под режисурата на Елица Йовчева – „Легенда за Калиакра“ (Дерида денс център) и софийската премиера на „Иконите Спят“ (драматичен театър Стара Загора). И двете заглавия разкриват сюжетите на интересни и ключови за българския човек, съзнание и емоционална памет събития, оставили отпечатък в историята. Интригуващото е, че драматургичните текстове, върху които се изграждат представленията, са дело на режисьора Елица Йовчева.
„Легенда за Калиакра“ е представление в концепцията на полския режисьор Йежи Гротовски. Сценичният разказ е пресъздаден през телата на актьорите, сценични картини и текст. На сцената няма нищо излишно. Както споделя режисьорът Елица Йовчева процесът на създаване е колективен, или така наречения дивайзинг[1] театрален процес, в който екипът е използвал легендата за момите на нос Калиакра като рамка, в която са поставени личните разкази на участниците. Идеята на този дивайзинг процес е участниците поместени в първоначалната рамка да изградят пъзел от лично вълнуващи ги теми и проблеми и да сглобят разказа на сцената. Представлението извежда четири художествено изградени биографии на Войдана, Талла, Явора и Уна, чиито тела посрещат публиката в преходното пространство между живота и смъртта, в дълбините на Черно море. Четирите жертви на насилника разказват историите си като всяка от тях представлява различна гледна точка за онова, което е довело момичетата до ръба на скалата. В представлението това по-скоро е метафора за човешката търпимост, която рано или късно бива нарушена и човекът е принуден да направи следващата стъпка към бездната.
Още със заемането на своите местата публиката е потопена в атмосферата на приглушен подводен тътен. В пространството отекват звуци от необятна подводна шир, осветлението е в тъмната гама на синьото, а четирите актриси бродят като призраци. Препасани с воали телата им създават усещане за морски самодиви, чийто покой е нарушен с началото на представлението. Изумително е как чрез осветлението и няколко кадифени парчета плат екипът пресъздава едновременно морските вълни, корабните въжета, моминските плитки и булчинския воал. Представлението надгражда темата като интригуващо разслоява проблема за насилието и жертвите му. Наистина любопитно е как всеки един от разказите подлага на съмнение истинността си, създавайки усещането за привързаност на разказвача към собствената му съдба.
Основната тема в „Легенда за Калиакра“ е любовта в различните ѝ прояви и измерения. Екипът на представлението представя характерите ѝ от силата на прошката до отчаянието на омразата, като всички те са подвластни на безусловната любов към личността, към семейството, към насилника, към морето. Дълбините са представени като лабиринт от възможности, през които зрителят преминава, воден от четирите девойки. В края на представлението техните грехове биват опростени и морето ги освобождава от оковите си, след като са разказали своите истории, а зрителите остават там някъде, под скалата, в очакване на следващите, които ще дойдат, за да чуят легендата за Калиакра.
„Иконите спят“, автор и режисьор Елица Йовчева, Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора, 2022
Подобен е творческият процес на „Иконите спят“. Елица Йовчева споделя, че подготвя текста около две години като основната ѝ идея е да изгради един художествен свят от реални факти, спомени, теории и митове за поета, фокусиран преди всичко върху човека и човешкото в Гео Милев. В основата на представлението тя залага написването на поемата „Септември“ и последиците от него. По този начин между представата за бащата и съпруга Гео Милев се изгражда и образа му на поет, революционер, копнеещ за свободата идеалист.
Действието се развива през 1924 г. в България. Критични политически времена за страната. Около главния персонаж (в изпълнение на Цветан Пейчев) са неговите братя по идеали Георги Шейтанов (в изпълнение на Георги Ножделов), Николай Хрелков (в изпълнение на Димитър Митев), Христо Ясенов (в изпълнение на Цветомир Черкезов), Марко Марчевски (в изпълнение на Георги Георгиев) и съпруга му Мила (в изпълнението на Тони Тончева). Представлението много добре описва сложността на тогавашната действителност в отношенията между персонажите. Те горят от любов, от доброта, горят от чувства към родното и именно тези чувства ги превръщат във вълци единаци. Сценографията и сценичната среда дело на Александра Йотовска, пресъздават лабиринта от емоции – скосени стени, трайни врати, малки прозорци. Създава се усещане за необходимостта на човека да се скрие сам от себе си, от останалите, да остане насаме с най-близките си като паралелно на това се пресъздава и тайният канален път на пропагандата и шпионажа. Всичко се размества, почиства и оставя така, сякаш никога не е било използвано. Говори се тихо, без излишни емоции. На моменти правилата се нарушават от някоя по-гореща страст, но всичко бързо бива приглушено. Гео е като махало, което се лута непрекъснато между това да обича и да мрази, да споделя и да пази тайни, да милва и да наранява. Езикът му е като нож, който разрязва устата му всеки път когато си позволи да не освободи мислите си.
Като контрапункт на тази картина е персонажът на Христофор Недков – агент от дирекцията на полицията. Той е призрак в пустия град, който има привилегията да се придвижва свободно. Съвместните им сцени с Гео са две, като поетът във втората е за последно видян от хора. След като е повикан на разпит агентът освобождава поета да си върви. Салонът светва и Цветан Пейчев напуска залата с поглед към публиката. От там на сетне никой повече не вижда личността Гео Милев. Изключително режисьорско решение и актьорско изпълнение в сцената на последните думи и раздялата с Гео.
Представлението позволява да се надникне в интимния живот на поета, който е нe малко повлиян от идеалната му представа за общество. Елица Йовчева като автор и режисьор е успяла да намерил подходящия баланс между историческата действителност и художествената измислица, така че „Иконите спят“ да провокира с актуалността на проблема, с позицията на човека и да постави на дневен ред онези хора като Гео Милев, които сякаш все по-малко срещаме в ежедневието си. „Легенда за Калиакра“ и „Иконите спят“ са представления със специфично исторически характер, които извеждат съвременната българска драматургия на повърхността. Разглеждат интригуващи теми, сюжети и личности пресъздадени чрез спецификата на колаборативния театрален процес. Елица Йовчева изгражда мост между съвременните практики и сюжетите на миналото като по този начин се заема с не лесната задача да открие равновесие помежду им, извеждайки резултата в провокативен сценичен прочит.
[1] Дивайзинг – (от англ. език devise – измислям, създавам, изобретявам, съчинявам) начин за създаване на представление или колаборативно творчество, в началото, на което липсва драматургичен текст.
