СТАЙКО МУРДЖЕВ: Текстът за мен е прецизна карта на бъдещата експедиция

07/09/2023 КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Разговорът с български режисьори, трайно заявили интереса си към нови европейски и български пиеси, за мястото на драматичния текст в театралния спектакъл днес, за критериите, по които те избират да поставят един съвременен текст и за пътя на новите текстове към сцената, който започнахме миналия сезон в рубриката ИНТЕВЮТА на СЦЕНАрт, сега, в началото на започващата театрална година, продължаваме със Стайко Мурджев, в чиято биография има много запомнящи се спектакли по нови заглавия.

Какво място заема драматичният текст във Вашата театрална естетика? Какво представлява за Вас драматичният текст от гледна точка на бъдещото представление?

В началото на професионалния ми път имах устойчивото усещане, че е от особена важност да се еманципирам от текста. Струваше ми се, че писаната драматургия е ретроградна отживелица, която единствено може да те вкара в собствените си тесни рамки и с която трябва да водиш непрестанна война – режисьорът срещу драматурга бяха в нестихваща надпревара за надмощие, докато правех спектакли. А после с течение на времето и през срещата ми с големите автори, и не на последно място с големите актьори, започнах да откривам неподражаемата мощ на автентичният авторов свят: да умееш да създаваш истинна и вълнуваща драматургия за театър, означава да имаш дарбата да изграждаш светове, функциониращи и утвърждаващи свои собствени закони на живеене. Майсторите на драмата винаги предлагат пътуване из парадоксални, но заредени с вътрешна истина реалности, на които ако се довериш и започнеш да изследваш със спокойствие и любопитство, то тогава бъдещият спектакъл ще бъде притегателен и пълноценен в смисъла си, и ще комуникира със зрителите на едно по-високо енергетично ниво. Опитът ми в правенето на представления ме научи, че една от най-големите грешки, която можеш да допуснеш още в началото на репетиционния процес е именно решението да тръгнеш срещу автора и света му. Ако един текст за театър ти се струва недостатъчен в някой от компонентите му, не тръгвай към него, дори и крайният резултат да ти се струва задоволителен, то винаги бездната между текста и постановката ще зее непреодолимо, колкото и добре да е маскирана с декори, музика или пък ефектни мизансцени. Текстът за мен е протокол, прецизна карта на бъдещата експедиция, която трябва добре да бъде разучена и оценена – къде са капаните, височините, дълбочините; колко и точно каква енергия ще бъде вложена и разпределена за различните полета/части; къде има скрити съкровища или гнили мостове.

„Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, режисьор Стайко Мурджев, Драматичен театър – Пловдив, 2022, фотограф Георги Вачев.

Вие сте режисьор, който често работи с нови драматични текстове – предимно от чужди съвременни автори. Как избирате тези текстове? Какво трябва да притежава един съвременен драматичен текст за да Ви провокира?

За мен този въпрос няма и не би могъл да има еднозначен отговор: понякога аз избирам текстът спрямо темата, която ме вълнува, но доста често текстът „избира“ мен. За мен винаги е пределно любопитна ситуацията, в която ми попада непознат или пък нов за мен текст, който прочитам с огромен интерес и в същото време не мога да припозная темите му като свои, но той продължава да ме привлича – не ми дава мира, мисля за него, неволно си представям възможни актьорски разпределения в ролите му, изграждам въображаеми декори… В тези случаи разбирам, че пиесата е открила мен и че е отключила в човешката и творческата ми природа неподозирани аспекти и теми. Тези „очарователни странници“, уж случайно попаднали в ръцете ми, са ми най-интересни и интригуващи, правенето на такива текстове винаги се е увенчавало с любопитни спектакли, развити в нова за мен естетика или пък изградени с изразни средства, които до сега не съм разпознавал като свои. А когато все-пак аз целенасочено избирам текстовете си, за режисьорския ми подход са важни две неща: да съдържат темите, които в момента ме вълнуват и имам желание да говоря за тях на всеослушание, и да бъде закодирана в тях жива вътрешна истина. Не можеш да влизаш в текстове, чиито въпроси и болки са ти чужди, защото няма да бъдеш способен на емпатия, ще останеш студен и техничен, а това е сигурната рецепта за бездушен спектакъл, импотентен и ампутиран. Въпросът за вътрешната истина винаги е бил от първостепенна важност за мен, когато говорим за изкуството във всичките му форми. „Вътрешна истина“ е името и на една от хексаграмите в древната Книга на промените – положение, в което отстояваш изцяло себе си, тайна-двигател, невидима за околните, но осезаема през действията и живите ти убеждения. Както за човешката личност, така и за всяко произведение на изкуството вътрешната истина е невидимата колона, която носи товарът на мисията, създадени да отстояват.

Кое от последните си представления по съвременен драматичен текст цените най-много? Как избрахте текста за него? Какво Ви даде той? Пред какви трудности Ви изправи?

