На театър в Лондон: АктрисаТА Кейт Бланшет се противопоставя на „новите форми“
Рядко се пише за театрални събития извън страната, особено такива, които голяма част от българската публика няма възможност да гледа на живо. Но ако едно представление е накарало неколцина театрали ентусиасти да отидат до Лондон специално заради него, то може би си струва да се отрази. Комбинацията от Томас Остермайер – водещо име сред режисьорите в съвременния европейски театър, класически драматургичен текст като „Чайка“ на А. П. Чехов и световноизвестната актриса Кейт Бланшет предизвиква любопитството на различни аудитории – от професионалисти в сферата до фенове на лица от актьорския състав. Продукцията е със сравнително кратък сценичен живот – играе се само в рамките на 6 седмици от 26-ти февруари до 5-ти април 2025 г., а билетите за нея вече са разпродадени. Спектакълът пробужда големи очаквания у публиката и то с причина – когато екип от доказани професионалисти представят една от най-признатите пиеси в света не би трябвало нещо да се обърка.
Така и се оказва – немският режисьор е известен със своите смели и драстични интерпретации, но неговата „Чайка“ в центъра за сценични изкуства „Барбикан“ предлага актуален прочит на творбата, който остава верен на духа на Чехов, без да търси агресивни провокации. Точно обратното, Остермайер и британският драматург Дънкан Макмилан запазват комедийната нотка на пиесата, а актьорите я подчертават чрез интерактивни стендъп моменти, както и музикални интермедии. По този начин спектакълът успешно се вписва в рамката на съвременната развлекателна индустрия без да изключва проницателните житейски размисли и психологическата сложност на Чеховите персонажи. Тези важни аспекти, заложени по драматургия, изпъкват ярко благодарение на създалия се контраст от лекотата на формата и дълбочината на материята. Вместо да преекспонират нещастната съдба на героите, актьорите подчертават тяхната абсурдност, екзистенциална самота и самовглъбеност – не чрез тежък драматизъм, а чрез динамика и самоирония. Така продукцията става интересна едновременно за модерната публика, свикнала с интерактивните форми, но и за познавачите на Чехов, които ще забележат в нея онзи фин баланс между комично и драматично – именно той прави пиесата толкова специфична.
Ако Шекспировият „Хамлет“ трябва да бъде представен само с една реплика, тя несъмнено би била: „Да бъдеш или да не бъдеш“. Нейният еквивалент от „Чайка“ звучи така: „Нови форми трябват“ – с категорична решителност заявява младият драматург Константин Гаврилович или просто Костя (Коди Смит – Макфий). Когато се появи сценична реализация на този основополагащ за театъра текст, неизменно се стига до въпроса за „новите форми“ — не само на сцената, но в изкуството и живота като цяло. Спектакълът подхожда към това с интелигентна ирония, която не пропуска нито актьорите, нито публиката, нито критиците: „Fucking critics. Who cares?“ реплика на Аркадина, която звучи като намигване към всички нас. Но първо: самата продукция „нова форма“ ли е? И не, и да. Този хибриден стил между драматичен театър, стендъп комедия и музикално изпълнение вече е масово утвърден по европейските сцени, където режисьори изследват неговите измерения. В българския театрален контекст подобни експерименти също се случват, но сравнително рядко. Обикновено постановките са или класически по форма и изразни средства, или изцяло ориентирани към интерактивност и забавление, а междинните зони, в които жанровете се преплитат, остават по-слабо засегнати. Продукцията в „Барбикан“ е изцяло в духа на модерния свят – освен декорите и костюмите, за това допринася най-вече адаптацията на текста. В репликите на всеки персонаж Макмилан вплита истини за нашето съвремие – открояват се теми като свободата да изразяваш чувствата си, грижата за менталното здраве, статуса на актьора, както и състоянието на литературата и театъра към днешна дата.
