ЗА ТЕАТЪРА ДНЕС. Френският театрален критик Жан-Пиер Тибода гостува в ТР „Сфумато“

ИНА БОЖИДАРОВА

През юли тази година в рамките на фестивала „Малък сезон“, организиран от ТР „Сфумато“, се проведе дискусия на тема „Какво се желае от театъра днес“ със световноизвестния френски театрален критик и журналист Жан-Пиер Тибода.

Тибода е дългогодишен журналист във в. „Либерасион“, създаден от студенти през май 1968 г. , в който е завеждащ рубриката за театър, кореспондент в Москва и специален репортер. Напуска вестника през 2006 г. и създава блог „балаган“ на сайта на електронния вестник „Rue89“ („Улица89“), а през последните години – на „Médiapart“. От 2006 до 2016 г. е артистичен консултант на фестивала „Пасажи“ – „фестивал на театрите от Изтока и другаде“ (провеждан в Нанси, после в Метц). Между многобройните му публикации е и „История на световния фестивал на театъра в Нанси 1963-1983“, чиято премиера беше през юли 2017 г. на Авиньонския фестивал. До момента продължава да води своя блог на сайта на . „Médiapart“.

Предлагаме ви интервюто на Ина Божидарова с него, което тя направи след лекцията му на „Малък сезон“ 2023.

Какви тенденции забелязвате в развитието на театъра днес? Можете ли да назовете някои от тях и имате ли специален интерес към определени явления на сцената в последните години?

На този въпрос мога да отговоря само по отношение на френския театър. Тъй като вече не мога да пътувам из Европа и на други места по света както преди, имам все пак фрагментарна представа за това, което се случва извън нашите граници, освен, донякъде, в близките до Франция страни. Затова като цяло ще се придържам към ситуацията във френския театър.

Що се отнася до интересни явления около режисьори, има приключенци (някои обаче наскоро, за съжаление, достигнати от смъртта или пък други, които са в края на творческия си път), които са имали изключително значение за развитието на френския театър и са повлияли на много артисти. По-специално искам да спомена Ариан Мнушкин и нейния „Театър дю Солей“, както и, разбира се, Клод Режи, Патрис Шеро, Жан-Пиер Венсан и Франсоа Танги – наскоро починали, или Жан-Франсоа Пейре и Жан Журдьой, вече прекратили дейността си, или пък покойния Франсоа Витез, който е обучил толкова много актьори.

Също непременно искам да посоча че оригинални чужденци като поляците Тадеуш Кантор, Йежи Гротовски и по-скоро появилият се Кристиян Лупа са оставили своя отпечатък във френското театрално поле, нека споменем също американеца Боб Уилсън и германеца Клаус Грибер, италианеца Джорджо Стрелер, руснаците Анатолий Василиев и Пьотр Фоменко. И, разбира се, режисьорите на „Сфумато“. Това са режисьорите. Нека споменем и вълнуващите приключения, родени от уличния театър и цирка като конния цирк „Зингаро“ на Бартабас, театъра „Дромеско“, артистите, които са сами по себе си явление и не подлежат на класификации, като изключителния Йоан льо Гилерм.

Двама мощни режисьори доминират пейзажа днес във Франция със своя мащаб и радикалност – Силвен Крьозево и Жулиен Госелин. Двамата не ръководят театър, но са свързани с най-големите сценични продуценти. И накрая, непременно нека споменем Симон Фалгиер, автор и режисьор, продължил старата традиция на разказвателния театър.

От гледна точка на драматургията, след покойните Бернар-Мари Колтес и Жан-Люк Лагарс, вече 76-годишният Валер Новарина отдавна се откроява с феноменалната си работа върху езика. Други, по-млади, следват вълнуващи пътища като малко известният Кристоф Пеле или добре познатия Паскал Рамбер, който, подобно на Симон Фалгиер, често режисира пиесите си.

Видяхме също появата на цяло поколение драматурзи с много различни пътища: Полин Пейрад, Клодин Галеа, Соня Чиамбрето, Надеж Прунар, Марион Обер. Днес някои изпълнители като Натали Беас, Винсент Макейн, Пиер Мьоние имат специфичен личен подход на работа, при който без да използват авторски драматични творби, успяват да създадат цяло сценично произведение, комбиниращо думи, игра, светлина, движение, пространство. Вълнуващо е. Артисти като Фиа Менар, Ребека Шайон, Ванеса Комфамара успяват да разклатят много предразсъдъци. А актьори, които се еманципират от трупата и режисьора, са в основата на собствени спектакли като Никола Бушо, Валери Древил или дори колективи от актьори по фламандския модел, демонстриран от Театралния колектив STAN (Stop Thinking About Names). Наблюдава се и все по-разпространената практика актриси и актьори да хванат перото за да изложат в писмена форма вижданията си за своята професия. Тук непременно искам да откроя Никола Бушо, Доминик Реймон, Валери Древил.

Как навлизането на нови технологии и синтетични форми разширява полето на театъра? Обогатяват ли и по-какъв начин театралния език и въздействието върху аудиториите?

Новите технологии правят работата по-лесна, по-прецизна и по-ефективна, но основният елемент е другаде – публиката идва да гледа живи същества в театъра, а не последните подобрения в областта на новите технологии.

Какво е отношението на публиката към театралния експеримент? Променя ли се и как потребността от  изкуството на театъра у младото поколение?

Силата на театъра е срещата между живи същества, някои от тях – на сцената, а други – в залата или в една стая. Тази сила е стара колкото театъра, неизчерпаема е, ще съществува докато съществува човешкият род. С увеличаването на културното предлагане (телевизионни канали, видеоклипове, Netflix, записи на представления и т.н.), театралната публика като цяло е намаляла (като посещение на представленията на живо), но младите хора (особено в града) не са се отклонили от пътя към театъра: в училищата театралните курсове се умножиха, театралните прояви в гимназиите са много успешни, фестивалът в Авиньон чупи рекорди по посещаемост всяка година и настоящите млади хора няма да са последните, станали част от него.

Как се гледа на новите текстове за театър във Франция? Труден ли е пътят им до сцената и има ли възможности за развитие на младите автори?

Положението на съвременните автори остава деликатно, дори ако помощите са се увеличили (безвъзмездни средства, писателски резиденции и т.н.). Има много издателства, но ситуацията остава несигурна, броят на новите пиеси, произвеждани всеки сезон, остава твърде ограничен. Сблъскват се с обичайното нежелание на театралните режисьори, когато са изправени пред нови неща (феномен, отдавна наблюдаван във Франция, както и навсякъде другаде).

Променя ли се и в каква посока театралната критика и журналистика днес? Какви са  Вашите наблюдения не само във Франция, но и в европейски мащаб?

Театралната критика, която имаше значение, беше тази на хартиените вестници, но хартиени вестници практически не останаха. Моето поколение преживя последния златен век на печатната преса. Днес блоговете (като моя) се умножиха, но качеството на писане и на защитената гледна точка остават рядкост. Това често са реклами или рецензии на много посредствено ниво. Остава работата, извършена от учените изследователи, но това е друга история.