Един от най-интересните драматични текстове за театър, по който съм работил с особена наслада е „Съмнение“ от Джон Патрик Шанли, продукция на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград. Това е текст – ребус, пиеса – загадка, която съчетава в себе си криминалния трилър с притчата. Драматургия, изискваща от актьорите висша степен на внимание спрямо постоянно изменящото се действие и виртуозна рефлективност, чрез която да се постигне усещане за интензивен реализъм, живеене на високи обороти, защото само миг невнимание или момент на леност, които да причинят „изпускане на напрежението“, биха превърнали разказа в седящо-говорящ театър, лошо преструващ се на досаден реализъм. В „Съмнение“ липсват дидактични жестове от страна на драматурга, няма преднамерено изведени смисли, които да служат като подсказки към „правилното“ четене на текста. Думите в пиесата камуфлират истината почти през цялото време на разказа, а в случите, когато не го правят, служат по-скоро да отхвърлят или объркат, но никога, за да декларират истината или вярната посока. Когато си потънал в толкова сложен материал, трябва да съумееш винаги да държиш ума си буден и да не изпускаш тънката червена нишка, която свързва елементите на цялото. Тази нишка е от огромна необходимост и за актьорите, които се захващат за нея като за лъч светлина в мрака, който ще ги изведе на повърхността и образът, който градят ще бъде на сцената от „кръв и плът“, истинен и парадоксален, изпълнен с живот, подхранван именно от тази червена нишка на незримото за зрителя действие, но осезаемо и плътно.

„Съмнение“ от Джон Патрик Шанли, режисьор Стайко Мурджев, Драматичен театър – Благоевград, 2022, фотограф Иван Дончев.

Кой, според Вас, „въвежда“ днес нови текстове за театър в българското театрално пространство? Как се достига до нови текстове? Какви са проблемите в тази сфера?

За съжаление все по-малко и все по-редки са усилията на театралната ни общност за откриване и промотиране на нови драматургични текстове. Истинска радост е за мен, когато в някое от малкото специализирани издания попадна на българска или новопреведена съвременна пиеса, а също така е важно да се отбележи и дефицитът на театрални преводачи – рядка и сложна професия. Мисля, че основни откриватели на новите пиеси в момента у нас са на първо място режисьорите с любопитство към съвременните световни тенденции в театъра, оперативните драматурзи в театрите (които също са все по-голяма рядкост, за съжаление) и театралните критици, работещи за специализираните издания. Основна трудност в практиката ми е невъзможността на повечето театрални мениджъри да се запознаят с чуждите текстове в оригинал, това създава редица трудности – предварителен превод, които трябва да бъде обезпечен или пък създаването на синопсис, който обаче не би могъл да разгърне смислите достатъчно добре и да изгради напълно ясна картина за параметрите на текста. Така множество заглавия биват отхвърляни, поради неразбиране и невъзможност за адекватно оценяване от страна на директорите. Мисля, че това е една от основните причини големи чужди драматурзи да останат напълно непознати или недостатъчно представени на българския зрител като Сара Кейн, Тони Кушнър, Марк Рейвънхил и други.

Какво мислите за съвременната драма? Реагира ли тя (и трябва ли да реагира) на актуалните хуманитарни, политически, социални и т.н. въпроси? Какво не й достига? Коя е писата, която сте чели/гледали напоследък, която Ви е направила мното силно впечатление и с какво?

Имам усещането за недостатъчност, когато говорим за съвременната драма, в последните няколко години сякаш авторите се умориха или пък може би днешното живеене не крие достатъчно провокативни теми и проблеми, които да запалят искрата на драматургичното творчество. В новите текстове за театър все по-осезаемо отсъстват плътните и интересни характери, вместо тях пиесите са населени с двуизмерни скици на персонажите, нахвърлени идеи, които дори не изискват да бъдат изиграни, а по-скоро ефектно презентирани. В новата драма театърът и актьорстването почти отсъстват за сметка на лесно изведени социални или политически лозунги, бързо онагледяващи проблемите ситуации и многозначителни диалози, под които много често не се открива никакъв смисъл. Разбира се, че съществуват прекрасни изключения, но те за съжаление са рядкост – Том Стопард, Нийл Лабют, Майк Бартлет, Матю Лопез и други.

В края на миналия сезон на сцената на Театър 199 гледах премиерния спектакъл „Кулата“ от Борис Кръстев. Пиесата е победителят от ежегодния конкурс за нова пиеса, организиран от театъра. Няколко неща силно ме впечатлиха в драматургичния опит на Кръстев, който е и млад, обещаващ актьор – текстът е приказна фикция, сполучлива симбиоза между ироничен абсурд, чувствена клоунада и пародиен мейнстрийм. Интелигентна, лека и остроумна пиеса, която ми вдъхна надежда, че добрият драматичен текст за театър би бил възможен и тук, и сега.