Сценографията е минималистична – рундхоризонт за фон, а пред него гъст „храсталак“ от стебла и тръстики. Те създават усещането за лабиринт на границата между естественото и сюреалистичното, в който героите се скриват, от който „изскачат“ неочаквано, и в който изчезват безследно, сякаш се потапят в природата и в собственото си въображение. Двата микрофона, разположени на авансцената се използват в стендъп моментите и не само – актьорите застават пред тях в онези ключови сцени, когато персонажите изричат най-съкровените си мисли. Така личните им изповеди се превръщат в публични обръщения, насочени директно към зрителите. Един от най-силните такива моменти е когато Маша (Таня Рейнолдс) бива отхвърлена от Костя – момичето моли за подкрепа и изслушване, сърцето ѝ е разбито. Изречени на микрофона, тези думи отекват не просто като реплика от драматургичния текст, а като искрена, болезнена изповед към всички в залата. Пред „кълбото от тръстики“ са разположени няколко плажни стола, където стоят и самите „зрители“ по време на „театралното представление“. Два трипода с камери, очила за виртуална реалност, въжета и актрисата Нина Заречная (Ема Корин) в костюм за заснемане на движение, чийто дигитален образ остава само плод на нашето въображение – това е представата за театър на младия драматург. Чрез персонажа на Костя и неговата идея за съвременното изкуство, режисьорът разкрива бъдещите театрални тенденции, които постепенно завладяват световните сцени. Дали живата материя ще бъде заменена от аватари и мета вселени, съвсем скоро предстои да разберем.
Неосъществените мечти и болезнените сблъсъци между поколенията в артистичните среди сформират централния „конфликт“ в „Чайка“. Комедията на Чехов е за „новите форми“, но и за театъра, смъртта, копнежа, несподелената любов… и още нещо. В интерпретацията на Томас Остермайер това нещо е АктрисаТА или самата Кейт Бланшет, която влиза в ролята на Ирина Аркадина – актриса в театъра, в киното, но преди всичко –в живота.
Тя се появява на сцената с останалите герои, но веднага изпъква пред тях – облечена в ярък лилав гащеризон и с шармантни очила, вниманието на всички остава приковано към нея. Кейт Бланшет демонстрира богата амплитуда от артистични умения, с които изгражда образа на суетна и претенциозна жена, готова на всичко, за да бъде забелязана – носи тениска със собственото си име, прави шпагат, танцува така сякаш никой не гледа, пее и се превъплъщава в най-различни роли. „Многострадална Геновева“, съблазнителна любовница, малко момиченце, Жулиета – Ирина Аркадина непрестанно„играе“ и сменя ловко своите артистични агрегатни състояния. За нея животът е сцена, тя е в главната роля, а всички останали – просто странични персонажи.
В постановката на Остермайер АктрисаТА е своеобразното слънце в „Чеховата система“ — ярка, ослепителна и властна, тя определя орбитата на всички около себе си. Героите на Нина, Тригорин, (който е преименуван на Александър) и Костя са изградени в контраст и подчинение спрямо нея. Нина е младата, амбициозна актриса — въпреки жаждата си за промяна и желание да бъде част от новото изкуство, тя остава неразбираща или поне не напълно съпричастна към театралните търсения на Костя. За нея успехът изглежда по-близо до утвърдените методи и признанието от авторитетите, отколкото до смелите експерименти и разчупването на формата. Александър (Том Бърк) е почти обезличен, прилепен към Аркадина като покорно кученце, чиято независимост сякаш е потисната от нейното присъствие. А Костя остава безнадеждно отчаян и дълбоко неразбран — разкъсван между жаждата си да открие нов театрален език и невъзможността да получи признание или дори разбиране от своята майка, която олицетворява класическите театрални парадигми.
Старо срещу Ново театро: „Чайка“ на Остермайер изправя актьорите на дуел, в който няма победители, нито победени. Спектакълът е симбиоза от двете и носи в себе си носталгията по отминалото време, но и предчувствието за предстоящите промени в хода на модерния динамичен живот. Под звуците на осемдесетарската песен „Golden Brown” в изпълнение на The Stranglers, възрастните танцуват, връщайки се към годините на собствените си мечти и пориви, докато новото поколение гледа напред — Маша е изпълнена с надежда за щастлив живот, Нина с копнеж за бляскава кариера, а Костя с жажда за любов, която така и не успява да получи. Или поне не от тази, в която я търси.
МАРИЯ ИБРИШИМОВА
Студентка II курс „Театрознание и театрален мениджмънт“, НАТФИЗ
Чайка“ от А. П. Чехов
Режисура и сценичен вариант Томас Остермайер,
Адаптация Дънкан Макмилън, сценография Магда Уили, костюми Марг Хоуел. Участват Кейт Бланшет (Аркадина), Ема Корин (Нина Заречная), Том Бърк (Тригорин), Коди Смит-Макфий (Треплев), Таня Рейнолдс (Маша), Закари Харт (Медведенко) и др.
БАРБИКАН, Лондон, 26 февруари – 5 април, 2025 г.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„