ЗА КЛОУНИТЕ И ХОРАТА
ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА
„Търси се стар клоун“
по Матей Вишниек
сценична адаптация, постановка, сценография, музикална картина: Кристиян Георге;
участват: Александър Павлов, Михаил Незалзов, Станислав Георгиев, Стефан Станчев;
Драматично-куклен театър – Силистра, премиера 18 юли 2022
Драматично-кукленият театър – Силистра гостува на сцената на театър „Възраждане” в София в дните непосредствено преди Международния ден на театъра 27 март и заяви с присъствието си, че театърът е приют на грижата за човека, изразена в игра. Класическата идея за театъра като сериозна игра е водила екипа в избор на драматургичен материал. Трупата се е спряла на заглавие от съвременната европейска драматургия – „Търси се стар клоун” от Матей Вишниек. Сам по себе се този ход е показателен. Ясна е заявката да се предлага на публиката качествен театър и чрез този избор да се разширява хоризонтът на театралното предизвикателство. Очевидно е, че комедията като предпочитан жанр остава като водещ мотив, който би гарантирал интереса на публиката. Точно в полето на това, което театърът предлага като измерения на комичното е позитивното в постановката. Представлението среща публиката с двама автори, вероятно неизвестни за аудиторията в Силистра. На първо място това е Матей Вишниек, авторът на пиесата. Той е румънец, който емигрира и се установява във Франция през 1987 година. Завършил философия в Букурещкия университет, той пише стихове и пиеси, а „Търси се стар клоун” е последната му пиеса, написана преди да напусне родината си. Кариерата му на драматург е повече от успешна, след 1992 година започва да пише и на френски език и пиесите му се поставят и играят на много сцени във Франция. Богатото му творчество е изключително оригинално и трудно може да се определи с един или друг етикет. Драмагургията му е авторска интерпретация на важни теми, докосващи социални, екзистенциални и политически проблеми на съвременния свят. В текстовете му се разпознават препратки към естетики и автори, присъстващи като идеи, образи или цитати. Най-видими са връзките на Вишниек с театъра на абсурда. Бекет е устойчива референция в много пиеси, а една от тях, наречена „Последният Годо” не само е посветена на Самюъл Бекет и най-емблематичния му персонаж, но е и построена като среща между драматурга и отстъстващия в пиесата герой. Изследователите на М. Вишниек разнищват и други важни връзки (с Борхес, Кафка, Йонеско, Чоран, Цара). Театралното умение да се построи интересен сюжет, да се заложи интрига, да се открият оригинални персонажи е един от аспектите в драматургията му, в която се откриват и линии на поезия, философска проза, магически реализъм, фантастична литература.
„Търси се стар клоун” се вписва в тази театрална мозайка чрез близост до класическата театралност на ясна и четлива ситуация, която е изследвана като упражнение върху границите на (професионалната) конкуренция. Трима престарели комедианти чакат пред една врата да се явят на кастинг за клоунски ангажимент. Разбираме, че те отдавна се познават, делили са общи сцени и театрални задачи, всеки се надява да получи работата. Чакайки, те си спомнят миналото, демонстрират формата си, погаждат си номера, шегуват се и плачат заедно…
Режисьорът Кристиан Георге е гост от Руъния, който е направил авторска версия на текста. В неговата интерпретация пиесата е метафора на затворения свят, изчерпан, изконсумиран, който може само да изостря до непоносимост човешките взаимотношения. Вратата, зад която вероятно е поръчителят на желаната работа е като мистериозен праг между светове (човешкия и отвъдния), но и като образ на вечното наблюдение и контрол (от шпионката едно уголемено око вижда всичко – и боричканията на клоуните, и наблюдаващите зрители). Точно това решение усилва жестокия финал на пиесата – в резултат на ескалацията между тримата клоуни, един от тях умира, двамата му другари панически напускат.
Интересното решение на режисурата е в подхода към персонажите. Тримата актьори Александър Павлов (Филипо), Станислав Георгиев (Николо) и Михаил Незалзов (Пепино) са дублирани от кукли, които повтарят и уедряват клоунските им черти. Огромните фигури, изразителните лица, ръцете и краката на чучелата са алтер-его на хората, но и техни проекции, задвижвани и захвърляни от волята на личността. Този ход е силен и съзвучен на онзи пласт от пиесата, който осмисля пътя на човека като функция на други сили (обществени правила, икономически натиск, пророда на инстинктите). Тримата престарели клоуни са лаконична формула на всяка социална група, на всяка затворена ситуация и краят е предел на човешките сили в съпротива с всяка принуда. В рамките на тази история комедиантите някак без да съзнават превръщат невинната си среща в играчка-плачка. Освен да допринася за разширяване на интрепретацията на пиесата, кукленото начало създава благодатно поле за изненади от чисто театрален характер. Тук биха могли да се отправят някои пожелания към режисьора за повече прецизност в линията на отношението актьор – кукла. Доколкото куклените фигури се възприемат като уедрени маски, като подчертани клоунски лица на персонажите от пиесата, то очакването, че ще се обиграят възможностите на връзката комедиант – кукла са повече от естествени. Театрализацията на отношението личност и маска е една от приносните линии в модерния европейски театър. Измеренията на тази връзка могат да са най-разнообразни в жанров план. Тук са подсказани някои лирични мотиви и отделни щрихи на драматичното преживяване. Лицата на куклите са много изразителни и сценично ярки, изпълнени са прекрасно и актьорите с лекота и финес комуникират с тях. Дали ако не беше по-категорично потърсена портретна характерност въздействието не би било по-ярко? Александър Павлов, Михаил Незалзов и Станислав Георгиев не скриват, че с артистична наслада се потапят в клоунската образност, но и гледат на своите кукли с нежност и любов. Точно тази възможна топлота се оказва най-крехкото богатство, което клоунът дарява, а човекът лекомислено погубва. В тази история прахосничеството е на терена на живота. Преструвката, като демонстрация на актьорско изкуство, положена в залозите на човешкото битие провокира не естетическа радост, а обида. Възмездието за предателството към истинските измерения на актьорската работа се оказва в този случай изблик на автентичен, а не изигран гняв – клоуните, повярвали в смъртта на своя колега го атакуват с истински ритници и удари, щом узнават че той „си играе” с тях и реално го убиват. Спектакълът остава с отворено питане кой всъщност беше погубен – клоунът или човекът?
„Търси се стар клоун” е една заявка за сериозно осмисляне на мисията на театъра, особено в малкия град. Честно и смело отношение към възможностите на изкуството да изразява важни вълнения – в това представление чрез естетиката на клоунадата и играта.
